6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 485
София, 08.04.2015г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми април две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Светла бояджива
любка андонова
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №1149/2015г.по описа на Върховния касационен съд
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 22.10.2014г. по гр.д.№407/2014г. на АС Варна, с което частично е уважен иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Жалбоподателят – П. поддържа, че с въззивното решение е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС.
Подадена е насрещна касационна жалба от Р. З. С. срещу решението в частта му, с която е отхвърлен предявения иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от Р. З. искове срещу П.. с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане обезщетение за неимуществени вреди вследствие незаконно повдигнато и поддържано обвинение за сумата над 15000 лв. до претендираните 45000 лева и за законната лихва върху главницата за времето от периода от 19.05.2009 год. до 03.12.2012 г. Със същото решение съдът , като е потвърдил първоинстанционното решение , е уважил предявените от Р. З. искове срещу П..с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 15000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в периода от 2005 г. до 2012 год., вследствие незаконно повдигнато и поддържано обвинение, ведно със законната лихва от 03.12.2012 год. до окончателно изплащане на сумите.
Установено е от сл.д. 6111/2005 г. по опис на О.-Варна, НОХД № 456/2010 г. по опис на ОС Варна, НОХД № 143/2011 на АС-Варна, че срещу Р. З. е водено наказателно производство, образувано през 2005 год. срещу неизвестен извършител, с повдигнато обвинение по чл. 212, ал.4, вр. ал.1 и 2 НК от 19.05.2009 год. и по чл. 282, ал.3 НК от септември 2012 год., прекратено на 03.12.2012 год. от ОП Варна. Установено е, че на 13.08.2009 г. в Окръжен съд Варна бил внесен обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 1125/2009 г. и с определение № 662/17.09.2009 г. съдебното производство е прекратено и делото е върнато на ВОП за отстраняване на допуснати нарушения. Установено е, че ОП Варна е внесла обвинителен акт в съда на 24.03.2010 г. и в края на месец май 2010 г. започнало разглеждането на делото по обвинение за извършено престъпление по чл. 212, ал.4, вр. ал.2, вр. чл. 26, ал.1 НК. В първоинстанционния съдебен процес били проведени четири съдебни заседания и делото завършило с Присъда от 02.03.2011 г., с която ищецът бил признат за виновен в извършено престъпление по чл. 212, ал.4, вр. ал.2 вр. чл. 26, ал.1 от НК, за това че за периода от 15.03.2001 година до 03.04.2002 г. в [населено място], област Варна, при условията на продължавано престъпление, чрез съставяне на документи с невярно съдържание, съзнателно дал възможност на друго физическо лице да получи без правно основание чуждо движимо имущество на стойност 119 117 лева, с намерение да го присвои като документна измама в особено големи размери, представляващи особено тежък случай. Установено е, че му е наложено наказание „пет години лишаване от свобода и конфискация на 1/2 от имуществото и лишаване от право да заема държавна, обществена длъжност или отчетническа професия или длъжност”, а АС-Варна с решение от 08.06.2011 г. е отменил изцяло пъроинсатницонния съдебен акт и върнал делото за ново разглеждане на прокурора.
Прието е за установено, че след връщане на делото от Апелативен съд на Окръжна прокуратура-Варна последвала преквалификация на поддържаното до тогава обвинение по чл. 212 НК и през септември 2012 г. на ищеца било предявено ново обвинение за извършено престъпление по чл. 282, ал.3, пр.1, вр. ал.2, вр. ал.1 от НК, като е взета мярка за неотклонение „ПОДПИСКА“‘ и на 03.12.2012 г. Окръжна прокуратура, Варна издала с постановление за прекратяване на наказателното производство.
Прието е по делото, че търпените негативни последици са в целия седемгодишен период от първоначалния разпит в качеството на свидетел – 14.06.2004 г. по д.п. 6080/2004 г. до получаването на постановлението за прекратяване на делото от ВОП от 03.12.2012 г., като особено интензивни са били вредните последици за него след предявяване на обвинението срещу него през 2009 год. , при двукратното привличане по чл. 212 и чл. 282 от НК като обвиняем и особено предаването на съд. Наказателното преследване надвишава сроковете по НПК, което пък води до извод за нарушение на изискването за разследване в разумен срок по чл. 6 ЕКПЧ.
Съдът е взел предвид и гласните доказателства, според които осъдителната присъда се е отразила на психическото състояние на ищеца, засегнато било и неговото семейство- изживял тежко заплахата от предстояща раздяла със семейството му и влизане в затвора, загубил желание да контактува с приятели, затворил в себе си, променил начина си на живот, изпитвал силен срам, станал затворен, неконтактен и отнесен, страдал от безсъние. Взета е предвид и съдебно –медицинската експертиза, според която здравословните проблеми на ищеца са започнали преди 2002 г., когато за периода от 16-23.08.2002 г. бил хоспитализиран в Неврологична клиника МБАЛ „Св. М.“, през 2003 г. била поставена диагноза Карцинома ларингис Т2Н0М0 е на 27.08.2003г. била извършена операция в УМБАЛ „Царица Й.“ Катедра УНГ болести, [населено място], при която последвала парцинална резекция на ларингса – РФЛ. Всичко това довело до затруднение в говора и невъзможност за нормално общуване с хората.
Установено е, че на 13.09.2011 година с експертно решение №00953 от 14.03.2012 г. била призната 82% неработоспособност поради наличието на злокачествено новообразование на ларингса, заради което било предприето и оперативно лечение, като стресът от наказателния процес е повлиял неблагоприятно здравословното му състояние и особено непосредствено след обявяване на осъдителната присъда. Комплексната съдебно психиатрична и съдебно- психологична експертиза доказва непосредствена връзка между наказателния процес и психическо разстройство на ищеца. Смесено тревожно депресивно разстройство по М. – 10, вследствие на негативни преживявания за ниска самооценка, загуба на достойнство и престиж, каквито по делото се установява, че е преживял в процесния период г-н С..
Съдът е приел, че фактическият състав на чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ изм. ДВ бр. 98 /2012 г. /предишна ал.2/ е доказан по делото: налице е незаконно повдигнато и поддържано обвинение, налице са вредни последици от това наказателно преследване от вида, описан в исковата молба – особено интензивни в периода 2009- 2012 год., налице е и причинно-следствена връзка между наказателното преследване и настъпилите вреди, от които безспорно установени в процеса са влошаване на здравословното състояние и психично разстройство, накърняване на доброто име, негативни емоционални преживявания на загуба на достойноство и заплаха от ефективна присъда, влошаване на качеството на живот именно в периода 2009 – 2012 год.
Прието е, че размерът на претендираното обезщетение следва да бъде определен по справедливост, като се има предвид възрастта, влошеното здравословно състояние на ищеца, взетата най-лека мярка за неотклонение, от една страна, и описаните вредни последици за него, от друга страна. При преценената продължителност, интензитет на вредоносните последици и липсата на необратими такива за него понастоящем, съдът е намерил, че справедлив размер на обезщетение е такъв от 15000 лв., ведно с обезщетение за забава, считано от прекратяване на наказателното производство, съобразно ТР на ВКС, или от 03.12.2012 год. Исковете са неоснователни за разликата до 45 000 лева и по отношение на претендираната законна лихва за периода 19.05.2009 год. – 03.12.2012 год.
В изложение към касационната си жалба, за да обоснове допустимостта на касационното обжалване П.. поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за критериите за определяне справедливо обезщетяване и по въпроса за началния момент, от който насетне се дължи лихва за забава, което съставлява основание за допускане на касацинно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Въззивният съд се е произнесъл в решението си по материалноправния въпрос от значение за спора касаещ преценката за “справедливото” обезщетяване на неимуществените вреди именно в съответствие с практиката на ВКС. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС / по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., решение от 09.06.2010г. по гр.д.№1091/2009г. на ВКС и решение от 20.12.2010г. по гр.д.№1889/2009г. на ВКС.
В съответствие с практиката на ВКС, намерила израз и в решение от 01.04.2011г. по гр.д.№833/2010г. , ІІІ г.о. на ВКС съдът е вал отговор и на въпроса за това откаго се дължат лихви за забава. В същата се приема, че съгласно т.5 ТР №3/2004г. ОСГК на ВКС отговорността на държавата за вреди от действия на правозащитни органи възниква от момента, в който те се признават окончателно за незаконни – в хипотезата на чл.2, т.2 ЗОДОВ от влизане в сила на оправдателната присъда, тъй като оттогава държавният орган е в забава, дължи лихва върху обезщетението и тече погасителната давност за това вземане.
С оглед на извода за недопустимост на касационното обжалване и предвид разпоредбата на чл.287, ал.4 ГПК настоящата инстанция не следва да се произнася по основателността на насрещната касационна жалба.
На ответника по жалба не следва да се присъждат разноски, тъй като не са представени доказателства за направени такива пред ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 22.10.2014г. по гр.д.№407/2014г. на АС Варна, с което частично е уважен иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: