7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 481
гр.София, 13.06.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на осми май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 442 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. В. С. – Л., подадена чрез адв. К. К., против въззивно решение № 765/17.10.2018 г. по възз.т.д. № 652/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 4272/17.11.2016 г., постановено по гр.д. № 1722/2016 г. по описа на Районен съд – Варна, с което са отхвърлени обективно кумулативно съединените исковете на С. В. С. – Л. против „Мартинели“ ООД с правно основание чл.55, ал. 1, предл. второ ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъджане на отвеника да ? заплати сумата от 5 893, 54 лв., претендирана като платена на неосъществено основание – сключване на договор за посредничество, доставка и монтаж на италианска кухня Stosa, модел „Bring composizione 13” без оборудване с ел. уреди и ВиК съоръжения, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончатлното ? изплащане, както и сумата от 649, 14 лв., представляваща лихва за забава за периода от 29.07.2014 г. до 16.02.2016 г.
Жалбоподателката счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил е писмен отговор от насрещната страна по касация – „Мартинели“ ООД.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 вр. чл. 60, ал. 6 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
Въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК, след като с решение № 90/02.05.2018 г., постановено от Върховния касационен съд, по гр.д. № 2670/2017 г. е обезсилено решение № 227/24.03.2017 г., постановено по в.т.д. № 128/2017 г.по описа на Окръжен съд – Варна и делото е върнато за ново разглеждане с дадени конкретни указания за отстраняване на констатирани нередовности в исковата молба. В атакуваното решение е посочено е, че предмет на делото са обективно кумулативно съединени в условията на акцесорност осъдителни искове, предявени от С. В. С.-Л. против „Мартинели“ ООД, с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 5 893, 54 лв., получена на неосъществено основание – сключване на договор за поръчка, доставка и монтаж на италианска кухня STOSA, модел “Bring composizione 13”, без оборудване с ел. уреди и ВиК съоръжения, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното му изплащане, както и сумата от 649, 14 лв. – лихва за забава за периода от 29.07.2014 г. до 16.02.2016 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че съгласно направените уточнения в исковата претенция на С. В. Л., в нейна тежест е да докаже, че е престирала с оглед на очаквано в бъдеще осъществяване на валидно правоотношение между страните, оправдаващо предприетото разместване на имуществени блага, а в тежест на ответника е да установи, че възнамеряваното отношение е възникнало. В случай не е налице спор, че сумата е заплатена с оглед сключването на договор за поръчка, доставка и монтаж на кухненски модули за вграждане по каталог на италиански производител. Този договор е с комплексно съдържание, тъй като разкрива едновременно характеристиките на договор за поръка за сключване за сметка на възложителя на договор за изработка на кухненско обзавеждане с конкретен пороизводител и същевременно на договор за изработка с ответника с оглед задължението му за монтаж на готовия продукт. Съдът е приел, че този договор е неформален, консесуален, двустранен и възмезден, поради което съществуването му подлежи на доказване със всички допустими от ГПК доказателствени средства. При преценка на събраните писмени и гласни доказателства, както и изходящите от страните твърдения, съдът е приел, че на 29.07.2014 г. между страните сключен неформален договор за поръчка, по силата на който С. В. Л. е възложила, а „Мартинели“ ООД се е съгласило да сключи за сметка на възложителя договор с италианския производител STOSA за изработка на кухненско обзавеждане с параметри, идентични с избрания модел по каталог. Прието е, че авансово заплатената сума от 5 893, 54 лв. има значението на предварително предоставени средства по смисъла на чл. 285 ЗЗД. Твърденията на ищцата за сключен предварителен договор Окръжен съд – Варна е намерил за недоказани. В допълнение е посочено, че дори да беше налице такъв, то връщането на даденото по предварителен договор може да се претендира в случай, че той бъде прекратен преди изтичането на срока, по взаимно съгласие или поради разваляне, каквито твърдения липсват. Доводите на ищцата, че срещу авансовото плащане ответникът се е задължил единствено да представи доказателства за произхода и качеството на крайни продукт също са счетени за недоказани. Окръжен съд – Варна е посочил, че се касае за допълнителна придружителна документация, която се изготвя след производство на съответно изделие и има отношение към качествените му характеристики и произход. Липсата на тези документи би могла да обоснове възражение за неизпълнен договор, но не и несключен такъв. Обстоятелствата дали между страните има сключен договор за придобиване на аспиратор попадат извън предмета на доказване, тъй като параметрите на спора се очертават от изложените в исковата молба и уточни твърдения, които се свеждат единствено до възнамеряван договор за поръчка на кухненски модули без електрическо обзавеждане, а и закупуването на аспиратор е предмет на самостоятелен договор за покупко-продажба. Като е счел, че претендираната сума от ищцата е платена от нея на ответника на валидно договорно основание, съобразно изложените мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете на С. В. С. – Л. против „Мартинели“ ООД са отхвърлени.
Съгласно дадените указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, незагубили сила и при настоящата редакция на закона, допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на формулиран материално-правен или процесуално-правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос следва да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/ и тяхното разграничение следва да е ясно. В приложеното от С. В. С. – Л. са формулирани единадесет въпроса, като по отношение на всеки от тях жалбоподателката счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитирана съдебна практика на ВКС /посочено е и решение на САС във връзка с въпрос под номер 9 в изложението/ и едновременно са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въпросите: „При устен договор или договор сключен с конклудентни действия, може ли да подлежи на връщане даденото, според изпълнението или неизпълнението на дължимите от страните престации?, „Възложителят дължи ли възнаграждение на изпълнителя, ако при приемане на работата е направил възражение, че изработеното не съответства на договореното?“, „Какъв е видът на договора, при който една страна поръчва на другата да ? бъде изработена вещ с определени параметри /вид, размер, цвяр и др./, а втората страна поръчва на свой съконтрагент изработката на същата вещ, със същите параметри, това договор за продажба ли е, договор за поръчка ли е или е договор за изработка с оглед различните задължения на страните на посочените договори?“, „Допустимо ли е със свидетелски показания да бъде доказана уговорка за закупуване на отделен компонент от цял комплект, при обща стойност над 5 000, когато предаването на сума е установено с документ?“, „Следва ли предложителят да уведоми насрещната страна за всички обстоятелства, които имат значение за формирането на нейното решение, след като страните са влезли в преговори с намерение да сключат договор?“ са общотеоретични и не отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те и не се отнасят към конкретната фактология по спора и правните разрешения на съда, обусловили атакувания съдебен акт. Даденото по сключен договор подлежи на връщане в различни хипотези – напр. при съгласие на страните за прекратяване на договора, при разваляне на договора и др., но тези хипотези не са били част от предмета на настоящото производство. Сключването на процесния неформален комлексен договор е установено при преценка на събраните писмени доказателства, а именно – документи, установяващи плащане на сумата, проформа фактура, документи за произход и качество от производителя, писмени изявления на страните – нотариална покана и отговор, още извлечения от електронна поща, съпоставени с доводите и възраженията на страните. От свидетелските показания възззивният съд е установил данни относно посещението на С. В. С. – Л. в магазина и избора на кухня от каталог.
Въпросите: „Когато договорът за поръчка е развален, дължи ли се връщане на даденото за изпълнение на поръчката на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и при коя от трите хипотези?“, „Налице ли е сключването на комплексен договор /за поръчка и изработка/, ако една от страните е извършила авансово плащане, но при водената между страните кореспонденция всяка от страните е изготвила свой самостоятелен проект за договор и нито един от тези проекто-договори не е одобрен от другата страна и не е станал двустранно приет и подписан договор?“, „Налице ли е обективна нееквивалентност, ако с оглед принципа, заложен в чл. 9 ЗЗД, страните има съществени различия в изготвените от всяка от тях проекти за договор, съобщили са ги на насрещната страна, но нито един от тях не е бил приет и подписан двустранно, поради преценката за неравностойността на насрещните престации и с оглед интереса на страните?“, „Отговорен ли е продавачът по смисъла на чл. 193 ЗЗД и накърнени ли са правата на купувача по смисъла на чл. 195 ЗЗД, поради обстоятелството, че съзнателното включване от страна на продавача на отделен компонент в комплект, без същия да представлява част от цялото и без същият да е желан от купувача, съществено увеличава цената на продадената вещ за предвиденото ? употребление в ущърб на купувача. Тези въпроси не са били разрешавани от въззивния съд и въобще не са направени подобни правни изводи, от които жалбоподателката изхожда, за да постави въпросите си. Нещо повече те имат характер на фактически питания, но дори и сега твърденията, на които се опират поставените въпроси са неясни и взаимнопротиворечиви. В атакуваното решение липсва извод за развалянето на сключения комплексен договор между страните. Прието е, че изплатената от С. В. С.- Л. сума има характер на платени предварително разходи по смисъла на чл. 285 ЗЗД. Дължимостта на възнаграждение по договора не е било предмет на спора, тъй като никоя от страните не е твърдяла, договорът да е изпълнен. Ето защо и липсват данни за направено възражение по отношение на качеството на изпълнението. Същевременно се иска от касационната инстанция да квалифицира облигационното правоотношение между страните, което само по себе си не може да бъде извършено в производство по селекция на касационните жалби. В случая въззивният съд е приел, че сключеният между страните договор има комплексно съдържание, тъй като включва в себе си елементи от договор за поръчка и от договор за изработка. Впоследствие отново чрез формулирани въпроси се излага твърдение, че не е бил сключен договор между страните, каквато е изходната защитна позиция на С. В. С.-Л.. Това обаче е заключение по същество на спора и представлява оспорване на решаващите изводи на въззивния съд, а не въпрос, обусловил решаващата му воля. По отношение на уговорките за конкретната вещ – аспиратор, съдът е приел, че не се релевантни към правния спор за връщането на платената от възложителката по договора сума, доколкото тази вещ е предмет на различен от спорния договор, а именно – договор за покупко-продажба. Поради това и формулираният въпрос не е бил разрешаван.
Въпросите: „Следва ли въззивният съд като инстанция по същество на спора да обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички искания, възражения и доводи на страните по предмета на спора?“ и „Длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните по договора съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД? отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се разкриват специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед правмощията си на инстанция по същество на спора – въззивният съд е достигнал до собствени правни и фактически изводи. Изпълнил е дадените указания за извършване на допълнителни действия по уточняване на исковата претенция, дадени от ВКС. Съобразил е твърденията на страните и като ги е преценил с оглед съвкупната преценка на събраните доказателства, е достигнал до обосновани изводи. Обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от твърденията за установени, а други за неосъществили се. Тези му действия са в унисон с трайната и последователна практика на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция, обективирана в множество съдебни актове, напр. решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о., решение № 724 от 30.11.2010 г. по гр. дело № 507/2009 г. на ІV г.о., решение № 173 от 03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ІІ т.о., решение № 125 от 29.05.2012 г. по гр.д. № 534/2011 г. на ІV г.о., решение № 248 от 15.11.2016 г. по гр. дело № 784/2016 г. на ІV г.о., решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. дело № 952/2015 г. на ІІІ г.о., решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. дело № 4604/2014 г. на ІV г.о., решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. дело № 3871/2016 г. на ІІІ г.о., решение № 46 от 27.04.2018 г. по гр. дело № 2454/2017 г. на І г.о. и пр. Материално-правният въпрос също не е разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика – решение № 156/16.06.2016 г. по гр.д. № 6042/2015 г. по опииса на ВКС, IV г.о., решение № 75/20.06.2016 г. по гр.д. № 1608/2015 г. по описа на ВКС, II т.о.. Напротив въззивният съд обосновано и задълбочено е изследвал отношенията между страните, за да достигне до извод за вида, характеристиката и съдържанието на сключения договор.
За пълнота на мотивите следва да се уточни, че бланкетното посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно, за да се приеме, че сочената предпоставка е налице. Изисква се касаторът обосновано и аргументирано да посочи защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, напр. дали е налице промяна в социално-икономическите отношения, която налага промяна в съдебната практика, дали е нужно допълнително тълкуване на законовите разпоредби тъй като приложението им е неясно или липсва съдебна практика. В случая обаче се установи, че действията на въззивният съд са съобразени с трайната и последователна практика на касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 765 от 17.10.2018 г., постановено по възз.т.д. № 652/2018 г. на Окръжен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: