О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 484
гр. София, 17.07.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2915 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Е. – Р“ АД, гр. Русевъззивник във въззивното производство/ чрез изпълнителния директор К. К. и процесуален представител адв. И. Л. срещу решение № 204 от 07.08.2018г. по в. т. дело № 337/2017г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 99 от 02.06.2017г. по т. д. № 188/2013г. на Русенски окръжен съд и въззивникът „Е. – Р“ АД е осъден да заплати на въззиваемия „С.“ Е. сумата 6 000 лв. – направени разноски за въззивното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от „Е. – Р“ АД срещу „С.“ Е. осъдителен иск з заплащане на сумата 250 000 лв. – частична претенция от общата сума 783 505,23 лв., представляваща договорна неустойка, на основание чл. 92 ЗЗД и чл. 309 ТЗ във връзка с чл. 6, ал. 4 от договор от 16.12.2011г. за доставка на апаратура за система за управление и инженеринг на система за управление на горивни уредби за гориво природен газ за котли ст. 7 и ст. 8 в „Т. Р.“ ЕАД по техническо задание и проект – приложение № 1 към договора, по 1% на ден върху стойността на договора в размер на 222 085,74 лв. за периода от 23.05.2012г. до 13.05.2013г. или за 356 дни. С потвърденото решение „Е. – Р“ АД е осъдено да заплати на „С.“ Е. сумата 6 000 лв. – направени разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради следните съображения: предявената претенция е за присъждане на договорна неустойка за неизпълнение на договорно задължение, което е следвало да се изпълни в уговорено време; следователно основният въпрос във връзка с изправността на действията на страните, който е било необходимо да бъде разгледан във връзка с момента на договорения срок на действие на договора, е да се оцени евентуалното наличие на неизпълнение към момента на изтичането на договорения срок, което да представлява необходимата предпоставка за продължаване на срока; в решението липсва подобно разглеждане на допуснатото неизпълнение; съдът е приел, че с постановените решения по двете дела, водени между страните, е установена дължимостта на присъдените суми като цена на извършени дейности, но според касатора това представлява друг елемент от правоотношението между страните, който елемент е различен от предмета на заявения правен спор по настоящото дело.
Касаторът прави и евентуално оплакване за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – въззивният съд не е обсъдил направените възражения за прекратяване на договора и възникване на субективното право за търсене и присъждане на неустойка на това основание – поради прекратяване, както и доказателствата, установяващи неизпълнението на задълженията на ответника в уговорения срок и настъпилата невъзможност за изпълнение, поради което се е наложило ангажирането на „Мастер“ О. за изпълнение на договорените задължения на ответника.
В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
1. „При настъпила изискуемост на задълженията по сключен между страните договор и настъпило неизпълнение на задълженията и на двете страни по него, може ли всяка от неизправните страни по договора да го развали?“ – противоречие с Решение № 383/29.01.2016г. по гр. дело № 2225/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о. и Решение № 151/09.12.2014г. по т. дело № 1970/2013г. на ВКС, ТК, I т. о.
2. „Следва ли въззивният съд да се произнесе мотивирано по всички направени възражения за недопустимост на иска и неговата основателност? Следва ли неговите изводи да се основават на събраните доказателства по делото?“ – противоречие с ППВС № 1/13.07.1953г., ППВС № 7/27.12.1965г., т. 13 от ППВС № 1/01.10.1985г., Решение № 338/27.03.2018г. по гр. дело № 706/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение № 210/09.02.2018г. по т. дело № 1115/2017г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 164/04.06.2014г. по гр. дело № 196/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 42/09.06.2014г. по т. дело № 799/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и др.
Ответникът „С.” Е., [населено място] /ответник в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Р. К. оспорва касационната жалба и релевира доводи за неоснователност на искането за допускане на касационен контрол поради отсъствие на визираните от касатора критерии за селекция. Поддържа становище, че обжалваното решение е постановено при правилно приложение на закона и задължителната съдебна практика. По отношение на материалноправния въпрос прави възражение, че цитираните решения засягат друга проблематика, различна от настоящия случай, а относно процесуалноправния въпрос поддържа, че въззивният съд се е съобразил изцяло с указанията, дадени в ППВС № 1/13.07.1953г., изложил е в мотивите кратко указание за спора, какво е приел съдът по отношение на фактите по този спор, посочил е след обсъждане и преценка на кои относими и допустими доказателства, събрани по предвидения от ГПК ред, е стигнал до този извод, извършил е преценка за установените факти и приложението на закона към тях.
Третото лице помагач „К. Ков Консулт“ Е., [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и е редовна от външна страна, предвид посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и след проверка на данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел за установено, че на 16.12.2011г. между „Е. – Р“ АД като възложител и „С.“ Е. като изпълнител е сключен договор за доставка на апаратура за система за управление и инженеринг на система за управление на горивни уредби за гориво природен газ за котли ст. № 7 и ст. № 8 в „Т.“ ЕАД по техническо задание и проект – приложение № 1, с договорена цена на възложената работа 185 071,45 лв., от които 106 795,25 лв. за доставка на апаратурата, включително за асемблиране на ел. табла с апаратура до клеморед, програмиране на контролери и S. система, изпитания, проверки, пускане, наладка и въвеждане, инструкция за поддръжка и експлоатация, обучение на персонала и 72 часови проби, съгласно приложени количествено стойностна сметка, за труд и спецификация за доставки. Съдебният състав е констатирал, че изпълнителят е поел задължението да извърши доставката на апаратурата и да изпълни качествено инженеринга в уговорения срок – до 90 дни, считано от подписване на договора, т. е. от 16.12.2011г. до 12.04.2012г. /чл. 6, ал. 1 от договора/. Обсъдил е клаузите на чл. 6, ал. 2 и ал. 3 от договора, съгласно които след завършване на възложените работи се съставя приемо-предавателен протокол, към който се прилагат всички изискуеми документи по техническото задание – приложение № 1; клаузата на чл. 6, ал. 4 от договора, предвиждаща заплащане от изпълнителя на неустойка при забава за завършване и предаване на работите в срок в размер на 1% на ден от стойността на договора за всеки ден забава без ограничение; клаузата на чл. 6, ал. 5 /погрешно записана като ал. 3/ от договора, предвиждаща удължаване на срока на завършване и предаване на работата от изпълнителя с толкова дни, с колкото възложителят забави изпълнението на задълженията си и работата по договора.
Въззивният съд е приел, че решенията по т. д. № 174/2012г. и т. д. № 132/2014г., двете на Русенски окръжен съд, образувани по предявени искове от „С.“ Е. срещу „Е. – Р“ АД за заплащане на възнаграждение по договора от 16.12.2011г. /първото с предмет заплащане на доставката на апаратура и допълнителното оборудване, а второто с предмет заплащане на извършения инженеринг/, са от значение за настоящия спор. Констатирал е, че с решение № 273/05.11.2012г. по т. д. № 174/2012г. Русенски окръжен съд е осъдил „Е. – Р“ АД да заплати на „С.“ О. сумата 178 837,57 лв. заедно със законната лихва считано от датата на предявяване на иска 04.05.2012г. до окончателното изплащане, тъй като е приел, че изпълнителят „С.“ Е. е изпълнил изцяло задълженията си по договора от 16.12.2011г. за доставка на апаратура и допълнително оборудване, а възложителят „Е. – Р“ АД не е изпълнил насрещното си задължение да плати цената. Посоченият съдебен акт е влязъл в сила – потвърден е с решение № 112/08.05.2015г. по в. т. д. № 308/2014г. на Великотърновски апелативен съд, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 404/13.05.2016г. по т. д. № 2650/2015г. на ВКС.
С решение № 156/27.10.2017г. по т. д. № 132/2014г. на Русенски окръжен съд „Е. – Р“ АД е осъдено да заплати на „С.“ Е. сумата 70 759,10 лв., представляваща дължимо възнаграждение по договор от 16.12.2011г., заедно със законната лихва считано от 16.05.2014г. до окончателното изплащане, както и сумата 13 983,47 лв. – мораторна лихва върху главницата, като в мотивите е прието, че изпълнителят „С.“ Е. е изпълнил задълженията си по договора от 16.12.2011г. като е предоставил на възложителя „Е. – Р“ АД уговорения инженеринг, а възложителят е неизправна страна, тъй като не е заплатил договорената цена. Посоченото решение е потвърдено с решение № 114/13.06.2018г. по в. т. д. № 425/2017г. на Великотърновски апелативен съд, което е обжалвано пред ВКС.
За да направи извод за неоснователност на иска по чл. 92 ЗЗД, въззивният съд е приел че „С.“ Е. е изправна страна по договора, поради което не дължи договорената неустойка по чл. 6, ал. 4 от договора на неизправната страна възложител „Е. – Р“ АД. Като неизправна страна по договора „Е. – Р“ АД няма право да претендира неустойка за неизпълнение на задължението за непредаване на работите. Съдебният състав е посочил, че твърдяното непредаване на документи не води до пълно неизпълнение на задължението по договора; няма основание да се приеме, че само непредставянето на български език на част от декларациите за произход и сертификати на апаратурата на български език следва да доведе до неплащане на цената на доставените, приети и монтирани части, както и до заплащане на неустойка от изпълнителя на възложителя. Счита, че не е доказано твърдението на ищеца, че поради непредставяне на тези документи на български език се е стигнало до неприемане на работите по сключения между него и „Т. Р.“ ЕАД договор.
Оплакването във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение поради това, че Русенски окръжен съд се е позовал на неизпълнение от страна на „Е. – Р“ АД на §3 от процесния договор, а именно да не прехвърля на трето лице вземанията и правата, произтичащи от договора, при положение че „Е. – Р“ АД е цедирало вземането си за неустойка на третото лице помагач „К. Ков Консулт“ АД, е прието за неоснователно поради това, че първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск и по други съображения, които въззивната инстанция е споделила.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания в т. 1 от изложението материалноправен въпрос е неоснователен. Посоченият от касатора въпрос е ирелевантен, тъй като не е обсъждан от съдебния състав и не е обусловил решаващите му изводи. Въззивният съд не е приел неизправност на двете страни по договора. Основният аргумент за неоснователност на предявения иск по чл. 92 ЗЗД е, че възложителят „Е. – Р“ АД е неизправна страна по договора, а изпълнителят „С.“ Е. – изправна страна, поради което изпълнителят не дължи договорената неустойка по чл. 6, ал. 4 от договора на неизправната страна възложител. Този извод е постановен в съответствие с константната практика на ВКС, формирана с решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 21/12.07.2010г. по т. д. № 470/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 105/02.07.2014г. по т. д. № 2617/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./, съгласно която уговорената в договора неустойка за неизпълнение на поети от длъжника задължения не се дължи, ако кредиторът, който претендира заплащането й, е неизправна страна поради това, че не е изпълнил или не е бил готов да изпълни насрещните си задължения по договора; в съответствие с основния правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение, кредиторът не би могъл да претендира неустойка за договорно неизпълнение от длъжника, ако самият той не е изпълнил или не е имал готовност да изпълни насрещните си задължения точно, добросъвестно и с грижата на добър стопанин.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 2 от изложението процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба. По отношение на въведеното от касатора /въззивник в производството пред Великотърновски апелативен съд/ оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение въззивният съд е изложил мотиви като е обсъдил изложените от касатора във въззивната жалба доводи.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт за проверка на неговата допустимост. Съгласно задължителната практика на ВКС /ППВС № 1/10.11.1985г. и ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 5/20.02.2012г. по гр. д. № 658/2011г. на ВКС, ГК, ІІI г. о., решение № 77/08.03.2011г. по гр. д. № 127/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010г. по гр. д. 92/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК и други/ е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В настоящия случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е процесуално допустимо поради това, че въззивният съд е определил правната квалификация на предявеният иск въз основа на твърдените факти и обстоятелства и заявения петитум и е разгледал иска съобразно въведените от ищеца твърдения. Претендираната неустойка е на основание неизпълнение в срок на задълженията за доставка на апаратура за система за управление и инженеринг на система за управление на горивни уредби за гориво природен газ за котли ст. 7 и ст. 8 в „Т. Р.“ ЕАД по техническо задание и проект – приложение № 1 и непредставяне на необходимите документи и сертификати по чл. 6, ал. 4 от договор от 16.12.2011г. за определен период от време, като се твърди пълно неизпълнение, предвид липсата на интерес от частично изпълнение. В исковата молба и становището по отговора на исковата молба /допълнителна искова молба/ липсва позоваване на прекратяване на договора поради изтичане на договорения срок, нито прекратяване /разваляне/ на договора по вина на изпълнителя, нито има предявена претенция за заплащане на неустойка поради прекратяване /разваляне/ на договора по вина на изпълнителя. Въззивният съд се е произнесъл по предявения иск въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум.
Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания събраните относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивната инстанция съобразно практиката на ВКС в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, с оглед направените оплаквания и доводи и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК е обсъдила относимите твърдения, възражения, доводи и свързаните с тях доказателства и към установената фактическата обстановка е приложила относимите материалноправни норми.
Предвид основния аргумент за неоснователност на предявения иск по чл. 92 ЗЗД, че възложителят е неизправна страна по договора поради неплащане на дължимото възнаграждение, а изпълнителят „С.“ Е. – изправна страна, поради което изпълнителят не дължи договорената неустойка по чл. 6, ал. 4 от договора на възложителя, без значение за изхода на спора е дали частичното изпълнение на работата би послужило за използване на системата за управление съобразно нейното предназначение.
Д. на касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, че въззивният съд не е разгледал възраженията относно основаването на извършеното доказване на изпълнение със свидетелски показания в нарушение на разпоредбата на чл. 164 ГПК и основаването на решението на заключение на експертизата, което не установява размера на извършеното, също не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като във въззивната жалба не са изложени такива оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд и необоснованост в този смисъл на първоинстанционното решение.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Великотърновски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 6 500 лв. – направени разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 204 от 07.08.2018г. по в. т. дело № 337/2017г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Е. – Р“ АД, ЕИК[ЕИК],гр.Русе, ул. „Олимпи Панов“ № 9, ет. 3 да заплати на „С.“ Е., ЕИК[ЕИК], [населено място], ул. „Проф. Саша Попов“ № 3 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 6 500 лв. /шест хиляди и петстотин лева/ – направени разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Определението е постановено при участието на трето лице помагач „К. Ков Консулт“ Е., гр.Дулово.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.