О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 481
гр. София, 22.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2417 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба на Б. Д. Д. и И. С. Д., чрез адвокат О. Б., подадена срещу решение № 7 от 16.01.2019 г. по гр. дело № 741/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 845 от 27.06.2018 г. по гр. дело № 2505/2016 г. на Районен съд – Пазарджик. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от Б. Д. Д. и И. С. Д. срещу В. И. Б. иск по чл. 108 ЗС за приемане за установено по отношение на ответницата, че ищците са собственици на УПИ ** в кв. 108 по плана на [населено място], с площ от 885 кв. м, незастроен, при съседи: улица, УПИ **, УПИ **, УПИ **, УПИ **, и за осъждане на ответницата да им предаде владението върху завладяната от нея част от имота, намираща се от вътрешната регулационна линия между УПИ ** и УПИ **, респ. от материализираната до 24.05.2016 г. на място ограда между двата имота, по цялото протежение на границата между имотите, навътре в собствения им УПИ **, с площ от около 100 кв. м.
Въззивният съд, като е обсъдил събраните по делото писмени доказателства, е приел в решението си, че имоти пл. №№ * и * били заснети в действащия план на [населено място] от 1980 г. Двата имота били включени в предвиденото с регулационния план обществено мероприятие „Зеленина“ в кв. 108, което не било реализирано. Със заповед № 18/12.06.1992 г. предвиденото мероприятие било заличено и за процесните имоти били отредени следните парцели: ** в кв. 108, ** в кв. 108 и ** в кв. 108. Парцелите били съставени от площта на имотите и придаваеми места от съседни имоти. С нотариално заверена декларация № 18/15.03.1993 г. на собствениците на имотите били уредени регулационните отношения между страните, с изключение на придаваемите места от имот пл. № * и от имот без планоснимачен номер. С молба с нотариална заверка на подписите № 111/22.08.1994 г. до кмета на Община Септември собствениците на парцели ** в кв. 108, ** в кв. 108 и ** в кв. 108 поискали да се измени дворищнорегулационния план в кв. 108, като се заличи парцел ** и останат само парцели ** в кв. 108 и ** в кв. 108. Молбата била уважена със заповед № 70/15.09.1994 г. на кмета на Община Септември, с която бил заличен парцел **, като за сметка на това били увеличени размерите на парцелите ** в кв. 108 и ** в кв. 108. Изменената през 1994 г. регулация е в сила и към настоящия момент. Съдът е съобразил при постановяване на решението си и заключенията от съдебно-техническата експертиза по делото, съгласно които приложената на място регулация между процесните два парцела и съседните парцели не отговаря на предвидената с регулационното изменение през 1994 г.; на място вътрешнорегулационната граница между двата парцела е маркирана с ограда, изградена от бетонови колове и мрежа, като оградата попада в парцела на ответницата – **, и се намира от страната на лицето, на 0.37 м навътре от регулационната граница и в дъното на имота на 0.15 м; разликите са малки и са в грешката на плана, поради което се приема, че оградата отговаря на регулационната линия между парцелите; така маркираната граница с оградата не навлиза в парцела на ищците и площ от парцела на ищците ** не се владее на място от ответницата; южно от маркираната с бетонови колове граница, на 0.95 м навътре в парцела на ответницата, се намира част от стара съборена ограда (метална мрежа на метални колове); изпълнената на място ограда от метална мрежа с бетонови колове между парцел ** и парцел ** отговаря на регулационната линия от действащия план; местоположението на разрушената ограда не съвпада с вътрешната регулационна линия между двата имота; площта на парцел ** е около 885 кв. м по цифровия модел на плана; площта на парцела съобразно премахнатата ограда е 933 кв. м, определена по линиите на действащата регулация и останките от старата ограда; площта между действащата регулационна линия и старата ограда е 48 кв. м, която попада в парцела на ответницата. При тези данни Окръжен съд – Пазарджик е заключил, че с построяването на новата ограда не е налице навлизане в имота на ищците, тъй като оградата е била построена на действащата регулационна линия и попада в имота на ответницата по иска. Премахнатата стара ограда не съвпада с вътрешната регулационна линия между двата имота. Ето защо, съдът е направил извод, че ищците не са доказали, че са собственици на спорната част от имота, поради което ревандикационната им претенция се явява неоснователна. Отказал е да обсъжда, като правно ирелевантни за спора, възраженията, повдигнати от ищцовата страна пред първата и втората съдебни инстанции, относно законността на изградената ограда, спазване на процедурата по изменение на регулацията (обявяване актовете на заинтересуваните лица и приложението на регулацията), отчуждаването и реституцията на процесните имоти. Независимо от това, въззивният съд е отбелязал, че по делото са представени писмени доказателства: разрешение за строеж № 66/28.08.2015 г. на гл. архитект на Община Септември за построяването на ажурна ограда (колове и мрежа), скица-виза № 572/24.08.2015 г. на отдел „ТСУ“ при Община Септември за построяване на ажурна ограда, от които се установява законността на извършения строеж на оградата. В тази връзка е намерил за недоказано направеното от ищците оспорване истинността на разрешението за строеж и скицата-виза за оградата. Относно възражението за приложение на дворищната регулация съдът се е позовал на представена по делото нотариално заверена декларация № 18/15.03.1993 г., като е посочил, че от този документ се установява приложението на регулацията. Окръжен съд – Пазарджик е споделил изводите на първоинстанционния съд за това, че спорният имот не може да бъде придобит от ищците по давност. По този въпрос е изложил, че съгласно разпоредбата на чл. 59 ЗТСУ (отм.), който е бил в сила към момента на регулационните изменения, и чл. 200 ЗУТ, реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, само ако отговарят на изискванията за минимални размери по площ и лице. Изключение от това правило се допуска, когато част от поземлен имот се присъединява към съседен имот, а оставащата част отговаря на изискванията за площ и лице или и тя се присъединява към съседен имот. Съдът е приел, че казусът, с който е сезиран, не попада в нито една от посочените хипотези на правната норма, тъй като спорната част от имота не отговаря на законовите изисквания по чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ за размери по площ и лице, нито пък се присъединява към съседен имот по силата на регулационно изменение.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, по отношение на които се твърди, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС и с установената практика на ВКС:
1. Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 и т. 3 – относно обхвата на служебната проверка на въззивния съд, и в частност – възможността да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване, съответно – задължението на въззивния съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма;
2. Решение № 2794/12.11.1973 г. по гр. д. № 916/1973 г., ВС, І г. о., съгласно което записването на един парцел по дворищнорегулационния план не на името на собственика на имота, за който този парцел се отрежда, няма отчуждително действие досежно правото на собственост;
3. Решение № 31/20.02.2009 г. по гр. д. № 5323/2007 г., ВКС, I г. о., съгласно което разпореждането с вещ, на която продавачът не е собственик, не произвежда действие и купувачът не може да се легитимира като собственик на продадената част; непосредственото отчуждително действие на ДРП относно придаваемата част представлява първично основание за възникване право на собственост върху него по отношение на собственика на парцела, към който се придава, като това действие е под условие от прекратителен характер, тъй като ако не са изпълнени условията за заемане на имота, отчужден по регулация, при нейното изменение или създаване на нова регулация се изхожда от първоначалното положение на имотите и отчужденията, извършени по нея ще отпаднат с обратна сила; вещното действие на ДРП не настъпва, ако придаваемите се места не са били заети от собственика на парцела, към който са били придадени, или не са били заплатени, като в процесния случай;
4. Решение № 1367/18.07.2002 г. по гр. д. № 1392/2001 г., ВКС, IV г. о., съгласно което, когато дворищната регулация, отреждаща два или повече имота за един урегулиран парцел, не е влязла в сила, индивидуализацията на имотите се запазва, т. е. докато дворищнорегулационният план не е приложен (чрез изравняване на дяловете в общия по регулация парцел), имотите, за които е отреден парцелът, запазват своята правна индивидуалност;
5. Тълкувателно решение № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВКС – относно извода, че дворищнорегулационният план следва да се счита за приложен от момента, когато настъпва трансформация на регулационните линии в имотни граници при хипотезите на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ, което в случая не е налице.
Формулирани са и следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
1. Въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, касаещи правилността на решението, но когато от фактите по спора се установява нарушение на установена в публичен интерес материалноправна норма, то приобщеният доказателствен материал, с който те се установяват, следва ли да бъде субсумиран под приложимата правна норма служебно, дори ако в жалбата не са инвокирани такива пороци;
2. Следва ли да се следи служебно за приложението на материалноправните норми, уреждащи правото на собственост, и те отговарят ли на изискването да регламентират защитим от закона интерес, чрез който се осъществява балансът с конкретния личен интерес, предмет на спора в областта на придобиването и притежаването на вещни права;
3. Препращането към мотивите на първостепенния съд по реда на чл. 272 ГПК, макар и при условията на ограничен въззив, освобождава ли въззивния съд от задължението да се произнесе като втора инстанция по същество не само по наведените оплаквания с въззивната жалба, но и включително по материалното право, което е очертано с исковата молба и по което ответниците са депозирали отговор по реда на чл. 131 ГПК, като изложи собствена правна аргументация относно приложимото материално право;
4. достатъчно ли е да препрати към чл. 272 ГПК и да разгледа само оплакванията, посочени във въззивните жалби и това освобождава ли съда от задължението самостоятелно да анализира релевантния доказателствен материал, като го съпостави с доводите и възраженията на страните, след което да го субсумира към приложимата императивна правна норма;
5. Длъжен ли е съдът да изясни всички обстоятелства, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право;
6. Какво е правното значение на констативен акт за непълноти и грешки в одобрен кадастрален план, подписан и от собственик на имот, въз основа на който без основание е попълнен кадастрален план с имот с нов номер на името на друго лице за сметка на реална част от съществуващия имот на действителния собственик;
6.1. Имат ли този констативен акт и извършеното въз основа на него без основание попълване в кадастралния план правно действие по отношение на правото на собственост и водят ли автоматично до възникване на право на собственост в полза на лицето, записано като собственик в констативния акт/разписния лист към плана, след изтичане на сроковете за оспорване на извършеното допълване на кадастралния план;
6.2. Какво е значението на извършеното въз основа на този констативен акт без основание попълване на кадастралния план при последваща регулация на имотите и в частност – по отношение на правото на собственост върху вече урегулираните поземлени имоти;
6.3. Следва ли въззивният съд да изследва служебно значението на този акт и извършеното въз основа на него без основание попълване в кадастралния план при преценката за наличието или липсата на право на собственост върху урегулирани поземлени имоти, и в частност – дали действително е възникнало право на собственост в полза на лицето, записано като собственик в констативния акт/разписния лист към плана;
6.4. В тези случаи следва ли въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), и следва ли да се приеме, че тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.
Насрещната страна В. И. Б. е депозирала отговор, в който е изложила доводи, че поставените в изложението към касационната жалба въпроси са неотносими към спора между страните и постановеното съдебно решение. Счита касационната жалба за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Пред първоинстанционния съд Б. Д. Д. и И. С. Д. са предявили срещу В. И. Б. иск с правно основание чл. 108 ЗС.
Ищците твърдят, че в режим на съпружеска имуществена общност (СИО) са собственици на УПИ ** в кв. 108 по плана на [населено място], незастроен, с площ от 720 кв. м по нотариален акт № 92, том IV, нот. д. № 1266/1995 г., а по действащия план – с площ от 885 кв. м, при съседи: [улица], УПИ ** – собственост на ответницата В. Б., УПИ **, УПИ ** и УПИ **. През 1995 г. дядото и бабата на ищцата й прехвърлили чрез покупко-продажба собствеността върху гореописания недвижим имот, като от този момент до 24.05.2016 г. ищците осъществявали фактическата власт върху него, владеейки го явно, непрекъснато и без пречки в урегулираните му граници и при съществуваща, материализирана на място ограда между собствения им имот и съседния УПИ **. На 24.05.2016 г. ответницата разрушила съществуващата ограда между имотите им, изкоренила собствените им лози, находящи се в имота им, премахнала част от монтирани тръби за капково напояване, третирала с препарат за унищожаване затревена площ от имота им и по цялото протежение на границата между имотите им, навлизайки навътре в собствения им УПИ, забила бетонни колове от разрушената ограда и колове от унищожените лози, очертавайки по този начин и установявайки фактическа власт върху около 100 кв. м от собствения им УПИ. Същата оспорвала пространствения обхват на правото им на собственост, като твърдяла, че тя била собственик на завладяната от нея част от имота. Установеното от ответницата владение било без основание и продиктувано единствено от усилията й да узакони построена в нейния имот жилищна сграда, която нямала изискуемото по закон отстояние от вътрешната регулационна линия (имотна граница) между имотите, респ. от съществуващата до 24.05.2016 г. трайно материализирана на място ограда между собствения им УПИ и този на ответницата. От 24.05.2016 г. до предявяване на иска ответницата продължила периодично да завзема нови части от имота на ищците, лишавайки ги от упражняването на фактическа власт върху същите.
Ищците излагат, също така, че праводателят на ищцата К. С. В. бил собственик на дворни места, неурегулирани, с пл. №№ * и * по регулационния плана на [населено място], с площ от 2 020 кв. м, представляващи част от обща преди това нива с площ от 10 535 кв. м в м. „Т. б.“ – С. з. (нотариален акт № 160, т. І, нот. д. № 378/1959 г.), която била отчуждена по градоустройствените закони и отредена за зелени площи. Дядото на ответницата В. С. В. – брат на К. В., бил собственик на неурегулирано дворно място с пл. № * с площ от 1 970 кв. м, също отчуждено и представляващо част от гореописаната преди това нива. Действащият понастоящем план на [населено място] бил одобрен и влязъл в сила през 1980 г. През 1992 г. се възстановила собствеността върху част от отчуждените имоти и със заповед № 18/12.06.1992 г. на кмета на Община Септември било одобрено преотреждане на терена в кв. 108 по плана на [населено място] от зеленина в тринадесет парцела, от които парцел ** и парцел ** – в собственост на К. С. В., а парцел ** – в собственост на В. С. В.. Във всеки един от новообразуваните горепосочени три парцела участвали части от различни имоти. През 1993 г. били уредени регулационните отношения със заплащане на придаваемите места, същите били завзети и регулацията за всички вътрешни регулационни линии била приложена по отношение на парцел ** и парцел **. По отношение на парцел ** не били уредени регулационните отношения само за вътрешната регулационна линия с парцел **. Със заповед № 70/15.09.1994 г. на кмета на Община Септември на основание чл. 32, ал. 2 ЗТСУ (отм.) и съгласно чл. 75 ППЗТСУ (отм.) било одобрено частично изменение на регулационния план на кв. 108 по плана на [населено място], според което изменение парцел ** и парцел ** се сливали в един парцел ** (съсобствен на К. и В. В.) и се променяла вътрешната регулационна линия между парцел ** и новообразувания парцел ** – с увеличаване на площта на парцел **. Последващи изменения на регулацията, засягащи парцел ** и парцел **, не били извършвани. Била поставена ограда между двата имота съобразно изменената регулация, като праводателят на ищцата владеел имота, който впоследствие й прехвърлил, съобразно приложените вътрешни регулационни линии със съседните УПИ, като пространственият обхват на правото му на собственост бил площ от 885 кв. м, колкото и в действителност продал на ищцата.
В исковата молба се сочи и че на 23.06.1994 г. В. С. В. продал на дъщеря си Л. В. Б. собственото си незастроено дворно място, представляващо парцел **, обозначен в нотариалния акт с площ от 325 кв. м и парцел **, с площ от 400 кв. м, който обаче бил собственост на К. С. В., т. е. разпоредил се с чужда вещ, която сделка била обективирана в нотариален акт № 172, нот. д. № 2121/1994 г. Л. Б. не била придобила собствеността върху парцел ** на основание продажбата, което било видно от подадена на 22.08.1994 г. молба за частично изменение на регулацията. След одобряване на това частично изменение парцел ** станал съсобствен между Л. Б. и К. В. и така се владял от тях. С нотариален акт № 24, том VI, нот. д. № 1395/2007 г. Л. Б. и съпругът й И. Б. дарили на дъщеря си – ответницата В. Б., парцел **, с площ по нотариален акт от 720 кв. м, която площ не можела да бъде идентична с общата площ на парцел ** и парцел ** преди частичното изменение на регулацията през 1994 г. и отразената в нотариалния акт за продажба от 23.06.1994 г. – 400 кв. м за парцел ** и 325 кв. м за парцел **. Това било така, тъй като с частичното изменение на регулацията се увеличила площта на парцел ** за сметка на горепосочените два парцела с одобрено изменение на вътрешната регулационна линия.
Ищците твърдят, че са собственици на УПИ ** в кв. 108 по плана на [населено място], с площ от 885 кв. м на основание покупко-продажба, а при условията на евентуалност – на основание давностно владение, продължило повече от десет години – до 24.05.2016 г. Въз основа на изложеното, молят съда да постанови съдебен акт, с който да приеме за установено по отношение на ответницата, че Б. Д. Д. и И. С. Д. са собственици на УПИ ** в кв. 108 по плана на [населено място], с площ от 885 кв. м, незастроен, при съседи: улица, УПИ **, УПИ **, УПИ **, УПИ **, и да осъди В. И. Б. да им предаде владението върху завладяната от нея част от имота, която част се намира от вътрешната регулационна линия между УПИ ** и УПИ **, респ. от материализираната до 24.05.2016 г. на място ограда между двата имота, по цялото протежение на границата между имотите, навътре в собствения им УПИ **, с площ от около 100 кв. м.
С отговора на исковата молба ответницата е оспорила исковете. Същата твърди, че е собственик на УПИ ** в кв. 108 по плана на [населено място] по силата на нотариален акт № 24, том VI, нот. д. № 1395/2007 г. С нотариален акт № 73, том XXV, нот. д. № 4062/2009 г. учредила на баща си И. Б. правото да построи съгласно одобрен архитектурен проект едноетажна жилищна сграда. На 19.01.2011 г., с нотариален акт № 94 , т. I, нот. д. № 76/2011 г., И. К. Б. и Л. В. Б. продали на ответницата построената едноетажната масивна жилищна сграда, с площ от 61.80 кв. м, при 63 % завършеност на строително-монтажните работи, находяща се в УПИ **, в кв. 108 по плана на [населено място]. Едноетажната сграда била построена в съответствие с изискванията на ЗУТ и имала необходимите по закон проекти, строителни книжа и разрешения. Във връзка с реализираната ограда В. Б. излага, че получила разрешение за строеж № 66/28.08.2015 г. на Община Септември за ажурна ограда между УПИ ** и УПИ ** в кв. 108 по плана на [населено място]. Имала протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строеж.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1 ГПК и постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
В конкретния случай формулираните в изложението към касационната жалба пет въпроса, по отношение на които се твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са зададени абстрактно и без да са съотнесени към конкретни решаващи мотиви на въззивния съд в обжалваното решение, като по тази причина не може да се установи тяхната релевантност за спора. Окръжен съд – Пазарджик е заключил, като се е позовал на събраните писмени доказателства и съдебно-техническа експертиза, че изменението на дворищнорегулационния план, съгласно което е бил заличен парцел **, като са останали само парцели ** и **, е влязло в сила през 1994 г. – с влизането в сила на заповед № 70/15.09.1994 г. на кмета на Община Септември, с която е била уважена молбата на собствениците на посочените парцели за изменение на плана, като по този начин регулационните граници са станали имотни. Съдът е приел, че спорната ограда, поставена от ответницата, минава именно по действащата регулационна линия между двата имота и е в имота на В. Б.. По отношение на тези решаващи изводи на Окръжен съд – Пазарджик всички въпроси, формулирани по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се явяват ирелевантни. Същевременно така отразените изводи на въззивния съд съответстват на разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗТСУ (отм.), както и на съдебната практика по чл. 290 ГПК, обективирана, например, в: решение № 222/4.05.2010 г. по гр. д. № 136/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 2/29.01.2014 г. по гр. д. № 5313/2013 г. на ВКС, І г. о., която настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС напълно споделя. Съгласно тази практика, в хипотезата, когато регулационният план е изменен по инициатива на заинтересованите собственици и заповедта е влязла в сила, регулационната граница на имота получава автоматично значение на имотна граница, като новите регулационни линии стават кадастрална основа на имотите, а местата, заключени между новите и старите граници, се придобиват от собствениците на парцелите, към които се придават, без да се считат придаваеми по регулация. Възраженията си срещу извършеното от общинската администрация изменение на дворищнорегулационния план заинтересованите собственици в такава хипотеза могат да въвеждат само в административно производство по обжалване на административния акт по изменение на регулацията.
Въпросите, по отношение на които се твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също са формулирани твърде общо, без да е посочена връзката им с решаващите мотиви във въззивното решение. Същевременно от жалбоподателите не са изложени и съображения защо считат, че дадените от касационната инстанция отговори ще имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на някои от тях (тези по т. 1, 2, 3, 4 и 5), е налице формирана актуална непротиворечива съдебна практика, което изключва наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Част от въпросите съдържат и подразбиращото се твърдение, че в случая въззивният съд не е изложил собствени мотиви, а е препратил към тези на първата съдебна инстанция на основание чл. 272 ГПК. Това твърдение, обаче, е невярно, тъй като Окръжен съд – Пазарджик е анализирал подробно доводите на страните и събраните доказателства и на тази основа е направил съответните правни изводи, а не е препратил механично към мотивите на Районен съд – Пазарджик. Въпросите по т. 6- 6.4 са неотносими към решаващите мотиви, изложени във въззивното решение, тъй като в последното съдът изобщо не е разсъждавал за значението на констативния акт за непълноти и грешки в одобрен кадастрален план и за попълването на кадастралния план с имот с нов номер на друго лице. В тази връзка следва да се отбележи, че в случая е предявен ревандикационен иск, а не отрицателен установителен иск за собственост. Ето защо съдът, в съответствие с предмета на делото, преимуществено е обсъждал правото на собственост на ищците и е отхвърлил иска поради недоказване, че те са собственици на спорната част от имот. За тези му изводи поставените по т. 6-6.4 въпроси са ирелевантни, тъй като те имат отношение към правото на собственост на ответницата.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Ответницата по жалбата има право на 600 лв. разноски за адвокат, направени в производството пред ВКС.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7 от 16.01.2019 г. по гр. дело № 741/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА Б. Д. Д. и И. С. Д. да заплатят на В. И. Б. разноски пред ВКС в размер на 600 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: