4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 483
С., 20.06.2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1097/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение /недатирано/ по гр. д. № 2646/2001 г. Софийският градски съд оставил в сила решението от 01.03.2001 г. по гр. д. № 654/1997 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Б. Б. И., И. Б. И., заместен в хода на делото на основание чл. 120 ГПК /отм./ от процесуалните си правоприемници Р. Б. И. и Н. Ч. И., от Т. К. К., заместена от Б. Б. И., Р. Б. И. и Н. Ч. И., и от Т. А. И. срещу А. И. К., Л. А., Я. А. Е., И. И. К., К. А. К. и В. К. К. /заместен от Д. Й. П.-К. и В. В. К., представляван от своята майка и законна представителка Д. К./ искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ вр. чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожност на съдебна спогодба и извършени въз основа на нея продажба и дарение, както и искане с правно основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ за отмяна на нотариални актове за сделки.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от Б. Б. И. и Т. А. И. /Т. К. К. е починала на 09.09.1998 г. и неправилно е записана като касатор/. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК и от Р. Б. И. и Н. Ч. И., които относно допускането на касационното обжалване поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответниците по касация Я. А. Е. и Д. Й. П.-К. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, А. И. К., Л. А., И. И. К. и К. А. К. не са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, подадена от Б. Б. И. и Т. А. И., е посочено, че материалноправният въпрос е индивидуализиран чрез основанието и петитума на исковете и при правилна преценка на събраните доказателства е следвало да обуслови правната воля на съда. Относно допустимостта на касационното обжалване касаторите се основават на това, че въззивният съд не се е задълбочил да разгледа, съобразявайки действащите материалноправни закони, кои лица е следвало да участват в делбата от 1974 г., какво е тяхното участие в съсобствеността на делбения имот; че са нарушени нормите на чл. 75, ал. 2 ЗН, чл. 34, ал. 2 ЗС, чл. 26 ЗЗД и чл. 103 СК от 1968 г. /отм./.; че включването в делбата на несъществуващ предмет /обект/ я опорочава; че делбата е нищожна и поради това, че съделителката Ив. К. е получила част от определения за съделителя А. К. дял; че съдът е неглижирал включването в делбената маса на несъществуващи предмети, а това води до създаване на права в нарушение на материалния закон и опорочаване на делбата в цялост. Сочат, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по материалноправния въпрос, като е постановил решение, което противоречи на практиката на ВКС, изразена в решение № 816 от 29.11.1999 г. по гр. д. № 181/1999 г. и решение № 632 от 17.11.2003 г. по гр. д. № 313/2003 г., двете на І-во г. о. Същевременно неправилното разрешение на материалноправния въпрос рефлектира и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към жалбата на касаторите Р. Б. И. и Н. Ч. И., се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решенията, посочени и в жалбата на останалите касатори. Изложени са съображения, че безспорно е установено в настоящото производство, че съпругите на двама от съделителите не са участвали в делбата и съгласно чл. 75, ал. 2 ЗН тя е нищожна, тъй като посочената разпоредба се прилага както за делба на наследство, така и към делба на съсобствен имот. С обжалваното решение е прието обратното, въпреки че по делото е установено и не се спори между страните, че имотите, предмет на делбата, са съпружеска имуществена общност. По-нататък касаторите сочат, че чл. 75, ал. 2 ЗН съдържа в себе си императивна норма. Очевидно въззивният съд не е приложил тази задължителна за него разпоредба. В този смисъл обявяването на делбата за нищожна би било свързано не само с точното прилагане на закона /чл. 75, ал. 2 ЗН/, но и на основните начала на морала, така както го изисква чл. 5 ГПК. Поради това касаторите считат, че решението отговаря на изискванията за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При тези изложения настоящият състав на Върховния касационен съд на РБ, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице.
Жалбоподателите не са изпълнили първото условие на закона, а именно да формулират материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор. В ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен от касатора определящият изхода на делото въпрос, нито това може да стане като касационният съд изведе правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос, които не са съобразени при изготвяне на изложенията. Същевременно е прието, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – т. 1 на посочения тълкувателен акт.
