О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 483
София, 25.07.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 640/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 2389 от 13.12.2016 г. по т. д. № 4897/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-8 състав решение № 1007 от 08.06.2016 г. по т. д. № 1254/2010 г. С първоинстанционния акт, по иск с правно основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 167, ал. 3 ЗЗД, предявен от [фирма], [населено място] срещу [фирма] и [фирма], [населено място], е прогласена нищожността на договор за учредяване на ипотека, сключен между ответниците и обективиран в н. а. № 154/08.09.2006 г., том ІІІ, рег. № 9084, н. д. № 467/2006 г. на нотариус В. Г., с рег. № 340 на Нотариалната камара.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалноправните и процесуални правила и норми. Основното му оплакване е за това, че решаващият състав не е аргументирал защо възприема становището за нищожност на ипотеката, учредена от несобственик на имота, а не възприема другото застъпвано в правната теория и съдебна практика становище, че такава ипотека е валидна, но не поражда правни последици и е непротивопоставима на действителния собственик, което според него е правилното. Освен това, счита, че въззивният съд не е обсъдил в пълнота доводите му за непротивопоставимост на решението по гр. д. № 27346/2006 г. на СРС, постановено по предявен от [фирма] срещу [фирма] иск за собственост върху ипотекирания имот, заради което е било спряно производството по настоящото дело, като твърди, че доколкото не е бил страна по този спор, решението по него не може да му бъде противопоставено.
Като значими за допускането на касационния контрол, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Нищожна ли е ипотеката, учредена в нарушение на чл. 167, ал. 3 ЗЗД или тя /ипотеката/ е действителна, но не поражда действие спрямо истинския собственик на имота; 2. Обвързан ли е ипотекарният кредитор със силата на пресъдено нещо на решение по иск, в който не е страна, с което е отречено правото на собственост на лицето, учредило ипотека и в този смисъл има ли материалноправно действие по отношение на третите добросъвестни лица /с оглед завеждане на иска след учредяване на ипотеката/, в чиято полза е учредена договорна ипотека, обратната сила на съдебното решение относно собствеността върху недвижимия имот, предмет на ипотеката“.
По отношение на първия въпрос се твърди, че е решаван противоречиво от съдилищата (решение на В. по т. д. № 20882013г., решение № 3206/13 г. по в. гр. д. № 13667/2010 г. на СГС и определение от 30.01.2008 г. по ч. гр. д. № 46/2007 г. на ОС-София), както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по отношение на втория въпрос – че е решен в противоречие с практиката на ВКС: решение № 50 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 6235/13 г., решение № 27 от 24.02.2012 г. по гр. д. № 845/2011г., решение № 757 от 10.12.2009 г. по гр. д. № 156/2008 г. на І г. о., определение № 1185 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 4470/2014 г. на ІІІ г. о. и т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС.
Ответниците по касация – [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] – не заявяват становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която е прогласена нищожността на сключения между [фирма] и [фирма] договор за ипотека, обективиран в н. а. № 154/08.09.2006 г., том ІІІ, рег. № 9084, н. д. № 467/2006 г. на нотариус В. Г., с рег. № 340 на Нотариалната камара, решаващият състав е споделил изцяло изводите на Софийски градски съд както по отношение идентичността на имота, описан в процесния нотариален акт за ипотека, с този по нотариалния акт за продажба № 7/20.07.2006 г., така и по отношение принадлежността на правото на собственост върху същия имот в полза на ищцовото дружество.
Като неоснователно въззивният съд е преценил оплакването на банката-въззивник, че имотите по посочените два нотариални акта не са идентични. Счел е, че констатираната в заключението на техническата експертиза разлика в размера на идеалните части от общите части и в избените помещения (по площ и съседи) касае несъществени спрямо индивидуализиращите белези на един недвижим имот обстоятелства, т. е. касае принадлежности към основния обект, който е идентичен и в двата нотариални акта, което именно е от значение.
Не е споделено и изразеното във въззивната жалба становище, че към момента на учредяване на ипотеката ответникът [фирма] е бил собственик на процесния имот. Въззивният съдебен състав е приел, че действително съдебното решение, с което е уважен предявеният от [фирма] срещу [фирма] отрицателен установителен иск за собственост на процесния имот, не може да бъде противопоставено на ответника [фирма], тъй като същият не е бил страна по делото. Счел е обаче, че останалите представени по настоящото дело доказателства установяват по безспорен начин, че към момента на учредяване на ипотеката (08.09.2006 г.) имотът е бил собственост на [фирма], а не на учредилото я дружество [фирма]. Този извод е направен при съобразяване на следните факти: Ищецът [фирма] е закупил процесния имот с нотариален акт № 7/20.07.2006 г. от [фирма], което дружество го е придобило по силата на конститутивно съдебно решение по чл. 19, ал. 3ЗЗД, влязло в сила на 05.10.2005 г. и вписано на 20.03.2006 г., постановено по искова молба, вписана на 08.12.1995 г.; С това решение е бил обявен за окончателен предварителен договор за учредяване право на строеж за процесната сграда за част от обектите в нея (включително и процесния мезонет), сключен с всички собственици на парцела; Ответникът [фирма] е закупил процесния имот с нотариален акт № 154/08.09.2006 г. от Н. К. Г., който пък го е закупил от М. Ж. Д. с нотариален акт № 160/15.08.2006 г., на която имотът е бил поставен в дял с договор за доброволна делба от 07.08.1996 г., сключен между всички собственици на парцела, а преди това, с нотариален акт за дарение № 182/14.12.1995г., на същата е била прехвърлена и част от идеалната част на единия собственик – Динка В. С.. Съобразявайки обстоятелството, че всички първоначални собственици на парцела са били страна в исковото производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и че всички извършени от съсобствениците и техните частни правоприемници разпоредителни сделки са сключени след датата на вписване на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (08.12.1995 г.), въззивният съд е направил извод, че същите са непротиопоставими на ищеца по онова дело [фирма] и на неговите правоприемници (чл. 114, буква „б“ ЗС) и поради това към датата на учредяване на процесната ипотека (08.09.2006 г.) собственик на имота е бил ищецът [фирма], а не ответникът [фирма], т. е. ипотеката е учредена върху чужд имот и следователно е нищожна съгласно императивната норма на чл. 167, ал. 3 ЗЗД.
При обосноваване нищожността на ипотеката решаващият състав е съобразил постановеното по реда на чл. 290 ГПК и имащо задължителен за въззивната инстанция характер решение № 114 от 21.04.2016 г. по гр. .д. № 4370/2015 г. на ВКС, ІV г. о., като не е възприел другото застъпвано в теорията и съдебната практика, поддържано от въззивника, становище, че такава ипотека е валидна, но непротивопоставима на действителния собственик. Според въззивния съд, освен, че противоречи на изричната норма на чл. 167, а. 3 ЗЗД, това становище е напълно лишено и практическа необходимост, доколкото, за разлика от продажбата на чужда вещ, при учредяването на ипотека върху чужд имот ипотекарният кредитор не разполага с правната възможност да търси отговорност за евикция от учредителя на ипотеката, което би бил единственият смисъл от запазване валидността на договора.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на първия поставен от касатора въпрос е осъществено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ за изхода на конкретното дело. Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, тъй като по този въпрос вече е формирана практика по реда на чл. 290 ГПК. В решение № 114 от 21.04.2016 г. по гр. .д. № 4370/2015 г. на ВКС, ІV г. о. е прието, че съгласно правилото на чл. 167, ал. 3 ЗЗД ипотека може да се учреди само върху имоти, които към момента на сключването на сделката принадлежат на лицето, което я учредява, като това правило изключва възможността лице, което не притежава правото на собственост върху определен имот, да учреди валидно ипотека върху него. Същото становище е възприето и в решение № 553 от 20.11.2011 г. по гр. д. № 1166/2011г. на ВКС, ІV г. о., където е посочено, че ако ипотеката е учредена върху имот, който към момента на вписването й не принадлежи на лицето, в чиято тежест тя се учредява, ипотеката е недействителна. С оглед наличието на посочената практика, която изцяло се споделя и от настоящия състав, не може да се счетат за осъществени заявените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, а поради съответствието на въззивното решение с тази практика касационният контрол не може да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Що се отнася до втория въпрос, същият не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не е обусловил изхода на спора. Видно от мотивите на въззивния акт, съдът е приел, че решението по гр. д. № 27346/2006 г. на СРС, с което е уважен предявеният от [фирма] срещу [фирма] отрицателен установителен иск за собственост на процесния имот, не може да бъде противопоставено на ответника [фирма]. Според съдебния състав, без значение в тази връзка е, че исковата молба по това дело е вписана на 30.03.2007 г., а е по-важно че самата искова молба е подадена на 08.12.2006 г., т. е. след учредяване на процесната ипотека. Следователно, преценката за собствеността върху ипотекирания имот не е направена с оглед влязлото в сила решение по посоченото дело, нито е прието, че същото има „обратна сила относно собствеността върху недвижимия имот, предмет на ипотеката“, каквото неоснователно твърдение се съдържа в поставения от касатора въпрос. Изводът за принадлежността на правото на собственост е направен единствено на база доказателствата, относими към придобиването на имота от ищеца [фирма] и ответника [фирма], респ. от техните праводатели и при съобразяване датата на вписване на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, а не датата на завеждане на отрицателния установителен иск по гр. д. № 27346/2006 г. на СРС. Ето защо, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос се явява ирелевантен за делото и поради това не подлежи на преценка и наличието на поддържаното за него основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2389 от 13.12.2016 г. по т. д. № 4897/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: