13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 484
С., 04.10.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 973 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] и на [фирма] срещу решение № 43 от 09.01.2017г. по в.т.д.№ 2513/2016г. на САС, 6 състав, с което е потвърдено решението по т.д.№ 54747/2014г. на СГС, ТО, 8 състав в частта за уважаване на исковете. Първоинстанционният съд е осъдил [фирма] да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл.55, ал.1, предл.трето ЗЗД сумата 29 168.31лв., неплатен остатък по фактура № 14/28.02.2013г., издадена от ищеца за цена на произведена ел.енергия от фотоволтаична електроцентрала за м. февруари 2013г., ведно със законната лихва от 03.09.2014г. [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 111 786.31лв., платена от ищеца временна цена за достъп до електроразпределителната мрежа на разпределителното дружество за фотоволтаичната ел.централа на ищеца за периода м.септември 2012г. – м.ноември 2012г., ведно със законната лихва от 03.09.2014г., както и сумата 13 113.07лв. – законна лихва за периода от 09.07.2013г. до 03.09.2014г.
Касаторът [фирма] обжалва изцяло постановеното решение с твърдения за неправилност и иска отмяната му и отхвърляне на исковете. Поддържа, че ищецът е признал в сключеното тристранно споразумение за съществуването на задължение към „Ч. Разпределение България“. Счита, че съображенията на САС по отношение стойността и себестойността на предоставената услуга за достъп 0.00лв. са нелогични и необосновани и за неправилен извода, че цената на услугата може да бъде определена само от ДКЕВР. Позовава се на неправилно тълкуване на разпоредбата на пар.1,т.15 от ДР на ЗЕ, на противоречие на решението на САС и на цитираните в него решения на ВКС на европейското право и на Хартата на основните права на ЕС.
Касаторът [фирма] също обжалва изцяло потвърденото от САС осъдително решение. Позовава се на недопустимост на производството по иск с правно основание чл.55,ал.1,изр.трето ЗЗД между страни, които са обвързани от валидно облигационно правоотношение с източник облигационен договор, при който по отношение на престациите е приложим принципът на еквивалентност. Счита, че по този начин е разгледан иск при отсъствие на процесуална легитимация. Поддържа искане и за отмяна на решението като неправилно поради нарушаване на съществени процесуални правила – необсъждане на възраженията на дружеството и на доказателствата, погрешно позоваване на задължителната сила на решения на ВКС по въпроси, различни от тези, които са били предмет на произнасяне с решения по чл.290 ГПК. Въвежда довод за нарушение на материалния закон – погрешна правна квалификация на приложимата материалноправна норма, пропуск на съда да установи и приложи правото на ЕС, неправилна оценка на правното действие на решение Ц-33 на ДКЕВР.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК касаторът [фирма] иска допускане на обжалването по въпроса: 1/ Може ли да бъде прието за основателно оспорването на дължимостта на сума, за която в съдебна спогодба/споразумение е било признато от длъжника, че е дължима при допълнителната предпоставка на т.1 и т.2 на чл.280,ал.1 ГПК обоснована с цитирани решения; 2/ Създават ли задължение за плащане на цена за достъп от страна на производителите на ел.енергия чл.84,ал.2 и ал.3 ЗЗД, при легалното определение на понятието в пар.1,т.15 от ДР на ЗЕ при допълнителната предпоставка на т.2 на чл.280 ГПК с позоваване на решения на ОС Варна влезли в сила като неподлежащи на касационно обжалване, в които е прието, че основанието за заплащане на цената за достъп не е решението на регулаторния орган, а възникналите между страните обвързаности, респ.възмездният им характер; 3/ Пределни или фиксирани са цените за достъп според чл.36а във вр. с чл.30,ал.1 и ал.2, чл.31,т.2,т.8, чл.32,ал.1 и ал.2 ЗЕ при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК; 4/ Какъв е характерът на отговорността на оператора на мрежа по ЗЕ по договор с производител – виновна или безвиновна и приложим ли е в тези облигационни отношения принципът на липса на безвиновна отговорност при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280 ГПК с позоваване на цитирани решения, и евентуално-при предпоставката на т.3 на чл.280 ГПК; 5/ Допустимо ли е съдът да въведе за пръв път с решението си юридически факт, който не е обявил за служебно известен на страните, дори и да става въпрос за съдебно производство, в което една от страните е страна при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280 ГПК. Въпросът е поставен с оглед на становището, че САС е допуснал процесуално нарушение – без да обяви на страните факт, който счита за относим към спора, се позовал на решение Ц- 6/2014г. на ДКЕВР, за което касаторът представя доказателства, че е отменено.
В представеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът „Ч. Разпределение България“ иска допускане на обжалването по въпросите:
1.1. Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. 36а, ал. 2 от ЗЕ за определяне на цената за достъп за производителите на електроенергия от В. до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България; 1.2. Следва ли чл. 16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай, че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, пар. 4 от същата Директива;1.3. Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл. 16 пар.4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с 1) индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2) отсъствието на такъв акт. По тях въведената допълнителна предпоставка е т.3 на чл.280,ал.1 ГПК –поддържа се че приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на приложимите материални норми, съответно, разглеждането на въпросите ще допринесе за промяна на създадена, поради неточно тълкуване на приложимото материално право, съдебна практика.
2.1. Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства; 2.2. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание. По тях се поддържа допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК – твърди се противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
3.1. Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 от ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл. 288 от ГПК; 3.2. Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт“; 3.3. Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл.195 от АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения; 3.4. Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 от АПК. По тях допълнителното основание е по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК като се поддържа противоречие с ТР №2/2011г. на ОСГТК на ВКС.
4.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47 ал.1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по-специално разпоредбата на чл. 16, пар.3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС; е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа; 4.2. Допуска ли общностното право, и по-специално принципът на ефективност, съществуването на разпоредба като чл. 290 от ГПК, така, както е тълкувана от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа. По тях допълнителната предпоставка е т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
5. Следва ли чл. 17, пар.1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК.
6.1. Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа“ за производителите на електроенергия от В. ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена? Кое е императивното правило на закона, което постановява, че „конкретният размер на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор, се определя винаги въз основа на административен акт – решение на КЕВР, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер“; 6.2. Може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник (сложен фактически състав от договор или нещо друго или само смесен фактически състав) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход; 6.3. Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и, ако се отличава, коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици при основанията по т.2 и т.3 на чл.280 ГПК.
7.1. Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието; 7.2. Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки при основанията на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК – противоречие с ПП ВС №1/1979г. на ВС и противоречиво решаване на въпросите от състави на СГС и ОС Варна.7.3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата; 7.4. Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК.
8. Отпадането на съществен елемент от договора за предоставяне на мрежова услуга поради отмяна с обратна сила на административния акт, който го определя, има ли правното действие на а/ акт равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или б/ произвежда правното действие на незавършен фактически състав на договора при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК.
9.1. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти; 9.2. Допустимо ли е съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор; 9.3. Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод. Допълнителната предпоставка е обоснована с позоваване на цитирани решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК.
10.1. Допустимо ли е съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта (търговец) и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл.286 ал.2 и 3 от ТЗ./ Допустимо ли е, и при какви условия и предпоставки, съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция (презумпции), каквато е тази по чл. 286 от ТЗ. Посочената допълнителна предпоставка е т.1 на чл.280 ГПК /решение по т.д.№ 1027/2010г. на 2 т.о. и т.2 на чл.280 ГПК /решение по гр.д. 1082/2007г. на 4 г.о./; 10.2. Допустимо ли е съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 от ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ – данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението е надлежно и своевременно изплатено, при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.2 ГПК, обоснована с позоваване на решението по т.д.№ 274/2008г.на 1 т.о. на ВКС.
Депозирана е и молба за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и за спиране на производството по делото във фазата на касационно обжалване. Касаторът е формулирал следните въпроси:
1. Следва ли чл. 16, § 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива;
2.Следва ли чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение;
3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично да води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата;
4. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система;
5. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание;
6. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, поставен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16 § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?
7. Допуска ли общностното право, и по специално принципът на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 от ГПК, така както е тълкувана от компетентната национална върховна юрисдикция, и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа
Ответникът по касация „С. Е. С.“, който понастоящем е еднолично дружество с ограничена отговорност оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационните жалби. Претендира разноски за настоящото производство.