Ако се приеме, че поставеният и от двете групи касатори правен въпрос е този за последиците от неучастие в делбата на съсобственик, то в случая в представените изложения липсва позоваване на задължителна съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС съдебна практика – постановления на Пленума на Върховния съд, приети при действието на ЗУС /отм./, тълкувателни решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегия на Върховния касационен съд, приети при действието на чл. 86, ал. 2 ЗСВ /отм./, тълкувателни решения на ОСГК на ВКС или на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Не е налице и противоречиво разрешаван въпрос – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, което и двете групи касатори обосновават с представените две решения на отделни състави на Върховния касационен съд, постановени при действието на отменения ГПК. Те са израз на безпротиворечивата съдебна практика, че съгласно чл. 75, ал. 2 ЗН в делбата на сънаследствен /съответно съсобствен/ имот трябва да участват всички сънаследници, които са задължителни необходими другари; в противен случай тя е изцяло нищожна.
В разглеждания случай изводът за валидност на извършената делба-спогодба по гр. д. № 1020/1974 г. на Софийския районен съд е обоснован не с мотив, че неучастието на сънаследник /съсобственик/ няма за последица нищожност на делбата. Правният извод на въззивния съд е мотивиран с това, че неучаствалите в делбата съпруги на двама от сънаследниците /съсобствениците/ – Л. А. и Т. К., не са притежавали дял в съсобствеността върху делбените имоти. Дворното място е изцяло сънаследствено на правоприемниците на И. К. И., починал на 05.03.1965 г. – т. е. преди приемането на СК от 1968 г. /отм./, така че важат общите правила на ЗЛС, които не предвиждат възможност съпругът да придобие собственост върху вещи, наследени от другия съпруг. По отношение на постройките в сградата съдът приел, че те също не се притежават под режим на съпружеска имуществена общност, предвид учредяването и реализирането през 1959 г. – т. е. отново преди приемането на СК от 1968 г. /отм./, на учреденото в полза на Б. К. и на А. К. от И. К. И. право на строеж с н. а. № 59/1959 г. и н. а. № 199/1959 г. за изграждане на жилищни сгради.
Но дори да се приеме, че част от делбените имоти са притежавани от Б. К. и А. К. в режим на съпружеска имуществена общност с техните съпруги на основание чл. 103 СК от 1968 г. /отм./, то за тези имоти на основание пар. 4 от ПР на СК от 1985 г. /отм./ биха важали правилата на следващия СК, щом се касае за заварени бракове. При приложение разпоредбата на чл. 22, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./, даваща право на неучаствалия съпруг да атакува извършената без негово участие сделка от другия съпруг, и като взел предвид, че с н. а. № 103/1992 г. Б. К. и съпругата му Т. К. продали на сина си – ищеца Б. И., част от получения по делбата от 1974 г. имот, а с н. а. № 67/1993 г. А. К. и съпругата му Л. К. дарили на дъщеря си Я. Е. получения при делбата имот, въззивният съд заключил, че очевидно съпругите на посочените съделители не са имали намерение да се ползват от правото да оспорят извършеното без тяхно участие разпореждане в делбеното производство. С това възможността за оспорване на делбата-спогодба от 1974 г. като нищожна отпада занапред и последиците от извършването й се валидират.
За неоснователни въззивният съд приел и останалите твърдения за нищожност на делбата: включването в нея на имоти, които не са собственост на съделителите; описанието на едно от жилишщата като двуетажно, без да е налице втори етаж; доводът, че сборът от общите части надвишавал 100%; за неоснователни са приети и твърденията за недействителност на последващите разпоредителни сделки с имотите, които са придобити от страните по съдебната спогодба.
Следователно, не може да се приеме, че изводът по правния въпрос за приложението на чл. 75, ал. 2 ЗН е в противоречие с даденото в представените от касаторите съдебни актове. Това е така, защото конкретната фактическа и правна обстановка в разглеждания случай е обстановала становището на въззивния съд за валидност на делбата, за разлика от хипотезите, разгледани в решенията, на които касаторите се позовават. Обжалваното решение съдържа преценка относно всички доводи за нищожност на делбата, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Доводите в изложенията не са съвместими и с поддържаното от двете групи касатори основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, то има предвид не неправилното решаване на конкретен правен спор, а произнасянето по такъв правен въпрос, по който липсва съдебна практика или се налага съществуващата практика да бъде променена – предпоставки, които в разглеждания случай не са налице.
Искането на ответниците по касация Я. Е. и Д. П. за присъждане на разноски за водене на делото във Върховния касационен съд не може да бъде уважено поради липса на доказателства в тази насока.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение /недатирано/ по гр. д. № 2646/2001 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: