1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 486
гр.София, 14.06.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4351 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Е. К., представлявана от адв. Р. И., срещу въззивно решение №114/13.06.2018 г., постановено по възз.гр.д. №202/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №80/ 24.01.2018 г. по гр.д. № 2915/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу ответницата Т. Д. Б. искове по чл.26, ал.2, предл.2-ро и предл.5-то ЗЗД за установяване нищожността като абсолютно симулативен, а евентуално – нищожен поради липса на съгласие от страна на продавача, на договор за продажба за недвижим имот, находящ се в [населено място], сключен между наследодателя на ищцата А. К. и купувачката Т. Б., обективиран в нотариален акт № 51/20.03.2009 г., том І, рег.№ , нот.д. № 49/2009 г. на нотариус В. П., рег.№.
В подадената касационна жалба страната поддържа, че съдебният акт е незаконосъобразен, необоснован и постановен при съществено нарушение на процесуалните правила.
В представеното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК са развити доводи за допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/ за задължението на въззивния съд да анализира поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, да обсъди и даде отговор на всички доводи и възражения на страните; 2/ при наличие на противоречиви доказателства – да посочи кои от тях кредитира и защо; 3/ при иск на наследник за разкриване симулативността на сделка, когато липсва обратен документ или начало на писмено доказателство, може ли третото лице ( наследникът) да доказва привидност като релевира факти, осъществили се преди, по време или след сделката; 4/ при установяване симулативност на договор за покупко-продажба имат ли значение твърденията на третото лице, срещу което е насочена сделката, че липсва платена продажна цена; че прехвърлителят е бил финансово обезпечен и не е имал нужда да продава; че след смъртта на продавача в дома му, или във влогове на негово име не е открита сумата, представляваща продажната цена на имота; относими ли са писмени доказателства, изходящи от НАП относно обстоятелствата дали купувачът е декларирал доходи и средства ( в т.ч. заеми), от които да се установи, че е разполагал със средства за да заплати продажната цена; 5/ как се достига до пълно доказване – само чрез преки доказателства, или може и чрез косвени; 6/ каква е тежестта и значението на няколко доказателствени средства, които разгледани последователно и в съвкупност биха могли да обосноват извод, че към момента на сключване на договора за продажба страните не са целели настъпването на правните последици на възмезден договор; 7/ как следва да се преценят свидетелските показания, респ. заинтересоваността на свидетел от изхода на спора; 8/ при разглеждане на спор за нищожност поради липса на съгласие на договор, сключен чрез пълномощник, чия воля трябва да изследва съдът – тази на пълномощника, или на упълномощителя. Тези въпроси жалбоподателката твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС (в изложеното е цитирана съдебната практика), както и че са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Ответната страна по жалбата – Т. Д. Б., представлявана от адв. Н. А., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Въззивният съд е приел за установено, че са предявени два иска – главен по чл. 26, ал. 2, предл. последно от ЗЗД за установяване нищожността на продажбената сделка като абсолютно симулативна; и евентуален по чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД за установяване нищожността й поради липса на съгласие – продавачът не е изразявал воля за продажбата на имота, по сделката е представляван от пълномощник, легитимирал се с пълномощно, което не е подписано от упълномощителя. Съдът е посочил, че ищцата е единствен наследник по закон и по завещание (саморъчно завещание от 01.12.2002 г.) на дядо си – продавача по сделката А. К., починал на 12.06.2015 г. С оспорения договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 51/20.03.2009 г. по нот.д. № 49/2009 г. ответницата Т. Б., легитимирайки се като пълномощник на продавача А.К., с представено пълномощно с нотариална заверка на подписа и на съдържанието от 10.03.2009 г., прехвърлила на себе си процесния недвижим жилищен имот в [населено място] за сумата 71 800 лв., за която в договора е отразено, че е платена изцяло на продавача преди подписване на нотариалния акт. По делото са представени две разписки, подписани от А.К., че „до днес 20.03.2009 г.” е получил от купувачката Т. Б. изцяло сумата 71 800 лв. Ищцата е твърдяла, че договорът е нищожен като абсолютно симулативен – страните не са искали настъпването на правните му последици; продавачът не е желаел и не е имал намерение да продава този имот на трето лице, тъй като вече го бил завещал (през 2002 г.) в полза на внучката си; по сделката не е плащана продажна цена, а самата купувачка към този момент била пенсионерка и не е разполагала с доходи, позволяващи й да плати сумата от 71 800 лв. Съединената претенция за нищожност на договора, поради липса на съгласие на продавача да го сключи, е основана на твърдения, че продавачът не е участвал лично в сделката, не е изразявал воля и съгласие за разпореждане с имота, респ. не е подписвал представеното пълномощно от 10.03.2009 г.
Въззивният съд е посочил, че симулацията е абсолютна, когато страните не желаят нито последиците на привидния акт, нито въобще някакъв резултат, респ. в случая – прехвърляне правото на собственост; или относителна – когато прикриват действителните си отношения с една привидна сделка. Целят се правните последици на прикритата сделка, но за да породи правно действие, тя трябва отговаря на изискванията за действителност.
Обсъждайки събраните писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че искът за симулативността на договора е неоснователен, тъй като по делото не е установено страните по продажбената сделка да не са желаели и да не са целели настъпването на правните й последици – възмездното разпореждане с правото на собственост върху имота, респ. вещно-прехвърлителният ефект на договора. Напротив, прието е, че волята на прехвърлителя да се разпореди с имота е несъмнено установена; че същата е валидно изразена в пълномощното от 10.03.2009 г. ( и при липса на данни да е увредена способността му адекватно да се грижи за своите интереси, да взема решения и да управлява работите си); че още преди 2009 г. и до смъртта на А.К. през 2015 г. отношенията между него и ищцата се променили – връзката между тях се прекъснала, те се отчуждили, като последната случайно научила за смъртта на дядо си, а след това и за продажбата на имота. За ирелевантни са преценени възраженията на С. К., че липсата на намерение от страна на продавача да се разпореди с имота се установява от съставеното през 2002г. в нейна полза саморъчно завещание; от изявленията му през годините, че всичко, притежавано от дядо й ще остане за нея; че А.К. е бил финансово обезпечен и не е имало нужда да продава имота си; че продажна цена по договора не е плащана. Съдът е посочил, че завещателят винаги може да измени волята си мълчаливо или изрично, съставяйки ново завещание или извършвайки сделки на разпореждане преди смъртта си; че за постигането на съгласие за сключване на договор за продажба на вещ е без значение конкретната причина, поради която продавачът формира волята си за възмездно разпореждане (липса на финансови средства, желание да прехвърли имота с цел печалба, нежелание да стопанисва повече вещта и др.); както и че евентуално неплащане на продажната цена не се отразява върху действителността на договора, а представлява неизпълнение на задължението на купувача и обуславя възможност договорът да бъде развален по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД. В тази връзка, по делото е установено, че оспорените от ищцата разписки за получаване на сумата 71 800 лв., са подписани от продавача, което въззивният съд е посочил, че опровергава твърдението, че ответницата не е заплатила договорената цена. За ирелевантно е счетено възражението, че след смъртта на А.К. в дома му, или във влогове на негово име, не е била налична тази сума, доколкото от сключването на сделката до смъртта на прехвърлителя са изминали повече от шест години. По аналогичен начин е ценено представеното по делото писмо от 09.11.2016 г.на НАП – ТД – [населено място], съгласно което за периода 1999 г. – 2009 г. няма данни Т. Б. да е подавала годишни данъчни декларации по чл. 41 от ЗОДФЛ (отм.) и по чл. 50 от ЗДДФЛ, респ. да е декларирала получени заеми, доколкото от този факт не може да се изведе извод за платена или незаплатена продажна цена за имота. Подробно в решението на въззивния съд са обсъдени свидетелските показания, при отчитане заинтересоваността и връзката на всеки от свидетелите със страните по делото. В заключение е направен извод, че договорът за продажба не е симулативен, респ. не е нищожен, тъй като страните по него са постигнали съгласие А. К. да прехвърли на Т. Б. правото на собственост върху процесния имот срещу заплащане от последната на продажна цена в размер на 71 800 лв. С постигане на това съгласие и спазване формата на договора е постигнат вещно-правният му ефект, като страните са целели и желаели настъпването на правните последици на продажбата, а волята им е изразена ясно в пълномощното от 10.03.2009 г. и в нотариалния акт.
По евентуално съединения иск за нищожност на договора поради липса на съгласие, въззивният съд е приел, че от представените по делото доказателства ( пълномощно от 10.03.2009 г. с нотариална заверка на подписа и на съдържанието, двете заключения на съдебно-графологическите експертизи ) се установява, че ръкописният текст и подписът след думата „упълномощител” са изпълнени от А. К.. Упълномощителната сделка е действителна, изразява ясно волята на упълномощителя относно имота и вида разпоредителни сделки, които пълномощникът Т. Б. е овластена да сключи, вкл. изрично е посочено правото да договаря сама със себе си. При тези данни претенцията е счетена за неоснователна и е отхвърлена.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице сочените от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Съгласно приетото по т.1 от ТР№1/19.02.2010 г. на ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК).
По първите два въпроса в изложението, касаещи задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, не е налице основание за допускане на касационния контрол. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.) – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. В т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Константна е практиката на ВКС (в т.ч. сочената от касаторката), че правните изводи на съда (в т.ч. тези, относно преюдициалните за спора въпроси) не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те трябва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства, респ. да бъдат определени приложимите материалноправни норми (чл. 235, ал. 2 от ГПК). За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. В същата насока са и разясненията, дадени в мотивите по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.
В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения като е изложил свои собствени решаващи мотиви по спора, обсъдил е всички релевантни за предмета на делото доказателства и е дал отговор на всички доводи и възражения на страните. Несъгласието на жалбоподателката с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за необоснованост на обжалвания акт, по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Въпроси №3, №5 и № 6 са неотносими, защото са поставени хипотетично и предпоставят сбъдване на процесуално условие във връзка с доказването и доказателствената тежест за страната при предявен иск за симулативност на сделка. Въззивният съд не е отрекъл възможността твърдяната от ищцата абсолютна симулация на продажбената сделка да може да се установи чрез релевиране на факти, осъществили се преди, по време или след сделката; респ. както чрез преки, така и чрез косвени доказателства, които в съвкупност биха могли да докажат симулацията.
Константно съдебната практика приема, че симулативен е договорът, от който страните, които са го сключили не желаят да бъдат обвързани. Симулативният договор е нищожен, независимо от това, че не прикрива никаква друга сделка (абсолютна симулация) или прикрива някаква друга сделка и каква (относителна симулация). Привидността се състои именно в това – страните се съгласяват да изповядат договора по определен начин, но нямат воля да бъдат обвързани по този начин. В този смисъл, симулацията е съгласуваност на волеизявленията на договарящите страни. Сключеният договор е привиден, когато страните са се съгласили, че няма да си дължат посочените престации.
В случая, по предявения иск за абсолютна симулация, с въззивното решение е прието, че ангажираните от страната доказателства и доказателствени средства, преценени поотделно и в тяхната взаимовръзка, не могат да обусловят извод, че страните по продажбата не са желаели да се обвържат по този начин и не са целели правния й ефект. Напротив, съдът е приел, че сделката не е привидна, защото договарящите са се съгласили собствеността да се прехвърли възмездно срещу плащане на посочената в договора цена, а дори и неплащането на продажната цена (което по делото не е установено) не води до нищожността на договора. От значение е намерението и уговорката за възмездност, а не изпълнението на поетото от купувача задължение.
Формулираният в изложението въпрос № 4 е изцяло фактически въпрос, а не правен, защото касае възприетите от въззивния съд фактически положения и оценката и обсъждането на събраните по делото доказателства, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Поради това, въпросът не може да обуслови селектирането на жалбата.
Въпрос №7, отнасящ се до критериите за преценка на свидетелските показания, също не обуславя селектирането на жалбата. В съдебната практика безпротиворечиво се приема, че не съществува ограничение по отношение на една или друга категория лица, когато е допустимо да бъдат разпитани като свидетели, с изключение на тези, имащи качеството на страна в процеса, на съдия или на повереник на страната по същото дело. В този смисъл всяко лице, извън посочените, дори и да е заинтересовано от изхода на делото може да бъде свидетел. Но дори и в тази хипотеза, съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само на това основание, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Същото задължение има съдът и когато свидетелските показания са противоречиви – трябва да се прецени правдоподобността и достоверността на твърденията им, с оглед на останалите данни по делото, като мотивирано се посочи кои от тях се кредитират и защо. С доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК, ако съдът, след преценката им, е убеден, че те са достоверни и изложи мотиви защо им дава вяра и в коя част. В практиката си ВКС винаги е поддържал разбирането, че преценявайки данните за заинтересованост на свидетелите по правилото на чл. 172 ГПК съдът може да приеме, че макар и заинтересован свидетелят е възприел вярно релевантните за възникналия правен спор факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а друг свидетел, който няма данни да е заинтересован, да е възприел фактите погрешно, да не е способен да ги възпроизведе в показанията си, или да ги възпроизвежда недостоверно. В случая, въззивният съд не се е отклонил от процесуалните си задължения по чл.172 ГПК – обсъдил е свидетелските показания, отчел е възможната заинтересованост и връзка на всеки от свидетелите със страните и е изложил мотиви кои от тях кредитира и защо.
По въпрос № 8 в изложението следва да се посочи, че в правната теория и в съдебната практика никога не е имало съмнение, че от значение за обема и съдържанието на представителната власт е волята на упълномощителя, отразена в пълномощното (чл.39, ал.1 ЗЗД). Твърдяното от жалбоподателката противоречие на въззивното решение с приетото по т.1 от ТР №5/12.12.2016 г. по т.д.№1/2014г.на ОСГТК на ВКС не е налице. Въззивният съд е съобразил, че разпореждането от името на упълномощителя е валидно, когато упълномощителната сделка не страда от пороци (чл.44 ЗЗД), когато пълномощникът е действал в рамките на учредената му представителна власт, съобразно волеизявлението на упълномощителя в пълномощното (чл. 39, ал.1, вр. чл.42, ал.2 ЗЗД) и когато не е извършено споразумяване във вреда на представлявания (чл.40 ЗЗД). Предвид изложеното, въпросът не обуславя селектирането на жалбата.
Ответната страна по касационната жалба е направила искане за присъждане на разноските за касационното производство, което е основателно и доказано за сумата 1 000 заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №114/13.06.2018 г., постановено по възз.гр.д. №202/2018 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА С. Е. К., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [община], [улица], да заплати на Т. Д. Б., с ЕГН – [ЕГН], със съдебен адрес – [населено място], [улица], ет.2, разноски за касационното производство в размер на сумата 1 000 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.