О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 481
гр. София, 30.08.2017 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като разгледа докладваното от съдията Костова т.д. № 649/2017 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] –гр. Б. и [фирма] –гр.Г. Д. срещу решение № 1617 / 26.07.2016 г., постановено по в.т.д. № 1097 / 2016 г. на Софийски апелативен съд. С решението, след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен искът с правно основание чл. 266, във вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, предявен от [фирма] срещу [фирма] за сумата 3 884,90 лева /разликата над 5 044 лв. до уважения размер 8 928.90 лв./, представляваща възнаграждение по договор за възлагане от 1.04.2010 г. Също така след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен искът с правно основание чл. 92, ал.1 ЗЗД за сумата 539,66 лв. /разликата над 131,14 лв. до уважения размер 670,80 лв./, представляваща неустойка по договор за възлагане от 1.04.2010 г. С решението е отменено решението на БлОС в частта за разноските, изменено с определение №5645 от 4.12.2015г. за разликата над сумата от 137.42 лв. до уважения размер от 2066.96 лв. Дружеството [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] разноски за първоинстанционното производство в размер на 1666.32 лв. На [фирма] са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 260.92 лв. В останалата решението на Благоевградския окръжен съд решение е потвърдено.
[фирма] обжалва решението на апелативния съд в частта, с която е потвърдено решение №3756/18.08.2015 г. по гр.д. № 389/2013г. на ОС-Благоевград, с което дружеството е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 5044 лв. по иска по чл. 266, във вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 131,14 лв. по иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, и с което насрещният иск на дружеството е отхвърлен за сумата до 20 716 лв. Счита за неправилен и необоснован съдебният акт в обжалваната му част, като са релевирани оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Поддържа, че протокол от 4.02.2013 г., на основание на който съдът е приел, че предметът на процесния договор е както схемата „Аз мога”, така и схемата „Аз мога повече”, не носи подписа на лице с представителна власт по отношение на дружеството. Същевременно твърди, че съдът превратно е тълкувал уговорки от договора в раздел І, които са ясни, категорични и в които по несъмнен начин е изразена волята на страните. Претендира разноски за двете инстанции. В Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът посочва следните правни въпроси като значими за изхода на делото: 1/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка? Като допълнителен критерий поддържа противоречие със задължителна за съдилищата съдебна практика на ВКС: решение № 138/13.05.2014 г. по гр.д. № 5715/2013 г. на ВКС, решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ІV на ВКС, решение № 65/16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. на ВКС, решение № 670/15.11.2010 г. по гр.д. № 695/2009 г. на ІV на ВКС и решение № 548/06.12.2010 г. по гр.д. № 1119/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС; 2/ Подлежи ли на тълкуване договор, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните? Разрешен в противоречие с решение № 67/30.07.2014 г. по т.д. № 1843/2013 г. на ВКС; 3/ Допустимо ли е при тълкуване на договор съдът да подмени постигната обща воля на сключилите го страни? Разрешен в противоречие с: решение № 94/9.07.2015 г. по т.д. № 2094/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 32/31.03.2015 г. по т.д. № 485/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС; 4/ При тълкуване на договора следва ли съдът да се съобрази с критериите по чл. 20 от ЗЗД, като тълкува отделни договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъл, който произтича от целия договор, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на страните? Разрешен в противоречие с: решение № 94/9.07.2015 г. по т.д. № 2094/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 100/10.08.2015 г. по т.д. № 1191/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС.
Препис от касационната жалба и нейните приложения е връчен на [фирма], която с писмен отговор я оспорва.
С касационна жалба вх. № 12579/2.09.2016г. [фирма] обжалва въззивното решение, с което след частична отменя на решението на Благоевградския окръжен съд са отхвърлен исковете му срещу [фирма] по чл.266 вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД за сумата от 3 884,90 лв. /разликата над 5 044 лв. до 8 928.90 лв./, представляваща възнаграждение по договор за изработка от 1.04.2010 г. и по чл. 92, ал.1 ЗЗД за сумата от 539,66лв. /разликата над 131,14лв. до 670,80 лв./, представляваща неустойка по същия договор за възлагане. Решението е обжалвано и в частта за разноските. Твърди, че съдът е постановил необоснован съдебен акт, непочиващ на доказателствения материал по делото в частта за извършените и полагащите му се в качеството му на изпълнител разноски по договора за изработка от 1.04.2010г. Изложени са съображения, че въззивният съд, като е направил нови изчисления на разходите на база съдебно-счетоводната експертиза от 23.03.2015г. и не е възприел постигнатата на 4.02.2013 г. договореност между страните за дължимо възнаграждение с взаимно одобрени разходи, се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС по приложението на материалноправната норма на чл. 9 и чл. 20а от ЗЗД. Претендира разноски за всички инстанции.
В Изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът посочва като значим за изхода на делото материалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС: „1/ Следва ли съдът да изследва отново разходите, направени от страните по договор за изработка, ако между тях е налице подписано споразумение, с което същите са ги одобрили? Позовава се на решение № 347/11.10.2011 г. по гр.д. №290/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 430/20.01.2015 г. по гр.д. № 1673/2014 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 118/27.07.2015 г. по т.д. № 2137/2014 г. на І т.о. на ВКС.
Препис от касационната жалба и нейните приложения е връчен на дружеството [фирма], което в писмен отговор излага становището си за нейната недопустимост и неоснователност.
Постъпила е „частна” жалба от [фирма] вх. № 1022/23.1.2017г. срещу решение № 2378/13.12.2016г. постановено по т.дело №1097/2016г. на САС, с което е оставена без уважение молба му по чл.247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1617 /26.07.2016г. постановено по делото. Към жалбата има приложено Изложение на основанията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поставен правен въпрос: Всяко ли несъответствие между формираната истинска воля на съда както в диспозитива, така и в мотивите на решението, съставлява основание за поправка на очевидна фактическа грешка? Касаторът поддържа, че САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №164/24.04.2015г. по гр.дело № 5934/2014г., решение №38/1.02.2012г. по гр.дело №343/2011г. на ВКС, Іг.о. и решение № 187/7.07.2016г. по гр.дело № 1332/2015г. на ВКС, ГК, ІVг.с.
С частна касационна жалба вх. № 12745/9.09.2016г. [фирма] е обжалвано въззивното решение, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта за разноските , изменено с определение по чл.248 ГПК от 4.12.2015г. за разликата над 137.42 лв.
Върховния касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационните жалби са постъпили в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
САС е приел, че страните по делото за обвързани с възникнало на основание валидно сключен договор за възлагане правоотношение, съществените условия на който обуславят приложимостта на разпоредбите относно договора за изработка. С оглед предмета на възложената работа ищецът [фирма] е подизпълнител на ответника [фирма]. От своя страна ответникът, в качеството си на „доставчик на обучение”, е изпълнител по споразумение от 7.01.2010 г., сключено с Агенцията по заетостта като оторизиран държавен орган, контролиращ изпълнението на дейностите по Оперативната програма „Развитие на човешките ресурси” По спорния по делото въпрос за обема на престацията решаващият съд е приел, че в предмета на договора за възлагане, посочен в раздел І, чл. 1 възложителят възлага, а изпълнителят приема да съдейства за извършването на обучение срещу ваучери на представители на целевите групи по процедури за директно предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, реализирани по приоритетни оси 1 и 2 на Оперативната програма „Развитие на човешките ресурси” на територията на [община], което означава, че в обхвата на договора е включено обучението, извършено по приоритетни оси 1 и 2 на оперативната програма. За да приеме, че в предметът на договора е включено освен обучението срещу ваучери по схемата „Ад мога” и обучението по схема „Аз мога повече” съдът е взел предвид писмото с изх.№4702/2349 от 12.06.2014 , в което са дадени разяснения за видовете обучения, които са включени в тези приоритетни оси. След като е обсъдил клаузите на договора за схемата на изчисляване и разпределение на възнаграждението, получено от възложителя по оперативната програма и заключението на ССЕ , САС е направил извод, че по двете схеми, ответникът дължи на ищеца / след приспадане на безспорно полученото от ищеца възнаграждение/ допълнително сумата от 5044 лв. За периода от 11.06.2013г., датата от която възложителят е изпаднал в забава до 2.08.2013г./ датата на претенцията/ за 52 дни съдът е счел, че ответникът дължи като неустойка сумата от 131.14 лв. За да отхвърли насрещният иск за сумата 27 991.40лв., претендирана от [фирма] като недължимо платена на изпълнителя по договора, съдът се е позовал на ССЕ, че няма плащане от възложителя в повече, обратното дължи на изпълнителя сумата от 5044 лв. По оспорения от възложителя протокол от 4.02.2013г. САС е приел, че достоверността на данните в протокола от 4.02.2013г. оставят съмнение, с оглед на установените от ССЕ факти в счетоводствата на двете дружества. Затова е игнорирал записаните в оспорения от ответника протокол разходи и е определил размера на чистата печалба, респ. уравняването на разходите между двете страни, съгласно уговорките в договора, но на база обективно установените от ССЕ записвания в счетоводствата на спорещите страни. Констатирано е, че страните не са изпълнявали клауза в договора, съгласно която отчитането на направените от дружествата разходи трябва да става ежемесечно. След одобряването им с двустранно подписан протокол, страната която има вземане трябва да издаде фактура, а другата страна да заплати сумата по фактурата в 10-дневен срок от получаването й. С изключение на 9бр. протоколи в периода от 17.06.2010г. -25.02.2011г., към които има приложени платежни документи за извършени разходи от дружеството – ищец, без към тях да е приложена фактура за възложителя, такава отчетност не е водена и двустранни протоколи не са съставени,
По касационната жалба на [фирма]:
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения, както и всички събрани по делото доказателства? не може да бъде квалифициран като значим за делото въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. От мотивите на въззивното решение е видно обсъждане на събраните по делото доказателствата, доводите и възражения на страните, по които са изложени съображения от въззивния съд. Съдът е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност писмените доказателства, показанията на свидетелите, клаузите на договора за възлагане, констатациите на ССЕ в основното и двете допълнителни заключения. Във връзка с поставения въпрос, изложените доводи за необоснованост на извода на САС, че протоколът от 4.02.2013г. обвързва касатора, е по правилността на решението, доколкото САС е приел, че разходите на страните, свързани с изпълнението на договора за възлагане и от значение за определяне на размера на възнаграждението, трябва да бъдат изчислени въз основа на счетоводните записвания в двете търговски дружества, установени от ССЕ, а не на базата на записаните в протокола разноски.
Останалите три въпроса: Подлежи ли на тълкуване договор, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните? Допустимо ли е при тълкуване на договор съдът да подмени постигната обща воля на сключилите го страни? При тълкуване на договора следва ли съдът да се съобрази с критериите по чл. 20 от ЗЗД, като тълкува отделни договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъл, който произтича от целия договор, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на страните? са във връзка със спора, но същите не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК доколкото няма основание да се приеме, че е дадено тълкуване на договора в разрез с цитираната практика по приложението на чл.20 ЗЗД по обективно неидентични казуси и конкретни договори. Процесуалните позиции на страните са сочили на спор относно обема на предмета на възложената на изпълнителя от възложителя работа, от разрешаването на който зависи определяне на размера на дължимото от възложителя на изпълнителя възнаграждение, уговорено в чл. 2 от договора. В случая, за да установи действителната обща воля на страните съдът е тълкувал съдържанието на клаузата на чл.1 Раздел 1 на договора, но е взел предвид и други доказателства по делото, с оглед на което е постановено и въззивното решение.
По касационната жалба на [фирма]:
Въпросът: Следва ли съдът да изследва отново разходите, направени от страните по договор за изработка, ако между тях е налице подписано споразумение, с което същите са ги одобрили? е довод за неправилност на решението на САС. С оглед мотивите на атакуваното решение, въпросът е фактически, а правните изводи на решаващия състав са резултат от извършената конкретна преценка на събрания по делото доказателствен материал. Съдът е констатирал неспазване на клаузите на договора за отчетност на разходите. Освен това съдът е констатирал разминаване в отразените в протокола от 4.02.2013г. разходи и тези отразени в счетоводството на дружествата. Преценката на съда, че при изчисляване на възнаграждението трябва да бъдат взети обективните данни за разходите по изпълнение на договора, така както те са намерили отражение в счетоводните книги на дружествата, е право на решаващия съд и е свързана с правилността и обосноваността на постановеното решение, които могат да се проверяват като оплаквания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не обуславят основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, след като законът разграничава двата вида основания – по чл.280, ал.1 и по чл.281, т.3 ГПК. Тъй като въпросът не обосновава общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС не се обсъжда допълнителния селективен критерий.
По касационната жалба на [фирма] срещу решение № 2378/13.12.2016г., постановено по т.дело №1097/2016г., с което е оставена без уважение молба на дружеството по чл.247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1617 /26.07.2016г. постановено по делото. В жалбата, изписана като „частна”, се поддържа, че въззивният съд е допуснал грешки при отразяване на размера на разходите в отделни части в мотивите на решението, в резултат на което се е стигнало до грешка в размера на дължимото на ищеца възнаграждение, отразено в диспозитива на решението. Грешката в размера на възнаграждението се е отразила при определяне на размера на присъдената неустойка.
САС е отхвърлил молбата за поправка на очевидна фактическа грешка по съображения, че фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК няма. Посочил е, че в частта на мотивите на решението / стр. 6-10/, в която са обсъдени доказателствата във връзка с изясняване на фактическата обстановка на спора, са коментирани данните в заключението на счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство. За частта от мотивите на стр. 11-20/ съдът е изложил правните си доводи, произтичащи от фактите по делото, като е пояснено, че при обсъждане на данните от заключението на ССЕ от 23.03.2015г. от разходите по сметка „Аз мога” са изключени всички разходи , отразени в документите, чиято дата е след крайния срок на изследвания период -21.12.2012г., по съображения, че данните в РКО № 8, 13 и 14 са отразени в нарушение на чл.4, ал.1 ЗС отм. Същите съображения САС е препратил за разходите по схема „ Аз мога повече”.
Съгласно чл. 247 ГПК, след като обяви решението си съдът не може сам да го отмени или измени, освен само за да поправи допуснатите в решението очевидни фактически грешки. Очевидна фактическа грешка, според правната теория и съдебна практика, е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. По реда за поправка на очевидна фактическа грешка не може да бъде променена формираната воля на съда, нито да бъдат допълвани мотивите на решението.
Не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решение № 2378/13.12.2016г. на САС. В мотивите на решението си САС не е приел, че всяко несъответствието между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в решението, не представлява очевидна фактическа грешка, поради което така поставен въпросът не осъществява общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Съдът е оставил без уважение молбата на жалбоподателя по чл.247 ГПК не защото е приел, че несъответствието между формираната истинска воля на съда и нейното проявление в решението не подлежи на поправка в производство по чл.247 ГПК, а защото е приел, че липсва такова несъотвествие изобщо. За да остави без уважение молбата за поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 26.07.2016г., Софийският апелативен съд се е позовал на разпоредбата на чл.182 ГПК за правомощията на съда да преценява вписванията в счетоводните книги според тяхната редовност и другите обстоятелства по делото. Решението не следва да се допуска до касационен контрол тъй като не е обоснован допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Представената от касатора съдебна практика е неотносима към конкретното дело, доколкото тя е постановена при обективно различни случаи на грешки. С решение №164/24.04.2015г.,1 постановено по дело № 5934/2014г. на ВКС, ГК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка относно фамилното име на страна в процеса. С решение №38 по гр.дело №343/2011г. на ВКС, Іг.о. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка при изчисляване на сумите за уравняване на дяловете между съделителите съобразно техните квоти в съсобствеността и стойността на получените в дял недв. имоти, която представлява аритметична грешка при пресмятането. Решение № 187 по делото №1332/2015г. на ВКС, ІV г.о. е постановено по различен процесуален въпрос – за случаите на прилагане на чл.272 ГПК от въззивния съд и за задълженията на въззивната инстанция, когато констатира, че в мотивите на първоинстанционното решение са допуснати фактически грешки, неяснота, празнота, противоречия.
С частна жалба по чл.248 ГПК [фирма] е обжалвал решението на САС от 26.07.2016г., в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта за разноските , изменено с определение № 5645/4.12.2015г. за разликата над сумата от 137.42 лв. с определение от БлОС. Изложени са съображения за неправилност на изводите на съда, че направените от страните разноски за адв. възнаграждения са както с оглед на първоначалния, така и с оглед на насрещният иск. Аргументира се, че адв. възнаграждение от 2400 лв. заплатено от дружеството – частен жалбоподател за процесуално представителство пред окръжния съд се отнася само за предявения първоначален иск. В първата инстанция разноски за адв. възнаграждение по насрещният иск не са претендирани, доколкото договорът за правна помощ е депозиран с исковата молба, преди да бъде предявен насрещния иск.
В Изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани два правни въпроса: 1.Длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка? 2. Следва ли съдът да отстрани грешки в пресмятането на първия съд при наличие на изрично искане? Позовава се на критерия по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК.
В отговор [фирма] изразява становище за недопустимост на частната жалба, като насочена срещу съдебен акт / решение/ в частта за разноските, които не подлежи на самостоятелно обжалване.
Частната жалба е подадена в срока по чл.248, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, тъй като е насочена срещу съдебен акт на въззивен съд, сезиран с частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд, постановено в производство по чл.248, ал.1 ГПК. Въпреки процесуалната допустимост на частната касационна жалба не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение в тази обжалвана част до касационно обжалване. Въпросите са поставени общо и принципно, поради което на същите може да се даде отговор по принцип. Но изискването на закона е друго. Процесуално правният въпрос, който се поставя в частната касационна жалба трябва да е във връзка и трябва да се отнася към конкретното решение, предмет на жалбата, съгласно даденото в т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения по тълкуването на чл.280, ал.1 ГПК. В случая при определяне на отговорността за разноските по чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, въззивният съд е взел предвид разноските, така както са описани в списъка за разноски от всяка една от страните по делото. Останалите доводи са по правилността на определението, които не могат да бъдат обсъждани във фазата на селектиране на частната касационна жалба по чл. 288 ГПК във връзка с чл.248, ал.3 ГПК. Представената съдебна практика няма отношение към въпроса за отговорността за разноски на страните по чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, допълнителен аргумент за недопускане на решението на САС в обжалваната част за разноски.
В обобщение не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване.
С оглед на изхода от касационно обжалване разноски не се присъждат на страните по делото.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1617 от 26.07.2016г. , постановено по в.т.д. № 1097 / 2016 г. на Софийски апелативен съд, т.о., шести състав в обжалваните части и на решение №2378/13.12.2016г., постановено по същото дело, с което е оставена без уважение молбата на [фирма] по чл.247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1617 /26.07.2016г.постановено по в.т.д. № 1097/ 2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.