О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 483
София, 22.10. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2343/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция след изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5562 от 10.11.2017 г. на Р. Н. Р. чрез адв. К. К., подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу въззивното решение № 165 от 19.07.2017 г. по в. гр. д. № 149/2017 г. на Великотърновския апелативен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
От ответниците по касация К. В. К. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, Ю. А. А. не е взел становище.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 231 от 23.11.2016 г. по гр. д. № 65/2016 г. на Габровския окръжен съд, с което е уважен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, като К. В. К. е признат по отношение на Р. Н. Р. за собственик на сграда с идентификатор 14218.505.342.2 със застроена площ от 137 кв. м., заедно с отстъпеното право на строеж върху имот с идентификатор 14218.505.342, с административен адрес: [населено място], [улица]. Решението е поставено при участието на Ю. А. А. – трето лице – помагач на ответницата.
Въззивният съд приел, че К. К. е собственик на имота, предмет на спора, като е доказал правото си на собственост с н. а. № 38/11.03.2009 г. за покупко-продажба. Същият представлява официален документ, издаден от длъжностно лице, в кръга на службата му, в установените форма и ред и представлява доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия. За да бъде отречена материалната доказателствена сила на документа, който е представен с исковата молба, е било необходимо насрещната страна да оспори истинността му, като изрично заяви, най-късно с отговора на исковата молба, че свидетелстващият документ е неверен, т. е. удостовереното в него не отговаря на действителното фактическо положение. Видно от отговора на исковата молба, такова оспорване на истинността не е било направено. Оттук съдът заключил, че ищецът се явява собственик на процесния имот.
Ответницата е обосновала правото си на собственост с н. а. № 259/14.09.2010 г. за покупко-продажба. Видно от съдържанието му, ищецът К., в качеството си на продавач на процесния имот, не се е явил лично пред нотариуса, изповядващ сделката, а е бил представляван от пълномощник – третото лице-помагач на ответницата Ю. А., легитимирал се с нотариално заверено пълномощно № 5363/10.09.2010 г. на нотариус С. П.. Тъй като представителната власт на пълномощника е оспорена от ищеца, като са оспорени подписът и изписването под него на трите имена както в пълномощното, така и в 2 броя декларации по чл. 264, ал. 1 ДОПК и чл. 25, ал. 8 ЗННД, съдът е допуснал извършването на почеркова експертиза. В заключението си вещото лице е посочило, че в изследваните документи подписите не са били положени и трите имена не са били изписани от ищеца К., а от упълномощеното лице А.. Заключението не е било оспорено от страните и въззивният съд го кредитирал като обективно.
Съобразно така установеното въззивният съд приел, че договорът за закупуване на процесния имот от ответницата, обективиран в н. а. № 259/2010 г., е сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт и е в състояние на висяща недействителност, като не поражда целените с него правни последици, т. е. не прехвърля собствеността върху имота. По делото липсват доказателства за потвърждаване на представителната власт на пълномощника А., напротив – ищецът, от чието име е сключен договорът, се е позовал на недействителността му. По тези съображения съдът приел, че ответницата не е станала собственица на имота и предявеният положителен установителен иск е основателен.
В касационната жалба са развити оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В противоречие с практиката на ВКС въззивният съд приел, че ищецът се легитимира за собственик на спорната сграда, без да изложи съображения по действителността на сделката, от която същият черпи права – н. а. № 38/2009 г. бил сключен от лице, представлявало както продавача, така и купувача, в нарушение на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, Закона за адвокатурата и чл. 13, ал. 1 от Етичния кодекс на адвокатите. Неправилно били преценени част от свидетелските показания. Не били съобразени указанията, дадени в т. 12 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС. Не било взето предвид наличието на наказателно производство като основание за спиране на делото съгласно чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място се сочи, че въпреки очевидното нарушение на материалния закон – чл. 38 ЗЗД, според който представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това, апелативният съд не е приложил точно материалния закон и е процедирал в нарушение на т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г.
На второ място се поставя въпросът: процесуалният представител на едно търговско дружество може ли да сключва сделка за недвижим имот с физическо лице, представлявано също от него в качеството му на пълномощник и в този случай приложим ли е режимът на чл. 38 ЗЗД или са приложими разпоредбите на Търговския закон. По този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 217/10.03.2016 г. по т. д. № 2296/2015 г. на ВКС, І-во т. о., и решение № 14/27.01.2017 г. по гр. д. № 1453/2014 г. на ВКС, ІІ-ро т. о. Представено е и решение № 1742/17.01.2001 г. по гр. д. № 1139/2000 г. на ВКС, V-то г. о.
На трето място се поставя въпросът: какъв е правният характер на сделката, сключена от пълномощник на лице, което го е упълномощило за нея, и със същия пълномощник на другата страна в сделката, т. е. упълномощеното лице е сключило сделка със себе си без наличието на специално представено пълномощно от упълномощителя. Твърди се противоречие с решение № 411/22.07.2009 г. по гр. д. № 1856/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.
На последно място се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос – той следва да е свързан с предмета на делото и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението.
В случая поставените от жалбоподателката въпроси са свързани с приложението на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, предвид факта, че при закупуването на спорния по делото имот с н. а. № 38/2009 г. ищецът К. К. е действал чрез пълномощник О. А. Д., който е бил пълномощник и на търговското дружество – продавач [фирма]. Нормата обаче не е от императивен порядък. Като е въвел забрана представителят да договаря от името на представлявания лично със себе си или с друго лице, което той също представлява, занокодателят е позволил на нормените адресати да се отклонят от правната норма след преценка на своите интереси и да уговорят нещо различно. Допустимостта на това отклонение е изразена с думите „освен ако представляваният е дал съгласието си за това”. Следователно, касае се за диспозитивна правна норма, приложението на която не се обхваща от разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, че въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за въззивно обжалване. В разглеждания случай за въззивния съд не е възникнало задължение да приложи нормата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, тъй като тя е диспозитивна материалноправна норма и за приложението й е било необходимо позоваване от страната, която черпи благоприятни последици от нея. Това е жалбоподателката, която е следвало своевременно да възрази срещу материалноправната легитимация на ищеца, като въведе твърдение за нарушение на чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Видно от отговора на исковата молба, а и впоследствие, по време висящността на спора в инстанциите по същество, това тя не е сторила. Въвеждането му за първи път в производството по касационно обжалване е несвоевременно. Ето защо и трите поставени въпроса, които се концентрират около приложението на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, не покриват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това не дава основание на касационната инстанция да се произнесе по съответствието на обжалваното въззивно решение със съдебната практика, на която жалбоподателката се позовава в касационната жалба и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като специално основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване за касационната инстанция не възниква задължение да се произнесе, тъй като същото само е споменато в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, но жалбоподателката не го е обосновала – не е изложила твърдения за хипотези, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация К. К. следва да се присъдят разноските за водене на делото във ВКС по договор за правна защита и съдействие от 26.03.2018 г. в размер 2 660 на лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 165 от 19.07.2017 г. по в. гр. д. № 149/2017 г. на Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. Н. Р. с ЕГН [ЕГН] да заплати на К. В. К. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 660 /две хиляди шестстотин и шестдесет лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: