4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 483
София, 08,07,2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на десети юни две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.дело № 2142/2013 година.
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК вр. чл.396,ал.2 ГПК, образувано по частна жалба на Р. П. Р. и [фирма] – [населено място] против определение № 143 от 21.01.2013 г. по ч.гр.дело №4740/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по частната жалба – З. „ Е.”- [населено място] е на становище, че не са изложени доводи за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и определението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, като не са налице и основание за недопустимост на определението.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
С представеното, след проведено производство по чл.275, ал.2 ГПК, изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, касаторът е поддържал единствено довод за недопустимост на постановения и обжалван от него акт, като е заявил изрично, че това е напълно достатъчно за да бъде допуснато касационно обжалване. Твърдението за недопустимост на определението е мотивирал с това, че при постановяване на процесния съдебен акт, въззивният съд не съобразил, че пред същия съд на същото основание, за същите суми и между същите страни е образувано по-рано съдебно производство, по което е било допуснато обезпечение.Посочено е, че след като е издадена обезпечителна заповед, с която е наложена обезпечителна мярка – спиране на изпълнителното производство по изп. д №507/12г. на ЧСИ В.Й., няколко месеца по-късно е издадена втора заповед със същото съдържание.Страната пространно е изложила разбирането си, че по-късно заведеното дело следвало да бъде прекратено служебно на основание чл.126 ГПК. Цитирала е съдебна практика, третираща искови производства и е интерпретирала решение на ВКС, в което се разглежда недопустимост на паралелната висящност на две искови производства, по които има обективен и субективен идентитет. Направени са оплаквания, че съдът е постановил акта си без да съобрази идентитета на двете производства, развити са съображения за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса относно това налице ли е чл.126 ГПК, когато е допуснато обезпечение на бъдещ иск, а след това е допуснато и обезпечение на вече предявения иск. Направен е извод, че ВКС, може да се произнесе по този въпрос и без да са налице касационни оплаквания, като обезсили обжалвания акт.
Доколкото изложението на основанията за допускане на касационно обжалване съдържа единствено доводи за недопустимост на обжалваното определение, то те следва да бъдат разгледани независимо от наличието или липсата на основания по чл.280, ал.1 ГПК – арг. т.1 ТР ОСГТК №1/09г.Страната е поддържала, че обжалваното определение е нищожен съдебен акт, тъй като между същите страни е разгледано искане за налагане на обезпечение и е наложена същата мярка – спиране на изпълнителното производство. Доводите са неоснователни. Извън това, че цялата приложена и коментирана съдебна практика от страната, третира спорове, възникващи и разглеждани в исков съдебен процес, докато в случая се касае за обезпечително производство, което няма самостоятелност, а е пряка функция на исковото, то разглежданата от касатора съдебна практика е ирелевантна за допустимостта на обжалваното определение. Освен това в случая и предметът на защита на правата на кооперацията, в чиято полза е допуснато обезпечението е различен, поради това, че с определението по гр.д. 3359/12г. на САС е било допуснато обезпечение на бъдещ иск, като е даден и едномесечен срок за завеждането му, а по обжалваното определение тази мярка е наложена по заведения, с оглед указанията на съда, иск и обезпечава изпълнението на съдебното решение по време на висящия исков процес.Дори и при липса на данни за това, че след завеждане на иска, обезпечителната мярка, наложена с определението по ч. гр.д. №3359/12г. е била вдигната, следва да се приеме, именно поради несамостоятелния характер на обезпечителното производство и неговите функции това, че страната винаги с оглед защитата си и защитата на правата по бъдещото решение по спора може да иска налагане на обезпечителни мерки, ако счита, че правата по решението няма да могат да бъдат осъществени. Противната страна разполага не само с възможността да претендира вреди, но и да иска отмяна на обезпечителната мярка, ако счита че същата е наложена повторно или е надхвърляща изпълнението по обезпеченото право – арг. чл. 402 ГПК. Актът на съда, с който се допуска обезпечението не се ползва със сила на пресъдено нещо, а оттам е обоснована и законово определената възможност да се иска отмяна на обезпечителната мярка, което защитава достатъчно интереса на кредитора. Ето защо постановеното определение не е недопустимо, а неговата правилност не се обсъжда в производството по допускане на касационното му обжалване.
С оглед така представеното и разгледано изложение, касаторът не обосновава валиден довод за приложно поле на касационно обжалване, тъй като не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос във връзка с някое от основанията по чл.280, ал.1,1-3 ГПК, а само във връзка с допустимостта на акта, която като доводи вече беше разгледана.
По изложените съображения атакуваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 143 от 21.01.2013 г. по ч.гр.дело №4740/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: