О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№485
София, 29.11.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2261 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ш. О. И. и Н. Ю. И. чрез пълномощника им адвокат Т. М. против решение № 44 от 23.02.2017 г., постановено по гр.д. № 594 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Шумен, с което е потвърдено решение № 285 от 29.09.2016 г. по гр.д. № 283/2016 г. на Районен съд-Нови Пазар за уважаване на предявения от Н. Н. А., Г. Н. А. и Н. Х. Р. против О. И. И. и Н. Ю. И. установителен иск за собственост на дворно място с площ от 975 кв.м., находящо се в [населено място], [община], област Шумен, представляващо УПИ I-129 в кв.33 и за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на нотариален акт за собственост по давност № 192, том X., рег. № 8328, дело № 2044 от 12.09.2012 г. на нотариус рег.№ 346.
Н. Н. А., Г. Н. А. и Н. Х. Р. са подали чрез пълномощника си адвокат Н. К. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници на Н. А. М., починал на 21.05.2012 г., който е придобил процесния имот през 1983 г. в режим на съпружеска имуществена общност със съпругата си Н. Х. Р.. На 12.09.2012 г. ответника Ш. О. И. се е снабдил са констативен нотариален акт за собственост на имота по давност. Констатирал е, че в исковата молба ищците са твърдели, че фактическата власт върху имота е упражнявана от наследодателя им Н. М., като до 2008 г. същия го е предоставял на трети за спора лица, а ответниците в отговора на исковата молба – че през април 2002 г. постигнали съгласие с Н. М. да закупят имота, заплатили му сумата 3500 лв. и оттогава го владеят, поддържат и заплащат консумативите и данъците, както и че показанията на разпитаните свидетели се обособяват в две групи – ангажираните от ищците навеждат твърдения, че ответниците са се нанесли в имота през 2009 г. със съгласието на Н. М., но без същия да е имал намерение да им го продава, а ремонтните дейности са извършвани едва след смъртта на Н. М., а ангажираните от ответниците свидетели заявяват, че Н. М. продал имота на Ш. И. и последния живее в него със семейството си от 2002 г., като го ремонтирал както тогава, така и през 2014-15 г. Съдът е счел, че единствените факти, които се установяват по категоричен начин от изявленията на свидетелите е, че намиращият се в имота гараж е бил съборен от Д. А. в периода 1994-2002 г., когато той и съпругата му са живели в имота и че ответниците не са били обезпокоявани по отношение ползването на имота от Н. М., който живеел в същото село, нито от съпругата и децата му, които живеели в Република Турция и до 2016 г. не са се завръщали в България. Всички свидетели твърдят и че Н. М. предоставял имота за временно ползване на различни лица, които го обитавали известно време и след това напускали, като показанията на двете групи се разминават относно времето, през което имотът е бил обитаван от други лица, преди в него да се нанесат ответниците с около седем години. Отчитайки посочените противоречия, както и че свидетелите не твърдят да са узнали лично от Н. М., от Ш. И. или от други от страните по делото каква е била уговорката между наследодателя на ищците и ответниците, съдът е приел за недоказано, че последните са установили фактическа власт през 2002 г., както и че са демонстрирали по явен и несъмнен начин, че го държат като свой собствен, което им поведение да е станало известно на наследодателя на ищците или на ищците. Съдът е счел, че от всички писмени и гласни доказателства може да бъде направен единствено извод, че жалбоподателите са обитавали имота, от 2006 г. са заплащали някои от косумативните разноски за него и са извършили ремонтни дейности, които фактически действия обаче не са достатъчни, за да обосноват заключение, че са били извършени от тях със съзнанието, че владеят имота като свой собствен, дори обратното – по-скоро са индиция, че са ползвали имота като обикновени държатели. Същевременно, не е установено по категоричен начин, че, трансформирайки държането си във владение, жалбоподателите са обективирали волята си за своене на имота по начин, че тя да стане известна на Н. М. или неговите наследници. Напротив, от обстоятелството, че, преди да ги допусне в имота, наследодателят го е предоставял за временно ползване и на други лица, може да се предположи, че най-вероятно на същото основание го е отстъпил на ответниците, като липсват каквито и да било данни, че първоначалното фактическо състояние е било изменено посредством техни конкретни действия, съставляващи отблъскване на действителния собственик, ограничаване на правата му върху имота и превръщане на държането им във владение, което да обоснове приложимост на презумпцията по чл.69 ЗС. Във връзка с изложеното, фактът, че наследодателят на ищците и те самите не са се противопоставяли на ползването на имота от жалбоподателите не е достатъчен, за да се зачете в тяхна полза придобивна давност, тъй като не се доказва, че от страна на последните е било обективирано владение на имота с намерение да го своят като свой, на което действителният собственик да има причина да се противопостави.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят въпроса: кога е приложима презумпцията на чл.69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост по давност; кога се приема, че е налице несъмнено давностно владение; кои действия следва да се приемат като действия на владелец, а не на държател.
Въпросът е обоснован с тезата им, че въззивният съд е извършил неправилно интерпретиране и неправилно тълкуване на писмените и гласните доказателства, което е довело до неправилни изводи, тъй като по делото безспорно е установено от писмените и гласни доказателства, че ответниците са установили владение над имота от пролетта на 2002 г. и че наследодателя на ищците Н. доброволно им е отстъпил владението и ответниците са извършвали действия, които надхвърлят обикновеното ползване на имота и възприемането им от собственика Н. не е оборено /показанията на св.Н. и квитанции за платени ток, вода и кабелна телевизия за период от повече от 10 години/, а и след като ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт, то в тежест на ищците е да оборят презумпцията на чл.69 ЗС.
Посочената обосновка не може да бъде свързана с поставения въпрос, а изразява само несъгласието на касаторите с направените от въззивния съд фактически изводи, които обаче не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. Липсва противоречие на въззивното решение и с практиката на ВКС по посочените от касаторите решение № 68/2.08.2013 г. по гр.д. № 603/2012 г., I г.о., решение № 2 от 25.01.2016 г. по гр.д. № 3973/2015 г., I г.о. и решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр.д. № 1058/2010 г., I г.о., доколкото същите са постановени при различна фактическа обстановка – спорове за придобиване по давност на реална част от имот, заградена към съседен имот или чрез административни действия по промяна на статута на имота, издаване на скица или виза за проектиране и без тези действия да са противопоставени на собствениците или чрез завладяване на идеални части на друг съсобственик. Не може да бъде отнесено към мотивите на въззивното решение твърдението за противоречие с т.2 на ТР № 4/17.12.2012 г. по т.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС , а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок, като в случая въззивния съд не е формирал извод за неоснователност, свързан с наличието или липса на позоваване, а извода му е, че не е установено от доказателствата по делото ответниците да са били владелци на имота, респ. с липсата на несъмнено владение.
Същевременно на въпроса е даден отговор в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства – презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана, ако фактическата власт е установена на правно основание и след като фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност /решение № 31 от 8.02.2016 г. по гр.д. № 4539/2015 г., I г.о. и решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., ВКС, І г.о./, като действията, с които се демонстрира промяната в намерението следва да бъдат конкретни по отричане правата на собственика /решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 1405 от 2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 2760 от 2008 г. на ВКС, II г.о./.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 44 от 23.02.2017 г., постановено по гр.д. № 594 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Шумен.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: