7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 485
С., 05.06. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 370/2017год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Д. Д., подадена чрез адв. И. К. от Адвокатска колегия [населено място] /САК/, срещу въззивно решение №7278 от 03.10.2016г. на Софийски градски съд /СГС/, постановено по в.гр.д.№1796/2016г., с което е потвърдено решение № І – 44 – 65 / 11.08.15г., постановено по гр.д.№ 60881/14г. по описа на Районен съд – София /СРС/, 44-ти гр.с., и Т. Д. Д. е осъдена да заплати на [фирма], сумата от 300лв. – деловодни разноски.
С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от Т. Д. Д. против [фирма] отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцовата страна не му дължи следните парични суми : 7 827,62 лв. – главница за потребена топлинна енергия и 601,19 лв. – съставляваща неолихвяеми вземания, за които суми е издаден изпълнителен лист на 11.01.2010 г. по ч.гр.д.№4105/2009 г. на СРС-81 с-в.2./ и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер от 4 937,44 лв., съставляваща събрано по принудителен ред вземане на отпаднало основание в рамките на изпълнително дело с № 20108580400204 образувано пред ЧСИ-Д., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане. Със същото решение ищцата е осъдена да заплати на ответната страна на основание чл.78, ал.3 вр. с ал.8 ГПК сумата 930,99 лв. – разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на въпроса: „Съставляват ли валидни изпълнителни действия, прекъсващи започналата да тече в полза на длъжника давност, направените удръжки вследствие наложен запор върху изцяло несеквестируемо вземане на длъжника?”. Поддържа противоречие на въззивното решение по този въпрос с разрешението, дадено с т.3 и т.13 на ТР№ 2/2013 от 26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието съответно , че „Наложеният запор върху трудово възнаграждение или друго възнаграждение за труд, както и върху пенсия не обхваща нито вземането на длъжника от третото задължено лице до размера на минималната работна заплата, нито пропорционално определената несеквестируема част от това вземане.” и „Несеквестируеми са вземанията на длъжника по сметка в банка, когато по сметката постъпват само плащания по пълно несеквестируеми вземания и/или вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение. Наложеният запор върху сметка на длъжника в банка не обхваща несеквестируемата част от трудовото възнаграждение за съответния месец или другото възнаграждение за труд за съответния период, както и върху пенсията за съответния месец. Когато по сметка на длъжника, наред с постъпленията от несеквестируеми вземания и вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, постъпват и плащания по други (секвестируеми) вземания, изпълнението върху наличността по такава сметка е недопустимо само над общия размер на другите ( секвестируеми) постъпления.” Касаторът поддържа наличие на основанието и на чл.280 т.3 ГПК относно въпроса: „Заздравяват ли се незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител, които не са обжалвани по реда на чл.436 във вр. с чл.435, ал.2 от ГПК?” Обосновава наличие на поддържаното основание с твърдението, че по въпроса липсва съдебна практика.
Ответната страна [фирма] не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове са отхвърлени, въззивният съд е приел, че релевираният от ищцата довод, че след издаване на процесния изпълнителен лист от 11.01.2010г., издаден въз основа на заповед №225 от 20.05.2009г. по гр.д. №4105/2009г. на СРС, 81 състав, вземанията по него са се погасили по давност, е неоснователен. Приел е, че давността относно отричаните вземания – /потребена топлинна енергия/, за които се прилага 3-годишна погасителна давност, не е изтекла, тъй като същата е била прекъсната. Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Позовавайки се на правните разрешения, дадени с ТР №2 от 26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС – т.10, съдът е приел, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Следователно за прекъсването на давността е от значение единствено на коя дата е било предприето последното валидно изпълнително действие и дали от тази дата са изминали повече от три години, за да се приеме, че вземането, което е предмет на принудителното изпълнение е погасено по давност. Счел е, че в настоящия случай, считано от 22.03.2010г., /когато е направено искането за осъществяване на принудително изпълнение чрез конкретен изпълнителен способ, обективирано в молбата за образуване на изпълнителното дело/ съдебният изпълнител е предприел действия по принудителното събиране на сумите, предмет на представения пред него изпълнителен лист, чрез налагане на запор и извършвайки удръжки от банковата сметка на ищцата. Отчел е, че самата ищца в исковата молба признава, че на 20.04.2010г. е наложен запор по банковата й сметка. Въззивният съд е приел и това, че до 10.03.2014г. /когато е подадена молба от ищцата до ЧСИ, с която същата уведомява съдебният изпълнител, че по процесната банкова сметка се превежда получаваната от нея пенсия/ съдебният изпълнител е предприемал непрекъснато изпълнителни действия за принудително събиране на вземането – извършвал е ежемесечни удръжки чрез налагането на запор по банковата сметка на ищцата. При тези данни е обосновал извод, че за периода от 22.03.2010г. до 10.03.2014г., /след която дата, по признание на ищцата, съдебният изпълнител е преустановил извършването на ежемесечни удръжки/ давност по отношение на вземането не е текла, поради нейното прекъсване. След посочената дата до датата на подаване на исковата молба не са изминали три години, поради което вземанията, които са предмет на отричане от ищцата, не са погасени по давност и са дължими. С оглед на приетото относно датата на последното изпълнително действие – 10.03.2014г. до исковата молба не са изтекли и две години. Поради това е приел, че изпълнителното производство не е прекратено поради перемпция на основание чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК.
Съдът е счел за неоснователно и възражението на ищцата, че наложеният запор не съставлява валидно изпълнително действие, което да може да прекъсне започналата да тече давност в нейна полза, тъй като запорът е наложен в противоречие с императивната разпоредба на чл. 446 от ГПК. За да обоснове този си извод съдът е посочил, че по делото липсват доказателства, а също и твърдения на ищцата, същата да е обжалвала по реда на чл. 436, вр. с чл. 435, ал.2 от ГПК действията на съдебния изпълнител по налагането на запора с възражения за незаконосъобразност, тъй като имуществото, върху което е насочено изпълнението е несеквестируемо. Проверката за процесуална законосъобразност на действията на съдебния изпълнител се извършва в рамките на производството по обжалване, регламентирано с чл. 436 и сл. от ГПК. Щом като тези действия не са били атакувани по посочения ред, то с изтичането на сроковете за обжалване, те са заздравени. Законосъобразността на действията на съдебния изпълнител се проверява по реда на чл. 436 и сл. от ГПК от окръжния съд, а не чрез иск пред районния съд. С оглед на изложеното е приел, че за ищцата се е преклудирала възможността да атакува действията на съдебния изпълнител с доводи за незаконосъобразност.
Въззивният съд е приел и това, че дори и да се приеме за допустимо такова възражение, то същото е неоснователно, тъй като по делото няма ангажирани доказателства, които да установяват, че към момента на налагането на запора върху банковата сметка на ищцата – било тя, било обслужващата сметката й Банка са уведомили съдебния изпълнител, че по тази банкова сметка се превежда пенсията, като това състояние е продължило до 10.03.2014г. Посочил е, че задължението на съдебния изпълнител да зачете несеквестируемостта възниква, когато той бъде уведомен за произхода на постъпленията по сметката, било от Банката (трето задължено лице), било от длъжника. Поради това е приел, че всички осъществени удръжки от банковата сметка на ищцата, макар средствата по нея да са били набрани чрез превод на пенсия, са били валидно и законосъобразно извършени.
Поради приетото, че извършените от съдебния изпълнител удръжки не могат да се приемат за незаконосъобразни, съдът е приел и това, че процесната сума в размер на 4 397.44лв. е била събрана от ищцата на годно правно основание. Поради това същата не подлежи на връщане на основание чл. 55, ал.1, от ЗЗД.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая поставените от касатора въпроси са обуславящи правните изводи на въззивния съд по настоящото дело. Не са налице обаче поддържаните допълнителни основания по т.1 и т.3 на чл.280 ГПК. Отговор на последните е даден с ТР №2 от 26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС. След приемане на това тълкувателно решение съдебната практика е единна, че несеквестируемостта на паричните вземания е забрана да ги събира друг, освен длъжникът. Затова запорът на парично вземане е несъвместим с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушава, а когато паричното вземане е частично несеквестируемо (възнаграждение за труд или пенсия), наложеният запор обхваща само секвестируемата част. Съгласно чл. 446, ал. 1 ГПК (И.. ДВ, бр. 50 от 2008 г., в сила от 1.03.2008 г.) трудовото възнаграждение и въобще всяко възнаграждение за труд, както и пенсията, са частично секвестируеми, т.е. наложеният върху тях запор обхваща само секвестируемата част. Несеквестируемият минимум е определен абсолютно – в размер на минималната работна заплата и това се отнася както за всяко възнаграждение за труд, така и за пенсията. Секвестируемата част се определя по различен начин според величината на дохода (след приспадане на дължимите върху него данъци и задължителни осигурителни вноски) и обстоятелството дали длъжникът е с деца, които той издържа.Особености са налице по отношение на несеквестируемостта на трудовото възнаграждение или другите възнаграждения за труд, както и върху пенсията, когато длъжникът „ги получава“ по банкова сметка. Налагането на запор върху такава сметка не прави тези постъпления изцяло секвестируеми. Секвестируема е наличността по сметката преди постъпването на последното по ред „плащане“ /за съответния месец/, тъй като това са спестявания на длъжника, а несеквестируемата част от последното плащане се определя съгласно методиката, разяснена с т.3 на ТР 2/13 на ОСГТК на ВКС. Тази част не може да бъде определена, без банката /или самият длъжник/ да съобщи на съдебния изпълнител, че по сметката постъпва възнаграждение за труд или пенсия, както и техният размер. Ако съдебният изпълнител не е получил необходимата информация от банката, той не знае произхода на средствата по запорираното вземане и не може да зачете несеквестируемостта. Задължението на съдебния изпълнител да зачете несеквестируемостта възниква, когато той бъде уведомен за произхода на постъпленията по сметката, било от банката (трето задължено лице), било от длъжника. Тогава за съдебния изпълнител възниква задължението да събере незабавно необходимата информация от банката (за източника на постъпленията и техния размер) и от платеца на възнаграждението за труд (за размера на възнаграждението, след приспадане на дължимите върху него данъци и задължителни осигурителни вноски) и да върне на длъжника несеквестируемата част от преведената му сума, стига същата да не е била вече преведена на взискателя.
Чрез уредената в чл. 435, ал. 2 ГПК процесуална възможност длъжникът да обжалва насочването на изпълнението върху имущество, което счита за несквестируемо е създаден процесуален ред за защита на имуществените обекти, които са необходими за издръжката на длъжника и неговото семейство. С упражняването на това свое право длъжникът цели да осуети лишаването му от определено имущество, като се основава на неговата несеквестируемост за принудителното изпълнение на предявеното парично вземане. На обжалване подлежи насочването на изпълнението върху несеквестируемо / пълно или частично/ имущество, а не самото изпълнително действие, което нарушава (несъвместимо е с) несеквестируемостта. Срокът за обжалване при насочване на изпълнението върху парично вземане от трето задължено лице започва да тече от връчването на съобщението за наложения запор върху изцяло несеквестируемо или друго вземане, върху които не се допуска принудително изпълнение, а когато запорът не е съобщен на длъжника или е наложен върху частично несеквестируемо вземане – от узнаването, че третото задължено лице е платило на съдебния изпълнител и поради това отказва да плати на длъжника. Пропускането на този срок обаче не осуетява правото на длъжника да иска от съдебния изпълнител (след предоставяне на необходимата информация) вдигане на запора и връщане на несеквестируемата част от събраните суми докато те не са получени от кредитора, както и да обжалва разпределението на основание несквестируемостта. Пропускането на срока осуетява само отменяването на наложения запор като изпълнително действие(отделното му обжалване е недопустимо и съответно отменяването му – невъзможно). Във всички случаи, независимо от обжалването и независимо от съдържанието на решението по жалбата, длъжникът може да претендира от съдебния изпълнител, обезщетение за всички преки и непосредствени вреди от провеждането на изпълнение срещу несеквестируемо имущество.
Всичко това е съобразено от въззивния съд при формиране на решаващите му изводи. В процесния случай същият не се е отклонил от тези правни разрешения и в този смисъл не се обосновава извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК, а основанието по т.3 на чл.280 ГПК не е налице, тъй като, видно от изложеното, по въпроса е налице задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, а и такива доводи не са изложени от касатора.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Съобразно изхода на делото разноски на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждане на разноски за настоящото производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение №7278 от 03.10.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№1796/2016г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: