ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 481
гр. София, 18.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 169 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК /редакция до изменението с ДВ, бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба вх. № 136618/16.10.2017 г. на [фирма], с променено наименование – [фирма], представлявано от управителя си П. Г., чрез адв. С. Д., против въззивно решение № 6027/21.08.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 1637/2017 г. по описа на Софийски градски съд в осъдителните му части, с които дружеството е осъдено да заплати на ищеца Й. К. М., на основание чл.200, ал.1 КТ, както следва: 1/ сумата от 995,47 лева – обезщетение за имуществени вреди, представляващи разлика между трудовото възнаграждение и обезщетението за временна неработоспособност за периода от 02.03.2011 г. до 28.08.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 17.09.2013 г. до окончателното изплащане; като е отхвърлен искът в останалата част до размера сумата 7 400 лв. и за времето – от 01.02.2011 г. до 01.03.2011 г. и от 29.08.2011 г. до 30. 08.2012 г.; 2/ сумата от 29 000 лева, със законната лихва от 17.09.2013 г. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие станала на 02.03.2011 г. трудова злополука, като искът за разликата до предявения размер от 32 000 лева, е отхвърлен.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като твърди, че касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1/ освен критерият „справедливост“, кои са останалите критерии, които съдът следва да съобрази при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в хипотезата на увреждане, настъпило в резултат на трудова злополука; 2/ какъв размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се приеме за справедлив, когато вследствие на злополуката е причинено временно разстройство на здравето, неопасно за живота; 3/ задължен ли е въззивният съд да прецени поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото, както и да обсъди доводите на страните.
Ответникът по жалбата, в срока по чл.287 ГПК, не е подал писмен отговор.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че страните са били в трудово правоотношение до 01.10.2011 г., като ищецът Й. М. е заемал длъжността „търговски представител“. На 02.03.2011 г., по обичайния път към работата си заедно с още трима свои колеги, ищецът е претърпял пътно-транспортно произшествие, прието за трудова злополука /чл.60 КСО/, в резултат на която е получил тежки травматични увреждания. Обсъждайки представените по делото писмени и гласни доказателства, както и заключенията на медицинските експертизи, въззивният съд е посочил, че при злополуката ищецът е получил политравма, включваща: тежка черепно- мозъчна травма с изпадане в безсъзнателно състояние и контузионно огнище в мозъка с наличие на субарахноиден хематом, довела до временно разстройство на здравето с опасност за живота; разкъсно- контузна рана слепоочно-теменно вдясно; кръвоизлив под меките мозъчни обвивки; счупване на седмо, осмо и девето ребро вляво по средната аксиларна линия, довело до трайно / повече от 30 дни/ затруднение на движението на снагата; контузия на дясна раменна става и на дясна тазобедрена става. След ПТП ищецът е провел болнично лечение, а възстановителният период за черепно-мозъчната травма продължил между 6 месеца и 1 година, за счупените ребра – около 45-60 дни. Същевременно, в резултат от получената при злополуката черепно-мозъчна травма при М. се развил посттравматичен органичен мозъчен синдром – психоорганичен синдром. Според приетата съдебно-психиатрична експертиза, това заболяване представлява трайно мозъчно увреждане, изисква непрекъснато и постоянно лечение – медикаментозно и психотерапевтично, като прогнозата за развитието му е неблагоприятна – не може да се гарантира пълно оздравяване, може да продължи и пожизнено. Заболяването се характеризира /и при ищеца са констатирани/ – персистираща лабилност, раздразнителност, напрегнатост, тревожност, самовглъбеност, неувереност в себе си и нарушена концентрация, водещи до нарушено трудово и социално функциониране, като причината за болестната трансформация на симптомите се корени както в органичните увреди на мозъка, трака и в психологичните фактори.
За да счете, че претенцията за репариране на неимуществените вреди е основателна до размера на сумата от 29 000 лв., въззивният съд е отчел всички релевантни за спора обстоятелства – получените тежки травматични увреждания и проведеното лечение; отражението им върху психическото здраве на ищеца и появата на поведенчески промени; коренно различния начин на живот на пострадалия /станал неуверен, тревожен, раздразнителен, разсеян/ и на неговото семейство; непълноценния социален и семеен живот, затрудненията в трудовата реализация; невъзможността да се грижи и осигурява издръжката на семейството си; фактът, че ищецът е млад мъж в работоспособна възраст, а към момента на ПТП е бил на 33 години; социално-икономическите условия в страната към датата на злополуката. Преценявайки в съвкупност конкретните обстоятелства, съдът е направил извод, че сумата от 29 000 лв. е справедливият паричен еквивалент, който ще овъзмезди ищеца за понесените от него нематериални вреди.
По въпросите, формулирани от касатора в изложението му, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
В ППВС №4/1968г., както и в трайно установената практика на ВКС по тази категория дела, намерила израз в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК / напр.- решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г., I г. о., решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., III г.о., решение № 67/ 16.03.2012г. по гр. д. № 1101/ 2011г., III г. о., решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г., III г.о., решение № 85 от 29.04.2014 г. по гр. д. № 7182/2013 г., III г. о. на ВКС и др./ е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на настъпила трудова злополука, съдът следва да вземе предвид всички установени по делото обстоятелства за конкретния случай, които са от значение за определяне на неговия справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Такъв характер имат обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на работника, характера и степента на увреждането; причинените морални страдания; вид и продължителност на лечението, прогнозата за в бъдеще, респ. последиците за физическото и психическото здраве на лицето, за работоспособността му, за трудовата и социална реализация; икономическите условия в страната и др. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правнорелевантни факти и да анализира и оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта като правен принцип, прогласен в чл.52 ЗЗД, не е абстрактно понятие. Тя трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта на закона – постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент.
На следващо място, съгласно приетото по т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение.
В случая, въззивното решение не противоречи на възприетите в задължителната съдебна практика правни разрешения по приложението на чл.52 ЗЗД и чл.235, ал.2 ГПК, а е в съответствие с тях, включително и с практиката, на която се позовава касаторът. Въззивният съд не се е отклонил от задължението си да обсъди всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти. Поради това, не е налице твърдяното противоречие с постановените решение № 49/24.06.2013 г. по гр.д. № 5055/2013 г., ІІІ г.о. и решение № 86/06.06.2017 г. по гр.д. № 3856/2016 г., ІІІ г.о. на ВКС, с които касационната инстанция е увеличила присъдените размери на обезщетенията за неимуществени вреди именно, поради приетото, че въззивният съд в нарушение на закона не е обсъдил, анализирал и отчел всички обстоятелства и факти, имащи значение за определянето на справедлив паричен еквивалент на претърпените от пострадалото лице морални вреди.
Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6027/21.08.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 1637/2017 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.