За да се произнесе, съставът на ВКС констатира следното:
САС е приел за установено, че ищецът е собственик на фотоволтаична централа в землището на [населено място], [община]; че между ищеца и [фирма] през 2012г. е сключен договор за изкупуване на ел.енергия; че ищецът е сключил с ответника [фирма] договор от април 2011г. за присъединяване към електроразпределителната мрежа и договор от юни 2012г. за използване на разпределителната мрежа; че ищецът е заплатил на разпределителното дружество цената да достъп по три фактури за м.октомври-декември 2012г. в общ размер 111 786.31лв., а ищецът е издал фактура за дължима сума за произведена и закупена електроенергия за м.февруари за сумата 52 691.29лв. от която останала непогасена част 29 168.31лв.; че по силата на тристранен протокол за прихващане, в който всяка от страните декларирала размера на задълженията си към 04.03.2013г., се съгласили да направят прихващане на трите насрещни изискуеми и ликвидни задължения до размер на 29 168.31лв. По предявения срещу [фирма] иск по чл.55,ал.1,предл.трето ЗЗД е изложил съображения по спорния въпрос зали след отмяната на административния акт- решението на ДКЕВР е отпаднало с обратна сила задължението за плащане на цената достъп по ел.разпределителната мрежа. Посочил е, че цените за предоставените от разпределителното дружество услуги са извън предмета на договорно уреждане – съгласно чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ цените за достъп и за пренос през електроразпределителната мрежа подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР и така определената цена става част от същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо на договорно основание. Посочил е, че правното действие на този административен акт обуславя и правното действие на клаузата за цената, като елемент от съдържанието на всеки конкретен договор; че задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителната мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – сключен договор за достъп, и административноправен – решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна. Мотивирал е, че липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за изчисляване на ищеца на цена за достъп, тъй като договорната клауза за цената, дължима на ответника се определя единствено по силата на административния акт и че отмяната му има действие спрямо всички лица, независимо дали те са участвали в съдебното производство по оспорване на акта; че с отмяната на решението на ДКЕВР отпадат с обратна сила и правните му последици, което води до липса на предвидения в ЗЕ административноправен елемент от сложния смесен фактически състав, пораждащ правото на заплащане на цена за достъп до електроразпределителната и електропреносната мрежа, и обуславя основателността на предявения иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД. Позовал се е на решения по чл.290 ГПК. Обсъдил е, че цената за достъп до електропреносната мрежа не може да бъде определяна по правилата на други търговски сделки /чл.326, ал.2 ТЗ/ като е изложил подробни аргументи. Като неоснователни са преценени и доводите за спецификата на договора за достъп като договор за периодично изпълнение и оттам за приложение на разпоредбата на чл.88 ал.1 ЗЗД. Посочено е, че от разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, която урежда действието на едно прекратително основание, не може се изведе генералния извод, че това правило се отнася и за правното действие на всички тези основания по отношение на договорното правоотношение. Крайният извод е за основателност на иска за сумата 111 786.31лв., представляваща получена на отпаднало основание цена за достъп за процесния период поради отмяната с обратна сила на административния акт, който я е определял и на иска по чл.86,ал.1 ЗЗД.
По иска, предявен срещу [фирма] с правно основание чл.79,ал.1 ЗЗД е приел, че правоотношението между страните е основано на задължението на купувача по договора за изкупуване на енергия, което е прихванато по силата на тристранната спогодба със задължение на ищеца към „Ч. Разпределение България”. Приел е за основателен довода на ищеца, че за да се извърши прихващането е било необходимо вземанията да са валидно възникнали, а задължението на ищеца към разпределителното дружество не е такова-основанието за начисляване на цената за услугата достъп е отпаднало по съображенията, изложени по иска по чл.55,ал.1,предл.трето ЗЗД, поради което и искът, основан на неизпълнението на договорното задължение на купувача на ел.енергия е счетен за основателен за сумата 29 168.31лв.
По искането на касатора „Ч. Електро България“за допускане на обжалването:
Поставеният първи въпрос няма характеристиката на правен по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Преценката дали може да бъде прието за основателно оспорването на дължимостта на сума, за която в извънсъдебна спогодба длъжникът е признал за дължима, е по правилността на решението, поради което анализът какъв е характерът и какви са последиците за спора на подписаното споразумение и на изявленията на ищеца, не може да бъде предмет на проверка във фазата на допускане на касационния контрол. Значението на това доказателство за основателността на иска може да бъде обсъждано само по съществото на спора, но не може да обоснове допускането на касационния контрол.
Неоснователно е искането за допускане на обжалването по втория въпрос. Въведената от касатора допълнителна предпоставка е т.2 на чл.280 ГПК, но нейното приложно поле е изключено при наличие на задължителна практика по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК. При произнасянето си по реда на чл.290 ГПК съставите на ГК и ТК на ВКС не са отрекли възмездността на договора за предоставяне на достъп. Акцентът в изводите е, че актът за определянето й е отменен и по този начин, макар и да е дефинитивно възмезден, достъпът остава без фиксирана цена. Изводите на САС са съобразени с практиката по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, което прави безпредметно позоваването на противоречие с други посочени решения на ОС Варна.
Третият въпрос е хипотетичен, той не е обусловил изводите на САС, който не е тълкувал цитираните разпоредби, съответно не е квалифицирал цените за достъп като пределни или фиксирани. Това изключва възможността за допускане на обжалването по него. Същите съображения обосновават и неоснователността на искането за допускане на обжалването по четвъртия въпрос.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по петия въпрос следва от обстоятелството, той е твърдение за процесуално нарушение – основание за касиране на решението, но не и основание за допускане на факултативния касационен контрол. На второ място, позоваването в мотивите на обжалваното решение на посочените като служебно известни на състава на САС решение № Ц-6/14г. и № КМ 1/2014г. не е основен аргумент, обусловил крайния изход на спора, а само допълнително съображение към обстойно изложени самостоятелни правни доводи.
По искането на касатора [фирма] за допускане на обжалването:
Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо, в която хипотеза за ВКС съществува задължение да допусне обжалването за проверка наличието на такъв порок. Неоснователен е въведеният от касатора довод за недопустимост. Процесуалната легитимация се извежда от твърденията в исковата молба, а в настоящата ищецът твърди, че е носител на материалните права, засегнати от правния му спор с ответниците. Дали претендираното материално право принадлежи на ищеца е въпрос на основателност, а не на допустимост на иска. При твърдение, основано на фактическия състав на неоснователно разместване на блага по чл.55, ал.1,предл.трето ЗЗД и недоказване на предпоставките да се реализира връщане на полученото, искът е неоснователен, а не недопустим.
Въпросите от изложението, касаещи приложимостта към спора и съответно тълкуването на правото на ЕС не са предмет на произнасяне от въззивната инстанция, т.е. не са определящи за изхода на спора, поради което искането за допускане на касационното обжалване по тях /т.1,т.2.2.,4.1,4.2, т.5,т.7.3 и 7.4/ е неоснователно.
Твърдение на касатора, а не констатация на въззивния съд е изложеното в т.2.1, че САС е установил неправилно дадена от първоинстанционния съд квалификация на иска, което изключва основателността на искането за допускане на обжалването по въпроса за правомощията н а въззивната инстанция.
Третият въпрос /и подвъпросите към него/ са твърдения за допуснати процесуални нарушения, поради което не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването.
Въпросът по 6.1 е аналогичен на въпроса по т.3 от изложението на другия касатор.
Отговор на въпроса по т.6.2 е даден в Решение № 164 от 04.10.2016г. по т.д.№ 160/2016г. на І т.о., с който изводите на САС са съобразени.
Въпросът по т.6.3 е изцяло теоретичен и не е обсъждан в обжалваното ото решение, поради което е неоснователно искането за допускане на обжалването по него.
Въпросите по т.7.1, т.7.2 и т.8, отнасящи се до действието във времето на отмяната на индивидуален административен акт за определяне на временна цена за достъп са разрешени от въззивния съд в съответствие със задължителната за него практика на ВКС, застъпвана и от настоящия състав – с оглед предварителното изпълнение на решението на ДКЕВР то е породило правни последици преди влизането си в сила, но отмяната му по съдебен ред има обратно действие и води до отпадане с обратна сила на сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Деветата група въпроси съставлява твърдение за допуснати процесуални нарушения, което оплакване е извън предмета на настоящото производство, от което произтича неоснователността на искането за допускане на обжалването по тях.
Въпросите по т.10.1 и т.10.2 относно приложението чл.286 ТЗ и 292 от ТЗ не са обсъждани от въззивния съд, поради което е изключено наличието на необходимата предпоставка за допускане на обжалването те да са обусловили решаващите му изводи.
С оглед на изложеното, не са налице предпоставките за допускане на обжалването на поставените и от двамата касатори въпроси.
По искането за отправяне на преюдициално запитване, поддърано от [фирма] :
Задължение за националния съд за отправяне на преюдициално запитване възниква само ако за решаването на конкретния правен спор е необходимо да се приложи общностна норма, която е неясна, в зависимост от това „дали решение на общностната юрисдикция е необходимо, за постановяване на нейното решение” – чл.267 ДФЕС. Поради изложените съображения за неоснователност на искането за допускане на касационното обжалване, не е налице „решаване на делото“ по смисъла на чл.628 ГПК и отправяне на искане за преюдициално заключение е безпредметно, тъй като с недопускане на обжалването, производството по спора приключва с влизане в сила на въззивното реше