О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
София, 17.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 02.06.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2770 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „К. И.” О., [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 335 от 27.01.2014 год., по гр.д.№ 2992/2013 год., в частта, с която е потвърдено решение от 22.04.2013 год., по т.д.№ 6937/2011 год. на Софийски градски съд и са уважени предявените от [фирма], гр.Р., срещу касатора, като ответник, обективно кумулативно съединени искове по чл.327, ал.1 ТЗ, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 82 704.40 лв. – неплатена цена по договор за покупко-продажба от 01.12.2011 год., вписана в 2 бр. фактури, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.04.2012 год. до окончателното и изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 2 558.32 лв., обезщетение за забава в престацията на дължимата главница за периода 31. 01.2012 год. – 21.04.2012 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на същественото процесуално правило на чл.236, ал.2 ГПК и на закона – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, депозирано към касационната жалба, касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото процесуалноправен и материалноправни въпроси: 1.„Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно , както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?”; ;2. „Може ли длъжникът да откаже да изпълни задължението си на основание чл.90, ал.1 ЗЗД, когато неизпълнението не кредитора произтича от проявили се скрити недостатъци на продадената вещ?”; 3.”Ограничено ли е възражението за задържане от определен срок, при условие, че и двете страни по правоотношението продължават да имат изискуеми насрещни задължения една спрямо друга?”; 4.”Счита ли се за редовно изпълнение на договорно задължение предаването на определена вещ, но не и документите, които удостоверяват качеството и съответствие с договореното между страните, което също е задължение по договора?”
Като израз на визираното противоречие с практиката на ВКС, поддържано по отношение на формулирания въпрос на процесуалното право са посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 445/02.11.2011 год., по гр.д.№ 1733/2010 год. на ІV г.о.; № 443 от 25.10.2011 год., по гр.д.№ 166/2011 год. на ІV г.о..
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, въведено по отношение на останалите правни въпроси,е аргументирано с отсъствие на съдебна практика и „липса на изрична норма, която да ги урежда по безспорен начин”.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от [фирма], гр.Р. обективно кумулативно съединени искове по чл. 327, ал.1 ТЗ, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД до размера на присъдените суми, въззивната инстанция е споделила изцяло извода на първостепенния съд, че твърдяната от ищеца облигационна връзка между страните, основана на валидно сключен помежду им писмен договор за продажба, наречен от тях „Договор за услуга” от 01.12.2011 год. е доказана и по нея последният е изпълнил задълженията си за извършване услуга с мотокар и за доставка на уговореното количество бетон „В 30”, обективирана в приложените по делото 2 бр. фактури на ответника „К. И.” О., [населено място], но той не е заплатил определената от съконтрахентите цена от 84 лв. куб.м., съобразно установения в чл.5 от договора начин на разплащане, с изключение на престираната след допускане обезпечение на исковете сума от 7 000 лева. Позовавайки се на липсата на установена от събраните по делото доказателства, които е подложил на собствена самостоятелна преценка, различна от приетата от първостепенния съд фактическа обстановка, въз основа на която да бъдат направени различни правни изводи, спрямо тези на Софийски градски съд за надлежно възникнало в полза на ищцовото търговско дружество валидно и изискуемо вземане спрямо ответника, решаващият състав на Софийски апелативен съд, на осн. чл.272 ГПК, е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, излагайки и допълнителните си съображения относно приетата неоснователност на възражението за неприложимост на чл.301 ТЗ в разглеждания случай.
Счетено е, че доколкото уведомяването на продавача за констатираните от купувача недостатъци задължително предполага получаване на доставената стока и е предпоставка за упражняване на правата по чл.195 ЗЗД, то в сочената хипотеза отсъства основание в закона да се приеме тезата на „К. И.” О., че възражението за недостатъци по съдържание и правна природа е идентично на противопоставяне по см. на чл.301 ТЗ и следва да бъде зачетено.
Поради това, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, независимо от безспорното уведомяване на продавача за недостатъците на доставения бетон, извършено с протокол от 23.01.2012 год., липсата на заявено от ответника в хода на делото, чрез насрещен иск или съдебно възражение за прихващане, право да иска намаляване на цената, респ. да иска предоставяне от ищеца, като продавач, на стока без недостатъци, както и на доказателства за предложено извънсъдебно връщане на доставената стока, изключва да е налице правна възможност за освобождаване на купувача от задължението му за плащане на цената. Позовавайки се на издаденото разрешение за ползване на обекта, имащо установително действие по отношение на представената за същия необходима техническа документация в нейната цялост, вкл. за качеството на вложения бетон, доставен от ищцовото дружество, на създадената от законодателя възможност за обезвреда при неточно длъжниково изпълнение, както и на правната характеристика на договора за продажба Софийски апелативен съд е отрекъл основателността и на следващия въведен от ответника довод за недължимост на цената на закупената стока- основно задължение на същия, като купувач, поради непредставени от ищеца сертификати за произход и за качество на бетона, съгласно поетото задължение по т.11 от договора.
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, решението на Софийски апелативен съд е постановено в пълно съгласие както със служебно известната на настоящия съдебен състав задължителна практика – ППВС № 1/53 год., т. 19 на ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, така и с цитираните от касатора задължителни за долустоящите съдилища в страната решения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 443 / 25. 10.2011 год., по гр.д.№ 166/2011 год. на ІV г.о., № 445 от 02. 22. 2011 год., по гр.д.№ 1733/2010 год. на ІV г.о., които са в см., че въззивният съд следва да постанови решението си въз основа на доказани, съобразно правилата за доказателствена тежест правно релевантни факти, като е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им.
Обстоятелството, че въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт след обсъждане на събраните и относими към спора доказателства, на доводите и възраженията на страните и е изложил, наред с мотивите на първоинстанционния съд, към които е препратил по правилото на чл.272 ГПК и свои собствени съждения, означава, че въведеното с касационната жалба селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е недоказано.
Що се касае до обосноваността на изградените въз основа на така извършената преценка фактически и правни изводи по съществото на спора, която всъщност касаторът оспорва, то тя може да бъде обсъждана единствено с оглед правилността на обжалваното решение, т.е. след допускане на касационното обжалване, но не и в производството по чл.288 ГПК.
Първите два от поставените от касатора материалноправни въпроси, макар и важни, като неотносими към предмета на делото имат хипотетичен характер. Възражение, основано на чл.90, ал.2 ЗЗД, въобще не е било въведено от ответника с отговора на исковата молба, поради което не е било и предмет на обсъждане в хода на делото, нито въззивният съд се е произнасял по приложението на сочената разпоредба. Следователно по отношение на тези въпроси отсъства общата главна предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, което само по себе си, съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно, за да се отрече основателността на искането за допускане на касационното обжалване и съставът на касационната инстанция в случая не дължи произнасяне по поддържаната допълнителна предпоставка.
Последният формулиран въпрос на материалното право е фактически, доколкото разрешаването му е обусловено от преценка на конкретните факти и доказателствата по делото, а не от правните изводи на съда , с които е аргументирано уважаването на предявения срещу касатора главен иск по чл.327, ал.1 ТЗ . В този см. същият се явява от значение за правилността на обжалваното решение, но на и за формиране решаващата правна воля на въззивния съд, поради което не може да обоснове извод за наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че по отношение на поставените от касатора материалноправни въпроси е неоснователно и позоваването на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Освен, че аргументацията му се изчерпва с бланкетното твърдение за липса на съдебна практика и изрична правна норма, което не отговаря на задължителните указания в т.4 на ТР № 1/19. 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същия, то първото от тези твърдения е невярно, предвид формираната трайно непротиворечива практика по приложението на чл.90, ал.1 ЗЗД.
Поради това единствено за прецизност следва да се посочи, че с оглед създадения с Конституция на РБългария правов ред не съществува законова възможност ”липсата на изрична правна норма” да бъде преодоляна по тълкувателен път от ВКС.
Ответникът по касационната жалба е претендирал в срока по чл.287, ал.1 ГПК присъждане на деловодни разноски, които при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени, но само при доказано реално извършване на същите, а доказателства в тази насока – отсъстват.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 335 от 27.01.2014 год., по гр.д.№ 2992/2013год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: