1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 485
С., 30.04. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 124 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от И. С. П. от [населено място], приподписана от адв. Т. Л. от АК-С. против въззивно решение № 16869 от 19.09.2014 г., постановено по в.гр.д. № 6870/2013 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав, в частта му, с която като е потвърдено решение № ІІІ-88-21 от 22.02.2013 г. на Софийския районен съд, 88 състав, постановено по гр.д. № 9974/2011 г., са уважени предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че касаторът И. С. П. дължи на [фирма] [населено място] сумата от 6 078,52 лв. главница, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода м.02.2003 г. до м.04.2008 г., както и сумата от 1 996,18 лв. – лихва за забава върху главницата, за периода от 01.04.2003 г. до 14.10.2008 г., за топлоснабдяван имот в [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.11.2008 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен искът за главницата за разликата над 6 078,52 лв. до пълния предявен размер от 11 304,17 лв., а иска за лихва за забава – за сумата над 1 996,18 лв. до пълния предявен размер от 3 455,03 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 14.11.2008 г. по ч.гр.д. № 34466/2008 г. на СРС, 38 с-в. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, решаван противоречиво от съдилищата – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Поставеният правен въпрос – кой дължи – собственика или ползвателя на имота дължимата сума за използвана, но незаплатена топлинна енергия, за който твърди, че е обусловил изхода на делото и е решаван противоречиво от съдилищата като се позовава на влязло в сила първоинстанционно решение от 28.01.2013 г. по гр.д. № 18872/2012 г. на Софийски районен съд, ГО, 24 с-в, което представя по делото.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Третото лице помагач [фирма] [населено място] не изразява становище по касационната жалба в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с цена на иска за главницата над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че от фактическа страна по делото е установено, че стойността на отчетената като потребена и неплатена топлинна енергия от ответника-касатор, изчислена съобразно нормативните актове, регламентиращи продажбата на топлинна енергия от ответника по жалбата и разпределението й, възлиза след изготвяне на изравнителните сметки на сумата по главницата в размер на 6 078,52 лв. за процесния период, а лихвата за забава на плащането на главницата е в размер на сумата от 1 996,18 лв. Съдът е приел, че искът за главницата е доказан по основание и размер от ищеца, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест, регламентирано в чл. 154, ал. 1 ГПК като се е позовал на заключенията на изслушаните СТЕ и ССЕ, съгласно които третото лице е извършвало отчети на топлинната енергия в абонатната станция, както и разпределение според техните показания, като прогнозните сметки, респ. изравнителни такива не се определят произволно, а на базата на измервателни уреди – топломери, водомери и средства за индивидуално отчитане. Приел е, че нормата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, вр. чл. 155 ЗЕ обвързва качеството ползвател на топлинна енергия с притежаваните вещни права върху топлоснабдения имот като в случая ответникът като носител на правото на собственост в режим на единна и неделима СИО за част от исковия период – от м.02.2003г. до извършено дарение на 07.11.2003г., а от 07.11.2003г. до края на заявения от ищеца период – м.04.2008г. като носител на вещно право на ползване върху процесния топлоснабден имот – семейно жилище, е потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди. Приел е, че предвид нормата на чл. 25, ал. 1 СК /отм./, приложима към процесните отношения, разходите за задоволяване на нужди на семейството се поемат от двамата съпрузи като съгласно чл. 25, ал. 2 СК/отм./ за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за нужди на семейството, те отговарят солидарно. В тази връзка съдът е приел, че ответникът до влизане в сила на решението за развод на 16.12.2003 г., във връзка с чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 25 СК /отм./ отговаря солидарно с бившата си съпруга за задълженията към ищеца за доставена ТЕ в имота, предвид на което до развода ищецът има право да претендира от ответника цялото задължение за ТЕ. След влизане в сила на решението за развод, съгласно нормите на чл. 26, ал. 1, пр. 2 и чл. 27 СК /отм./, ответникът отговаря само за ? част от задълженията за ТЕ, доколкото частта от вещното право на ползване, на която същият е носител, е съответна на частта от прехвърленото от него право на собственост върху топлоснабдения имот. Съгласно чл. 153 ЗЕ, чл. 150 ЗЕ и параграф 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, уреждайки предпоставките за възникване на облигацията по договор за доставка на топлинна енергия, е без правно значение на обстоятелството кой реално е живял в топлоснабдения имот. В случая макар да е установено, че топлоснабдения имот – семейно жилище е предоставено за ползване на бившата съпруга на ответника и на ненавършилото пълнолетие дете, предвид действащата нормативна уредба, задължено лице за цената на доставяната топлинна енергия към топлофикационнното дружество е потребителят на ТЕ – собственикът или ползвателят с учредено вещно право на ползване по чл. 56 ЗС. Отношенията между собственика или ползвателя по чл. 56 ЗС и лицето, което реално е ползвало /държало/ имота /респ. ? ид.част, на която ответникът е носител на вещното право на ползване/ и потребявало топлинната енергия относно платената към доставчика цена за топлинна енергия, следва да се уреждат от гражданския закон – ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от който зависи изхода на спора, който е решаван противоречиво от съдилищата. Противоречива съдебна практика е налице, когато един и същи въпрос е разрешен по различен начин в обжалваното въззивно решение и друго влязло в сила съдебно решение. В конкретния случай е представено решение от 28.01.2013 г. по гр.д. № 18872/2012 г. на Софийски районен съд, ГО, 24 с-в, с което е отхвърлен предявеният иск от [фирма] [населено място] срещу ответника И. С. П. за друг последващ период от време, което е влязло в сила и в което е прието, че ответникът не е материално-правно легитимиран да отговаря за задълженията към топлофикационното дружество-ищец, тъй като на негово име не е била открита партида. В случая това основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, тъй като по поставения правен въпрос от касатора – кой дължи – собственика или ползвателя на имота сумата за използвана, но незаплатена топлинна енергия, е налице задължителна съдебна практика, изразена в решение от 11.07.2011 г. по т.д. № 5/2010 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което е прието, че съгласно въведеното с нормата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ законово правило собственикът или титулярът на вещното право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадената от сградната инсталация и отоплителните тела в общите части на сградата топлинна енергия. Именно в съответствие с тази задължителна съдебна практика, с която е дадено тълкуване на нормата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ с цел уеднаквяване на съдебната практика е дал своето разрешение и въззивният съд в обжалваното решение като е приел, че ответникът като носител на вещното право на ползване на ? ид. част от процесния имот се смята потребител на топлинна енергия. Следователно заявеното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по поставения правен въпрос не е налице, тъй като по поставения въпрос съдебната практика е уеднаквена и приетото от въззивния съд е в съответствие с нея/Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3/. В тази връзка изложените твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 16869 от 19.09.2014 г., постановено по в.гр.д. № 6870/2013 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав в обжалваната му част, по касационна жалба вх. № 121825 от 21.10.2014 г. на И. С. П. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: