5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 485
С., 04.10.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1138 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ответниците [фирма], [населено място] и Е. А. Г. против Решение № 1925 от 17.10.2016г. по т.д.№ 1518/2016г. на САС, ТО, 6 състав, с което при повторното разглеждане на делото /след обезсилване на предходното решение на САС/, е отменено решение по т.д.№ 773/2011г. на СГС и е признато за установено по реда на чл.422 във вр. с чл.415 ГПК, че [фирма] като издател и Е. А. Г. като авалист, дължат солидарно на основание чл.535 ТЗ на [фирма] общо 31 529.16 евро въз основа на три записа на заповед от 08.02.2008г. с падежи съответно 01.03.2008г., 01.03.2009г. и 01.03.2010г., всеки за сумата от по 10 509.72 евро, ведно със законните лихви върху главниците, считано от 11.11.2010г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417,т.9 ГПК по ч.гр.д.№ 54818/2010г. на СРС, 24 състав.
Касационните жалби са идентично съдържание. Искането е за обезсилване на решението или отмяната му и отхвърляне на исковете. Твърдението е, че въззивният съд е постановил недопустим акт, произнасяйки се по спор, различен по своя правопораждащ фактически състав от този, с който е бил сезиран с въззивната жалба; допуснал „служебно изменение“ на възивната жалба в нарушение на чл.214 ГПК – с решението били приети за установени твърдения, които не са въведени от въззивника. САС неправилно приел, че твърдението на жалбоподателя, „потвърдено и в откритото съдебно заседание пред въззивния съд, че процесните записи на заповед са в каузална връзка единствено с договора за финансов лизинг №[ЕИК] от 08.02.2008г.”, за допустимо. Така според касаторите САС се произнесъл по недопустима въззивна жалба. Поддържа се, че в допълнителната искова молба ищецът е посочил, че процесните три записа на заповед обезпечават изпълнението на задължението на лизингополучателя и по двата договора за лизинг, поради което и двата договора за финансов лизинг са въведени в предмета на делото, следователно, каузалността на менителничните ефекти следва да бъде установена едновременно за всеки от двата договора. Твърдението е, че записите, издадени на 08.02.2008г. няма как да обезпечат задълженията по втория договор за лизинг №[ЕИК], сключен на 07.03.2008г. и че във въвззивната жалба ищецът за първи път изменил въведените от него обстоятелства относно каузалното правоотношение и ограничил обезпечителното действие само по отношение на единия договор. Изложени са и съображения за процесуални нарушения, за противоречие на решението с материалния закони необоснованост.
Касаторите са представили самостоятелни изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, които също са с идентично съдържание. В тях се иска допускане на обжалването по въпросите: Променя ли се предметът на делото по предявени искове по чл.422 ГПК във вр.с чл.535 ТЗ във връзка с изложени с допълнителна искова молба твърдения за наличие на съпътстващи абстрактната сделка каузални правоотношения. Според касаторите позоваването от въззивния съд на т.17 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС е неточно. Поддържат, че функцията и същността на допълнителната искова молба е различна, тъй като с нея ищецът може само да допълни първоначалната в рамките на вече предявеното фактическо основание; допустимо е без да изменя основанието да се позове и на други факти, съставляващи част от първоначалното основание. Практика, обосноваваща приложното поле на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, на която допълнителна предпоставка касаторите се позовават, не е посочена. Възможно ли е изменение на иска от съда във въззивното производство при същата допълнителна предпоставка. Касаторът се позовава на решение № 31 по т.д. № 434/2015г. на 2 т.о. постановено при касационно обжалване на постановеното от САС решение по настоящия спор. Поддържа, че при новото разглеждане на делото САС не се е съобразил с указанията, дадени в това решение Без да се поставя правен въпрос се твърди, че решението е постановено в нарушение на практиката на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да провери и обсъди всички събрани по делото доказателства. Иска се допускане на обжалването и по материалноправния въпрос: Валидна ли е обезпечителната функция на един и същ запис на заповед по повече от едно вземане при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК.
В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационните жалби.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
При произнасянето си по настоящия спор с Решение № 31 от 23.03.3016г. по т.д.№ 434/2015г. съставът на 2 т.о. на ВКС е бил сезиран с жалби на настоящите касатори и е допуснал касационното обжалване с оглед евентуално наличие на основание за недопустимост на обжалваното решение, с което искът е бил изцяло уважен. Посочил е, че съобразно съдържанието на исковата молба и допълнителната такава, предмет на спора по реда на чл.422 ГПК са правопораждащите правото на ищеца фактически твърдения – сключени два договора за финансов лизинг №[ЕИК] от 08.02.2008 г. и №[ЕИК] от 07.03.2008 г., за обезпечение вземанията на лизингодателя по които, са били издадени от лизингополучателя [фирма] трите процесни записа на заповед от 08.02.2008г., авалирани от Е. Г., всеки един за сумата от 10 509.72 евро. Обсъдено е, че при тези данни искът е бил уважен изцяло, независимо, че САС е приел, че трите ценни книги са издадени във връзка с обезпечаване на вземанията на лизингодателя единствено и само по договор за лизинг №[ЕИК] от 08.02.2008г., но не и по втория договор от 07.03.2008г. Мотивирано е, че съставът на въззивния съд се е произнесъл по фактическа обстановка, различна от тази, която е бил надлежно сезиран с исковата молба, съответно с допълнителната искова молба като основание на иска; по спор, различен по своя правопораждащ фактически състав, от този, с който е бил сезиран с исковата молба без надлежно проведена процедура по изменение основанието на исковете, поради което недопустимо е подменил предмета на спора. Решението е обезсилено и делото е върнато за повторно разглеждане от друг състав на САС и за произнасяне повторно с решение по спора, очертан от фактическа страна в исковата молба и в допълнителната такава от ищеца.
При новото разглеждане на спора, въззивникът е заявил изрично в откритото съдебно заседание, че поддържа твърдението в допълнителната искова молба, че записите на заповед обезпечават сумите по двата лизингови договора. С обжалваното понастоящем решение САС е съобразил, че с допълнителната искова молба ищецът признава, че трите записа са издадени за да обезпечат изпълнението на лизингополучателя и по двата договора за финансов лизинг, но това не представлява недопустимо изменение или уточнение на исковете, а посочване на относимите факти и обстоятелства към възражението на ответниците за погасяване на вземанията по менителничните ефекти. Посочил е, че в тази хипотеза, в тежест на ищеца е да докаже че ответникът има непогасен паричен дълг в размер на 31 529.16 евро по двата договора за лизинг. Отчетен е безспорният факт, че лизингополучателят е извършвал плащания по двата договора в общ размер 108 842.96лв, но без посочване /изключая първоначалните вноски по двата договора/ в платежните документи на основанието за плащане, респ. дългът по кой договор погасява. Обсъдено е заключението на експертизата, че в счетоводството на ищеца към датата на подаване на заявлението /11.11.2010г./ паричното задължение на лизингополучателя по договора за финансов лизинг №[ЕИК] е 54 630лв. и 54 212.35лв. по договор №[ЕИК]. Отчетен е и вариантът на експертизата, при който плащанията /освен първоначалната вноска/ се отнесат за погасяване на дълга по договор №[ЕИК], както твърди ответникът; при него дължимите вноски с настъпил падеж към датата 11.11.2010г. са: по договор №[ЕИК] – 8 393.94лв., а по договор №[ЕИК] – 61 620.90лв. Констатирано е, че дължимата сума по договорите към датата на подаване на заявлението и във двата варианта на експертизата е по-голяма от претендираната с исковата молба, което е мотивирало извода на основателността на исковете.
Отсъства основание за преценка за евентуална недопустимост на въззивното решение. Не съответства на данните по делото твърдението, че във въззивната жалба си ищецът е поддържал, че трите записа на заповед обезпечават единствено договора за лизинг №[ЕИК] от 08.02.2008г. Такова твърдение не се съдържа в нея, нито е релевирано в хода на производството. Поради това твърдението, че в жалбата кредиторът е изменил въведените обстоятелства относно каузалното – обезпеченото правоотношение само до един от двата лизингови договора и че въззивната инстанция е приела това „изменение“ за допустимо не са обстоятелства, установими по делото. Въззивната инстанция е съобразила дадените указания по чл. 294,ал.1, изр. второ ГПК при произнасянето си при повторното разглеждане на спора.
Неоснователно е искането за допускане на обжалването по първия въпрос относно предмета на делото по иск по чл.422 ГПК във вр. с чл.535 ТЗ във връзка с изложени в допълнителната искова молба от ищеца твърдения за обезпечени от записите каузални правоотношения. Даденото разрешение от САС съответства както на указанията по т.17 от ТР №4/2013г. на ОСГТК, така и на дадените от състава на ВКС указания, че съдилищата са надлежно сезирани с исковата молба, съответно с допълнителната искова молба да се произнесат по правопораждащите правото на иск факти и обстоятелства. Съобразено е и указанието за произнасяне повторно с решение по спора, очертан от фактическа страна в исковата молба и в допълнителната такава от ищеца.
Твърдение на касаторите, а не обективен факт по делото е застъпеното в изложението становище за изменение на иска във въззивното производство, поради което е неоснователно искането за допускане на обжалването по въпроса за допустимост на „изменение на иска”. Както се посочи, въведеният от ищеца предмет на спора е разяснен в решението по т.д.№ 434/2015г. на ІІ т.о. на ВКС и делото е върнато на въззивната инстанция за повторно разглеждане на този спор. Изменение на иска при новото разглеждане не е допускано като ищецът е поддържал фактическите си твърдения по допълнителната искова молба относно обезпечителната функция на ценните книги по отношение и на двата договора за лизинг.
Следващ въпрос няма надлежно формулиран като касаторите се позовават на процесуално нарушение /липса на мотиви, неточно интерпретиране на фактите и недаване на указания от въззивната инстанция/, което е основание за неправилност на решението, а не основание за допускане на касационното обжалване, което прави искането за допускане на обжалването неоснователно.
Последният въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване. Правен довод, че менителничен документ не може да обезпечава повече от едно каузално правоотношение, не е въведен в предмета на спора и въззивната инстанция не се е произнасяла по него. Такова правоизключващо възражение не е включено и в защитната теза на касаторите след даване ход на устните състезания при новото разглеждане на спора от САС. Следователно, въпросът е хипотетичен – не отговаря на визираните в т.1 на чл.280,ал.1 ГПК предпоставки: да е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите за изхода на спора правни изводи.
Насрещната страна претендира заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Тъй като касационните жалби и изложенията са идентични, за осъществената чрез отговорите идентична защита, на страната следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 1925 от 17.10.2016г. по т.д.№ 1518/2016г. на САС, ТО, 6 състав.
Осъжда [фирма], [населено място] и Е. А. Г. да заплатят общо на [фирма] сумата 100 лева разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: