7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 484
С., 05.06. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април, през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 526 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. Д. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. Т. от АК-Х. против въззивно решение № 108 от 31.10.2016 г., постановено по в.гр.д. № 1458 по описа за 2016 г. на Бургаски окръжен съд, пети граждански въззивен състав, с което като е потвърдено решение № 1039 от 24.06.2016 г., постановено по гр.д. № 3772/2015 г. на Бургаския районен съд, са отхвърлени исковете на Д. Д. Д. от [населено място] срещу Р. Д. С. и М. Г. М. – Ж., и двамата от [населено място], както следва: иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на ищеца касатор на сумата от по 10 716 лева за всеки от ответниците, представляваща обезщетение за лишаване от правото на ползване на собствения му имот, представляващ 78.85 ид.ч. от жилище, находящо се в [населено място], ул. И.” № 87, ет. 3, за периода от 08.06.2010 г. до 29.05.2014 г., което право на обезщетение ищецът притежава както в лично качество, така и в резултат на сключен договор за цесия от 08.09.2014 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 08.06.2015г. до окончателното изплащане на главницата и евентуален иск с правно основание чл. 73, ал.1 ЗС за заплащане на ищеца касатор на сумата от по 10 716 лева за всеки от ответниците, в качеството им на владелци на имота, която сума представлява обезщетение за лишаване от правото на ползване на собствения му имот, представляващ 78.85 ид.ч. от жилище, находящо се в [населено място], ул. И.” № 87, ет. 3, за периода от 08.06.2010 г. до 29.05.2014 г., което право на обезщетение ищецът притежава както в лично качество, така и в резултат на сключен договор за цесия от 08.09.2014 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 08.06.2015 г. до окончателното изплащане на главницата, ведно със законните последици.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради необоснованост, материална незаконосъобразност и нарушение на процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът визира хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Посоченият правен въпрос е – може ли суперфициар – носител на правото на строеж върху обект в етажна собственост/или части от това право/, да придобие собствеността/респ. съсобствеността/ върху този самостоятелен обект в ЕС, ако същият е фактически изграден като част от строителството на сградата, но без самата сграда да е завършена поне в груб строеж-карабина. Позовава се на разрешенията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГК.
Ответниците по касационната жалба, Р. Д. С. и М. Г. М. – Ж., и двамата от [населено място] в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, приподписан от адв. В. В. от АК-Б., я оспорват като неоснователна и изразяват становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5 000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 59 ЗЗД и при условията на евентуалност по чл. 73, ал. 1 ЗС, като неоснователни, въззивният съд е приел, че по делото е установено от събраните доказателства – нотариален акт № 165/02.09.1993 г., том XX, дело № 7096/1993 г., че на 02.09.1993 г. съсобствениците на дворно място от 170,30 кв.м., имот № 4219, кв.11 по плана на[жк]в [населено място] – К. Г., Г. Х., З. Д. и Д. Д. са си учредили взаимно право на строеж за застрояване на пететажна жилищна сграда, като отделно от това всички те са учредили право на строеж в полза на [фирма], като този едноличен търговец е следвало да стане собственик на няколко апартамента в сградата, включително на спорния апартамент от 87.75 кв.м. на трети етаж. С нотариален акт № 107/04.04.1996 г., том VI, дело № 2540/1996 г., на 04.04.1996г. едноличният търговец е продал на Р. С./към този момент в граждански брак с М. Г. М.-Ж./ правото си на строеж на апартамент ляв, находящ се на четвърти етаж, а с нотариален акт № 125/09.12.1999 г., том VII, дело № 1691/1999 г. за замяна на право на строеж на недвижими имоти, Р. С. и М. М.-Ж. са прехвърлили на Д. Т. К. правото си на строеж на апартамент ляв, на четвърти етаж от сградата, а в замяна са получили от него правото на строеж на апартамент десен, на трети етаж, който е процесният апартамент. От представеното разрешение за строеж от 24.10.1994 г. се установява, че е било е разрешено да се построи в терена четириетажна жилищна сграда като няма спор между страните, че и до момента сградата не е построена в цялост и не е завършена, което се установява и от изготвената съдебно-техническа експертиза, според която сградата е в незавършен вид като цяло и е изградена само до трети етаж, но липсват останалите етажи по проект. Прието е, че с решение № 96/09.05.2013 г. на ВКС по гр.дело № 878/2012 г. са били осъдени Р. С. и М. М.-Ж. по иск с правно основание чл. 108 ЗС да предадат на З. Д. Д., Д. Д. Д. и Д. И. Д. владението на 78.85 ид.ч. от обект, незавършено строителство, представляващ десният от двата апартамента, с площ от 87.85 кв.м., находящ се на трети жилищен етаж от сграда в дворно място с площ от 170.30 кв.м., като по делото е установено, че на 29.05.2014 г. ответниците са предали владението на процесния апартамент, съобразно с решението на ВКС. От приложения договор за цесия от 08.09.2014 г. се установява, че З. Д. и Д. Д. са прехвърлили чрез дарение в полза на цесионера – Д. Д., всички свои парични вземания, които имат към ответниците. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че основният правен спор, от значение за правилно решаване на делото, се съсредоточава около обстоятелството, дали след погасяване по давност на правото на строеж по отношение на 78.85 ид.ч. от процесния имот, между страните е възникнала съсобственост, или не. Разрешавайки този въпрос въззивният съд се е позовал на задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 96/09.05.2013 г. по гр.д. № 878/2012 г. на II г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, където изрично е прието, че при позоваване на установената в чл. 67 ЗС погасителна давност, построилото самостоятелен обект в незавършената сграда лице не може да се легитимира като собственик на построеното по отношение на частта, за която собственикът на земята е заявил правата си по исков ред, като по аргумент за обратното – за частта, за която собственикът на земята не е заявил правата си по исков ред /т.е. за останалите 21.15 ид.ч./ ответниците се легитимират като собственици. В същото решение е прието, че „ако правото на строеж е учредено съвместно от всички съсобственици на дворното място в полза на трето лице и само част от съсобствениците се позоват на погасителната давност, само по отношение на притежаваните от тях идеални части от дворното място правото на строеж ще се счита за погасено поради неупражняване в предвидения в чл. 67 ЗС срок по отношение на суперфициара и за тези части правото на собственост върху незавършеното строителство ще принадлежи на собствениците на дворното място, които са се позовали на давността. Правото на собственост върху останалите идеални части, за които не е било направено възражение за неупражняване на правото на строеж в срок, ще принадлежи на построилото сградата лице“. Следователно, след погасяване на правото на строеж по давност по отношение на 78.85 ид.ч. от процесния апартамент, е възникнала съсобственост между праводателите на касатора, него и ответниците по делото, с всички произтичащи от това последици и след като страните са съсобственици по отношение на процесния имот, то при облигационните отношения между тях, във връзка с ползване на веща, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, а не разпоредбите на чл. 59 ЗЗД или чл. 73 ЗС. Приел е, че съгласно чл. 31 ЗС, за да възникне задължението за заплащане на обезщетение от страна на съсобственика, който чрез личното ползване лишава другия съсобственик от възможността да ползва и той общата вещ, законът изисква да е налице писмено поискване, каквото в случая не е установено да е отправено от касатора до ответниците и каквото е императивното изискване на чл. 31, ал.2 ЗС, то не е налице фактическият състав на посочената разпоредба, поради което и искането за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване е неоснователно, поради което и предявените искове следва да бъдат отхвърлени. Приел е, че в тази връзка се явява ирелевантно обстоятелството дали договорът за цесия е породил правните си последици, или не, като следва само да се посочи, че съгласно константната практика на ВКС, дори и длъжникът да не е уведомен непосредствено след извършване на цесията, няма пречка уведомяването по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД да се извърши в хода на съдебното производство, водено срещу него по повод прехвърленото вземане. Липсата на уведомление не прави цесията недействителна, нито освобождава длъжника от задължението да плати на новия кредитор. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор, или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението, каквото твърдение не е направено, съответно не са ангажирани доказателства в тази насока. След като бъде известен за цесията, дори и чрез връчване на исковата молба, длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Във връзка със заявеното основание за допускане до касация, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че по поставения правен въпрос в случая не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В конкретния случай поставеният правен въпрос – може ли суперфициар – носител на правото на строеж върху обект в етажна собственост/или части от това право/, да придобие собствеността/респ. съсобствеността/ върху този самостоятелен обект в ЕС, ако същият е фактически изграден като част от строителството на сградата, но без самата сграда да е завършена поне в груб строеж-карабина, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГК, тъй като в него такъв правен въпрос не е разрешаван. Диспозитивът на тълкувателното решение съдържа три отделни разрешения отнасящи се до смисъла на понятието „упражняване правото на строеж”, употребено в чл. 67 ЗС, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти; относно началото на давностния срок по чл. 67 ЗС и прекъсва ли се той при прехвърляне на правото на строеж от първоначалния на последващ суперфициар и обусловено ли е упражняването на правото на строеж за отделни обекти в сграда от едни суперфициари от упражняването на съответните права от други суперфициари, когато те са сключили индивидуални договори със собственика на земята. В настоящият случай приетото от въззивния съд, че след погасяване на правото на строеж по давност по отношение на 78.85 ид.ч. от процесния апартамент, е възникнала съсобственост между страните по делото и при облигационните отношения между тях, във връзка с ползване на веща, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, а не разпоредбите на чл. 59 ЗЗД или чл. 73 ЗС, е в съответствие със задължителната съдебна практика, установена по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 96/09.05.2013 г. по гр.д. № 878/2012 г. на II г.о., като приетото в него се ползва и със силата на пресъдено нещо, на която се е позовал и въззивният съд в обжалваното решение, поради което по поставения правен въпрос не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При този изход на спора, на ответниците по жалбата Р. Д. С. и М. Г. М. – Ж., и двамата от [населено място], следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 1 200 лв. адвокатско възнаграждение, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 31.01.2017 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 108 от 31.10.2016 г., постановено по в.гр.д. № 1458 по описа за 2016 г. на Бургаски окръжен съд, пети граждански въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 18704/08.12.2016 г. на Д. Д. Д. от [населено място].
ОСЪЖДА Д. Д. Д. от [населено място] да заплати на Р. Д. С. и М. Г. М. – Ж., и двамата от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 1 200 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: