О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 485
София, 28.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева т.д. № 60278 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от Л. К. Х. и А. Казани, чрез адв. М. Ж., против решение № 132 от 25 май 2016 г., постановено по в.т.д. № 109/2016 г. по описа на апелативния съд в гр. Варна, с което е потвърдено решение № 945 от 7 декември 2015 г., постановено по т.д. № 685/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Варна, с което е отхвърлен предявеният от банката против С. Й. М. от [населено място] иск за приемане за установено, че банката има вземане в размер на 42614,26 евро, представляващи незаплатена главница по договор за ипотечен банков кредит от 2009 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до изплащане на дълга, сумата от 36536,61 евро лихва за периода 20.09.2009 г. – 28.08.2014 г., в т.ч. договорна лихва, лихва върху просрочена главница и наказателна лихва при просрочие, такси по тарифата на банката от 149,15 евро, в т.ч. периодична такса за управление и периодична такса – просрочени компоненти, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение.
В касационната жалба се подържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорен е изводът на съда, че уведомлението по чл. 60 ЗКИ е връчено ненадлежно на длъжника, тъй като още в първата инстанция е поискано да се извърши проверка дали след направено връчване на адреса, посочен в нотариалната покана, нотариусът е изпълнил процедурата по чл. 47, ал. 3 ГПК и е извършил друго връчване, поискан е и разпит на свидетел – служител от кантората на съответния нотариус, поискано е издаване на съдебно удостоверение за установяване дали нотариусът е извършил справка в националната база данни за актуален към момента на връчването постоянен/настоящ адрес на С. М., и ако такъв има – дали е извършено посещение и връчване на този адрес, но съдът е оставил доказателствените искания без уважение, поради което е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. На искането пред въззивния съд да се издаде съдебно удостоверение за установяване на същите обстоятелства, е отговорено отрицателно, поради което фактите са неустановени по делото. Съдът не е коментирал представени по делото доказателства и оплаквания и възражения на касатора, свързани с предоставената от ответника информация по договора за кредит и с липсата на уведомление до банката за промяна на адреса по местоживеене, респективно – за кореспонденция. Не е разгледано и оплакването за неаргументираност и липса на безспорни доказателства, че за периода, в който е извършено връчването на уведомлението по чл. 60 ЗКИ ответникът е бил в чужбина по силата на трудово правоотношение, вместо което съдът се е позовал на мотивите на извънинстанционното производство по чл. 423 ГПК, като е приел, че лицето е отсъствало от страната за процесния период. Оспорва се и становището на съда, че не следва да се уважава иска до размера на установените в производството изискуеми вземания на банката, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – макар в исковата молба да не е направено изрично подобно искане, то е направено в съдебното заседание от 09.11.2015 г., и изготвената по делото счетоводна експертиза установява размера на падежиралите и изискуеми суми по кредита, като фактът на настъпилия падеж и неплащането на сумите не са спорни между страните. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се търси отговор на въпроси, поставени в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът С. Й. М. от [населено място] не взема становище по касационната жалба.
Съдът съобразява данните по делото във връзка с твърденията на ищеца, че плащанията по договор между страните са били изцяло преустановени към м. октомври 2009 г. и при допуснати просрочия от над 180 дни, задължението е било изцяло изискуемо от 04.06.2010 г., поради което на длъжника е изпратено чрез нотариус уведомление по чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, и че служител на кантората извършил три посещения на адреса на длъжника и е налице връчване чрез залепване на уведомлението съгласно чл. 47 ГПК към 28.08.2014 г., а от друга страна оспорването на ответника, че надлежно е обявена предсрочната изискуемост на кредита предвид наличието на друг постоянен и настоящ негов адрес, различен от адреса, на който нотариусът е извършил залепването на уведомлението, както и непогасената главница по договора за кредит към 29.08.2014 г. от 42614,26 евро, лихви за просрочие по договора и наказателна лихва общо от 33069,48 евро, падежирали и изискуеми вноски по договора, в т.ч. главница, лихви и такси общо 79300,02 евро. Установено е, че на адреса, посочен в договора за кредит, е изпратена от банката нотариална покана чрез нотариус с уведомление, че е допуснато просрочие и кредитът е обявен за предсрочно изискуем, считано от 04.06.2010 г., поканата според направеното отбелязване е връчена чрез залепване на уведомление на 28.08.2014 г. по реда на чл. 47 ГПК, и други доказателства за уведомяване на длъжника не са представени. От отбелязването по нотариалната покана съдът приема, че тя не е връчвана по друг начин или на друг адрес, което се подкрепя и от доклада на служителя в нотариалната кантора. Заключено е, че не е спазена процедурата по чл. 47, ал. 3 ГПК, тъй като не е представена извършена от нотариуса справка за настоящия или постоянния адрес на ответника, за да се приложи презумпцията по чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което е счетено за недоказано твърдението, че задължението по договора е станало предсрочно изискуемо. Освен това са налични доказателства за различен постоянен и настоящ адрес от адреса, на който е залепено уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК. След като по изложените съображения не се установява банката да е обявила по валиден начин на длъжника предсрочната изискуемост на кредита чрез направено изявление, че ще счита непогасения остатък от него за предсрочно изискуем, и след като предсрочната изискуемост има действие от момента на изявлението, поради което уведомлението би имало правно значение само ако предхожда заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е възприет крайният извод, че кредиторът не е обявил по валиден начин сумите по договора за кредит за предсрочно изискуеми и така за длъжника не е възникнало задължение за тяхното предсрочно погасяване. По искането с въззивната жалба в евентуалност за присъждане на падежиралите вноски и акцесорни задължения съдът приема, че банката е заявила установяване на дължимостта на процесните суми на основание настъпила предсрочна изискуемост на дълга, без да е сторено искане за евентуално уважаване частично на иска на основание падежиралите вноски.
Касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като касаторът не е посочил обусловил изхода на спора правен въпрос съобразно критериите, дадени обвързващо от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК.
На първо място касаторът сочи, че по делото нямало приложен от длъжника документ, удостоверяващ, че към датата на връчване на нотариалната покана постоянният адрес на длъжника бил сменен, съдът не обсъдил оплакването, че първата инстанция се е позовала на доказателство за адреса на длъжника, приложено по извънинстанционното производство по чл. 423 ГПК, поради което съдът гради изводите си на доказателства, които са „служебно” известни на съда, без служебно известните факти да са били съобщени на страните с нарочен съдебен акт, за да се приеме, че те не подлежат на доказване. Твърди се, че решаващият съд не е взел предвид задължителната практика на ВКС, намерила израз в решение № 274 по гр.д. № 1514/2010 г., ІІ г.о. Ако се приеме, че е поставен проблемът длъжен ли е съдът да съобщи на страните служебно известните му обстоятелства, които е взел предвид в решението по делото (без такъв въпрос да е изобщо формулиран от касатора), той се поставя във връзка с посоченото от въззивния съд, че съобразно представено удостоверение, длъжникът имал различен постоянен и настоящ адрес от този, на който е извършено залепването. Този извод обаче не е обусловил изхода на спора, тъй като е посочен единствено в допълнение на подробно обоснования и обуславящ извод за ненадлежна процедура по чл. 47 ГПК. Освен това следва да се отбележи, че на л. 110 от първоинстанционното дело е приложено и удостоверение, издадено от [община], за постоянния и настоящия адрес на длъжника.
На второ място се твърди, че съдът е отказал да уважи искането, изложено във въззивната жалба за частично уважаване на иска до размера на изискуемите и падежирали суми по кредита, въпреки, че в мотивите и на двете инстанции е посочено, че същите са доказани по основание и по размер, предвид представеното извлечение от счетоводните книги, както и от заключението на счетоводната експертиза и допълнителната такава, кредитирани от съда. Явно е, че не е поставен правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на съда, а се излага касационно оплакване, което би подлежало на разглеждане едва в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, стига да е посочен правен въпрос, който по някой от допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК доведе до разглеждането на спора по същество от ВКС. При това положение не може да се извърши преценка на дадено от въззивния съд разрешение спрямо посочената обвързваща практика на ВКС в решение № 139 по т.д. № 57/2012 г., І т.о.
Твърди се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с т. 3 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК – във въззивната жалба касаторът изложил оплаквания, че първата инстанция е отказала събиране на доказателства дали към момента на представяне на нотариалната покана нотариусът е извършил справка в националната база данни и е установил наличието на друг адрес, на който следва да бъде извършено връчването, както и има ли такова връчване на длъжника на адрес, различен от посочения в нотариалната покана, а и съдът не е обсъдил доводите за това, че като кредитополучател длъжникът е декларирал, че цялата предоставена от него информация при договаряне на кредита и сключване на договора е вярна и пълна, включително и адреса му, и че при промяна той незабавно ще уведоми кредитора, поради което било налице недобросъвестно поведение на длъжника, с което умишлено се препятствало упражняването на правата на кредитора. Макар да е вярно, че във въззивната жалба е сторено оплакване за нарушаване на процесуалните правила от страна на първата инстанция, която отказала да уважи доказателствените искания на ищеца за разпит на служителката от кантората на нотариуса, както и да се издаде удостоверение за снабдяване с друго такова от нотариуса дали е извършена от него справка в националната база данни относно актуален към момента на връчването постоянен/настоящ адрес на длъжника и дали при наличието на такъв, е извършено посещение и връчване на този адрес, не може да се сподели тезата, че съдът е допуснал соченото процесуално нарушение, доколкото отказът му да събере исканите доказателства се основава на липсата на твърдения от страна на ищеца, че е извършвано връчване на адрес, различен от този, за който е представеното нотариално удостоверяване. Ето защо, дори и правен въпрос да бъде уточнен, не се налага допускането на касационното обжалване, за да бъде преценявано нарушаването на практиката на ВКС, намерила израз в горепосоченото ТР, както и в решение № 37 по гр.д. № 241/2011 г., І г.о., и решение № 40 по т.д. № 601/2014 г., І т.о.
Накрая, в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се поставя единственият изрично формулиран правен въпрос: следва ли искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК да бъде частично уважен до размера на установените в производството изискуеми вземания на банката, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания (неустойки и лихви), които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в хипотезата, че предсрочната изискуемост на цялото задължение не е била надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката. Сочи се противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с тези, възприети от съдилищата в решение № 49 по в.т.д. № 10/2016 г. на апелативния съд в гр. Варна, решение № 1144 по в.т.д. № 732/2015 г. на апелативния съд в гр. София, решение по т.д. № 464/2014 г. на окръжния съд в гр. Варна, решение № 320 по в.т.д. № 175/2015 г. на окръжния съд в гр. Варна. Извън обстоятелството, че първите три сочени съдебни акта не са удостоверени като влезли в сила и така не съставляват съдебна практика, поради което не могат да послужат за преценката по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (сравни разясненията в т. 3 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС), не е поставен правен въпрос спрямо действителните мотиви на съда. В случая съдът е приел, че както в исковата молба, така и в допълнителната такава липсва искане за евентуално уважаване частично на иска на основание падежиралите вноски, а подобно искане се прави едва с въззивната жалба, поради което е счетено за несвоевременно сторено. Затова изрично поставеният въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 132 от 25 май 2016 г., постановено по в.т.д. № 109/2016 г. по описа на апелативния съд в гр. Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: