1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
[населено място], 30.08.2017г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №588 /2017 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на К. С. М., Б. К. М. и Е. К. М. от [населено място] срещу решение № 983/ 11.05.2016г., постановено по гр.дело № 3282/2015г. на Софийския апелативен съд, гр.о., осми състав. С решението е потвърдено решение от 27.11.2015г., постановено по т.д. № 166/2013г. на Софийския окръжен съд.
В касационната жалба касаторите поддържат оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1, т.2 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] оспорва касационната жалба. Становището му е за недопускане на обжалваното решение на САС до касационно обжалване. Претендира заплащане на направените в производството разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск по чл.422 ГПК. С решението е признато за установено, че касаторите – ответници по установителните искове дължат при условията на солидарност на [фирма] сумата от 37 000 евро главница , на основание договор за заем , оформен в текста на нот.акт №199/17.06.2010г. на нотариус К. Ч., с район на действие РС – [населено място], детайлизиран и допълнен с нарочен договор № НСТ -02-0903-3 от 17.06.2010г., уговорен като споразумение между страните в нот.акт, ведно със законната лихва връху главницата, считано от 9.07.2013г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, до окончателното й плащане.
Софийският апелативен съд е обсъдил доводите на въззивниците срещу обжалваното първоинстанционно решение, подробно е обсъдил доказателствата по делото, като е изложил собствени мотиви по съществото на спора и е потвърдил обжалвания съдебен акт. Доводът за нередовност на исковата молба, поради невнесена ДТ за всички субективно съединени искове, е отхвърлен като неоснователен. Съдът е приел, че с исковата молба е предявен един субективно съединен иск на стойност от 37 000 евро срещу трима солидарно отговорни длъжници, от които се претендира едно и също имуществено благо, поради което се дължи ДТ върху цената на същото, а не ДТ умножена по броя на солидарно отговорните ответници. Обсъден е доводът за недопустимост на предявения установителен иск по чл.422 ГПК, обоснован от жалбоподателите с разпоредбата на чл.216, ал.2 ГПК. Въззивният съд е отхвърли този довод, като е мотивирал становище, че солидарните длъжници са обикновени, а не необходими другари, поради което не може да се говори за съвместна процесуална легитимация на другари, като условие за допустимост на иска. За да потвърди обжалваното решение по уважения иск по чл.422 ГПК, САС е изложил, че в хипотезата на чл.417, т.6 ГПК документът за издаване на заповед за незабавно изпълнение е само ипотечния акт и съществуването на претендираното вземане следва да се установи именно от този акт. Наличието на други документи, в сл. „ Договор за заем”, независимо дали заявителят се е позовал на него в т.12 на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, са без значение за редовността на заявлението. Заключението на съда е , че молбата за незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист е била основателна и правилно уважена. Документът на основание на който е издадена заповедта за изпълнение по чл.417, т.6 ГПК е ипотечния акт, затова съществуването на претендираното вземане се установява въз основа на този акт, а не на основание други документи, което се отнася и при определяне на размера на лихвите при съблюдаване на чл.76 ЗЗД. На следващо място е прието, че сумата по заема е усвоена изцяло от ответниците – заематели, обстоятелство установено от заключенията на ССЕ – единична и тройна, а така също и от погасителния план подписан от Е. М. и по конкретно от [фирма], в което физическите лица – касатори са съдружници. Изложено е, че молбата по чл.625 ТЗ, подписана от К. М., удостоверява настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане по смисъла на чл.418, ал.3 ГПК. Погасителният план, подписан от Е. М. с посочени в него падежи се цени от САС като изходящ от длъжника документ, установяващ също изискуемостта на вземането. Съдът е съобразил също, че преди подаване на заявлението по чл.417, т.6 ГПК, на 5.06.2013г. е връчена на Е. М. нотариална покана, с която кредиторът е обявил задължението по договора за предсрочно изискуемо в пълен размер. Във връзка с констатацията, че по различен начин е определен размерът на лихвата в нот.акт за заем / като константна величина/ и в договор № НСТ – 02 -0903 -2 от 17.06.2010г. / месечна лихва равна на либор на месечна основа, плюс надбавка от 0.75%/, съдът е извел извод, че в производството по чл.422 ГПК предмет на прилагане са клаузите на договора за заем, обективиран в нот.акт за ипотека. С оглед на този извод в решението са обсъждани различните варианти от заключенията на ССЕ за размера на дълга при лихва, определена в т.2 на нот.акт. На последно място съдът е приел за преклудирано възражението на ответниците за неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 ЗЗП, като заявено във въззивното производство. Изложено е и допълнително съображение за отхвърлянето му. Според съда, за да е налице неравноправна клауза, същата следва да бъде обективирана в общи условия към договора, които не са индивидуално уговорени между страните, какъвто не е случая.
Според чл.280, ал.1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
В касационната жалба е направен довод за недопустимост на въззивното решение, поради произнасяне от съда на непредявено в производството основание. Доводът е неоснователен. Въззивният съд се е произнесъл по възникнало между страните по делото правоотношение по договор за заем от 17.06.2010г., сключен в нот.акт № 199 том І , рег. №1374, нот.дело № 194 от 17.06.2010г. на нотариус Ч., с район на действие РС – К., така както спорът е очертан с изложените в исковата молба по чл.422 ГПК факти и обстоятелства.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
По първия процесуален въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да остави без движение исковата молба, поради невнасяне на ДТ, когато с нея са предявени няколко субективно съединени иска с правно основание чл.422 във вр. с чл.415 ГПК? се поддържа противоречие с ТР №6 по т.дело №6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Според касаторите даденото в т.18 тълкуване се отнася за обективно и субективно съединени искове, а не са само при обективно съединените искове.
По този довод на въззивниците САС е изложил, че исковата молба не е нередовна и не следва да бъде оставена без движение, а решението – обезсилено като недопустимо. Настоящият състав на ВКС, ТК намира, че твърдяното противоречие със задължителна на ВКС съдебна практика не е налице. В случая настоящият състав съобрази, че положителните пасивно съединени искове са предявени при условията на солидарност, за едно и също вземане за сумата от 37 000 евро, поради което дължима държавна такса се формира върху размера на това благо.
По материалноправния въпрос: За приложение на разпоредбата на чл.20 ЗЗД и съобразяването на въведените в нея критерии при тълкуването на конкретна клауза на договора, се поддържа, че въпросът е решен в противоречие с решение №100/10.08.2015г. по т.д. № 1191/2014г. на ІІ т.о., решение №38/27.02.2012г. по гр.д. № 1227/2011г. ВКС, ІІ г.о.
Според касаторите при формирането на решаващите си мотиви въззивният съд не е изпълнил задължението си да установи действителната воля на страните по договора по правилата на чл.20 и чл.20а ЗЗД, като тълкува неговите клаузи и подточки в тяхната взаимовръзка и задължителност. В касационната жалба касаторите застъпват становището, че клаузите на договора за заем, обективиран в нот.акт, не са противоречиви и не се нуждаят от тълкуване. Налице е противоречие между клаузите на нот.договор за заем и клаузите на договора № НСТ – 02 -0903 -2 от 17.06.2010г., поради което ако се приеме, че двата договора касаят едно и също правоотношение, последният не следва да се счита като конкретизация на нот.акт за заем, а като съществено изменение на тези условия. От изложеното следва, че материалноправният въпрос е формулиран общо и принципно, без конкретизация кои от клаузите на договора за заем, обективиран в нот.акт, съдът е следвало да тълкува, респ. не е тълкувал по правилата на чл.20 от ЗЗД. Съдът е констатирал, че в двата договора размерът на лихвите е определен по различен начин, но от това не следва, че в противоречие на цитирана съдебна практика на ВКС съдът не е приложил критериите въведени в чл.20 ЗЗД при тълкуване на клаузите на нотариалния договор за заем.
По третия въпрос : Направените възражения за нищожност на клаузи от договора по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП преклудират ли се, ако са направени след срока на отговора на исковата молба или същите могат да се правят до приключване на съдебното дирене и следва ли въззивният съд да разгледа по същество направено пред него за първи път такова възражение? Въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос, но касаторът не обосновава допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК доколкото не е представено решение №135/18.05.2012г. по в.т.дело № 29/2012г. на Варненския апелативен съд / т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/. На настоящият състав е служебно известна формирана задължителна съдебна практика, че направеното във въззивното производство възражение за неравноправни клаузи не се преклудира и въззивният съд дължи произнасяне по него. В случая обаче въззивният съд е изложил мотив по същество по довода на ответниците за неравноправни клаузи на договора, по който обаче касаторът не формулира правен въпрос.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение на САС по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба е направил искане за присъждане на направените по делото разноски. Такива не са документирани с касационната жалба. Изрично искане за присъждане на юрисконсулско възнаграждение не е направено.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 983/11.05. 2016г., постановено по в.гр.дело №3282 /2015 г. на Софийския апелативен съд, гр.о., осми състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: