1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
С., 29.04. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 55 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Я. К. Я. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. Н. от АК-Р., против въззивно решение № 527 от 17.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 835/2014 г. на Русенския окръжен съд, ГК, с което като е потвърдено решение № 719 от 14.04.2010 г. на Русенския районен съд, постановено по гр.д. № 4527/2010 г., са отхвърлени предявените искове от касаторката срещу И. С. Н. и Й. Ц. Н. и двамата от [населено място], за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент № 12 в [населено място], ж.к. „Д.-І”, бл. № 5, вх. 1, ет. 4, [улица], сключен с нотариален акт № 21/20.07.2001 г., т. ІІІ, д. 278/2001 г., вписан в СВ – Р., вх. рег. № 7215/20.07.2001 г. с акт № 134, т. ХV, поради сключването му в нарушение на забраната за предварително уговаряне на начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, на основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 152 ЗЗД, както и предявеният при условията на евентуалност иск за унищожаемост на същия договор като сключен поради измама – основание по чл. 29 ЗЗД. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че в обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на делото, решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – задължен ли е въззивният съд при иск с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 152 ЗЗД да извършва съвкупна преценка на доказателствения материал по делото или формално може да обоснове решението си с елементи от доказателствения материал и при анализа на доказателствения материал, длъжен ли е съдът да използва правилата на логиката и житейския опит; по иска с правно основание чл. 29 ЗЗД – какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд – на решаващ по същество или на проверяващ съд и ако те трябва да отразяват решаваща правораздавателна дейност, какъв израз в съдържанието им ще намери проведения контрол по отношение на първоинстанционното решение, макар и не като главен, а страничен резултат от тази дейност и има ли задължение въззивният съд да изложи собствени мотиви относно предмета на спора, независимо, че споделя мотивите на първоинстанционния съд; има ли задължение въззивният съд да охарактеризира измамата като основание за унищожаване на сделката, предмет на спора, визирана в чл. 29 ЗЗД и въз основа на тази характеристика да анализира доказателствения материал по делото, или е достатъчно само да изтъкне, че според него няма нито едно доказателство, въз основа на което да се направи извод, че процесната сделка е сключена при измама, за които въпроси твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В тази връзка се позовава и представя съдебна практика, както следва: определение № 607 от 30.06.2010 г. по гр.д. № 98/2010 г. на І г.о. на ВКС, определение № 249 от 17.03.2011 г. по гр.д. № 1058/2010 г. на І г.о. на ВКС, определение № 777 от 06.06.2014 г. по гр.д. № 2431/2014 г. на ІV г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 288 ГПК, които не съставляват съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед приетото разрешение в т. 1 на ТР № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС; ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, решение № 463 от 25.05.2010 г. по гр.д. № 1261/2009 г., ІV г.о. на ВКС, решение № 13 от 22.02.2012 г. по гр.д. № 481/2011 г., ІІІ г.о. на ВКС, решение № 25 от 24.04.2012 г. по т.д. № 63/2011 г., І т.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и решение № 1499 от 06.03.2009 г. по гр.д. № 88/2008 г. на ВКС, V г.о., постановено по стария процесуален ред.
Ответниците по касационната жалба И. С. Н. и Й. Ц. Н. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. М. от АК-Р., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват касационната жалба като неоснователна и изразяват становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлени искове по чл. 26, ал.1, вр. с чл. 152 ЗЗД и по чл. 29 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба на процесния имот на основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 152 ЗЗД като сключен в противоречие със закона, въззивният съд е приел, че в случая ищцата, чиято е доказателствената тежест, не е установила, че между нея и бащата на ответницата С. С. е бил сключен договор за паричен заем, както и че оспорваната продажбена сделка между ищцата Я. К. и ответницата И. Н. по време на брака й с Й. Н., е извършена в обезпечение на този паричен дълг. Т.е. въззивният съд е приел за недоказано, че с договора за продажба, сключен между ищцата като продавач и ответницата Н. като купувач, се прикрива съглашение, с което се уговаря начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона, съгласно чл. 152 ЗЗД или при уговорка за обратно изкупуване, съгласно чл. 209 ЗЗД. Липсват доказателства, въз основа на които да се обоснове извод за връзка между твърдяното заемно правоотношение и извършената разпоредителна сделка, като такива не се явяват данните за извършените от касаторката плащания по ипотечния кредит, тъй като за нея е налице интерес от точно изпълнение на това свое задължение към банката, както и да иска при погасяване на кредита заличаване на вписаната законна ипотека върху жилището, тъй като при извършване на разпоредителната сделка си е запазила пожизнено правото на ползване на същото. Съдът е приел, че след анализ на представените по делото доказателства при условията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, не може да се обоснове извод, че ищцата Я. Я. е прехвърлила собствеността на жилището си на ответницата И. Н. като гаранция за връщане на получен заем от родителите на ответницата – семейство С., поради което е отхвърлил иска за прогласяване нищожността на разпоредителната сделка на основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 152 ЗЗД като неоснователен. В. съд е приел за неоснователен и предявеният при условията на евентуалност иск за унищожаване на договора като сключен при измама по чл. 29 ЗЗД, тъй като по делото не е установено ищцата да е била въведена умишлено в заблуждение, което да я мотивира да сключи сделката, което е в нейна тежест на доказване, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по този иск.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в настоящия случай не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по поставените правни въпроси. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с практиката на съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените два правни въпроса от касаторката по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 152 ЗЗД се отнасят до приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съгласно които норми съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, включително и с тази, представена от касаторката. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че спорното право по главния иск следва да бъде квалифицирано по чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 152 ЗЗД, а когато се твърди, че сделката за прехвърляне на собственост върху недвижим имот е извършена в обезпечение на паричен дълг, ищецът следва да установи твърдяното заемно правоотношение и обезпечаването му с прехвърления имот, извод за които факти следва да бъде изведен от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. В контекста на изложеното, въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала при условията на чл. 154 ГПК както за съществуващо между нея и родителите на първата ответница – семейство С. парично заемно правоотношение, така и че продажбената сделка, сключена между нея и ответницата И. Н. за процесния имот е извършена като обезпечение на неин паричен дълг към родителите й, поради което е отхвърлил като неоснователен главния иск за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба на процесния имот като сключен в нарушение на закона – при уговорка за предварително удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 152 ЗЗД. Поставените правни въпроси по предявения при условията на евентуалност иск за унищожаемост на продажбената сделка, поради измама на основание чл. 29 ЗЗД – какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд – на решаващ по същество или на проверяващ съд и ако те трябва да отразяват решаваща правораздавателна дейност, какъв израз в съдържанието им ще намери проведения контрол по отношение на първоинстанционното решение, макар и не като главен, а страничен резултат от тази дейност и има ли задължение въззивният съд да изложи собствени мотиви относно предмета на спора, независимо, че споделя мотивите на първоинстанционния съд; има ли задължение въззивният съд да охарактеризира измамата като основание за унищожаване на сделката, предмет на спора, визирана в чл. 29 ЗЗД и въз основа на тази характеристика да анализира доказателствения материал по делото, или е достатъчно само да изтъкне, че според него няма нито едно доказателство, въз основа на което да се направи извод, че процесната сделка е сключена при измама, са важни, но същите не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея. Обобщено тези въпроси се отнасят до приложението на чл. 272 ГПК от въззивния съд и по тях е налице задължителна съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд. Така с решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр.д. № 1246/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 346 от 25.11.2011 г. по гр.д. № 1387/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др. е прието, че когато въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение, той мотивира своето решение като с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК може да препрати и към мотивите на първонстанционния съд. Тази възможност може да се използва при съвпадане на фактическите и правни изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност. Но и в такъв случай съдът мотивира решението си като прави свои мотивите на първоинстанционния съд, с които обосновава изводите си по съществото на спора. В конкретния случай решаващата дейност на първоинстанционния и на възззивния съд по иска с правно основание чл. 29 ЗЗД е била еднаква по обем, тъй като пред въззивния съд не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства, като при постановяване на решението си той се е съобразил със задължителните указания на ВКС по приложение на закона в отменителното му решение. Поради съвпадане на фактическите и правни изводи, въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд по този иск, като същевременно е отговорил на оплакванията във въззивната жалба, поради което по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Тъй като по поставените правни въпроси е налице задължителна съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не намира приложение.
В заключение, следва да се подчертае, че твърдения, които се отнасят до евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящият случай.
При този изход на спора пред настоящата инстанция, на ответниците по жалбата следва да се присъдят направените за настоящото производство разноски в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 527 от 17.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 835/2014 г. на Русенския окръжен съд, ГК, по касационна жалба с вх. № 12547/28.11.2014 г. на Я. К. Я. от [населено място].
ОСЪЖДА Я. К. Я. от [населено място] да заплати на И. С. Н. и Й. Ц. Н. и двамата от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 500/петстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: