8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 486
София, 15.08.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2992/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 789 от 27.01.2014 г. по в. гр. д. № 7711/2012 г. Софийският градски съд, след отмяна на решение № 1-6-64 от 08.08.2008 г. по гр. д. № 7304/2007 г. на Софийския районен съд, уважил предявения от К. А. С., заместен от своите процесуални правоприемници Ц. И. С., А. К. С. и И. К. С., иск по чл. 38а ЗЖСК, като осъдил И. Н. З., А. И. З., действащ със съгласието на своята майка И. З., и Н. И. З., представлявана от своята майка И. З., да опразнят и предадат ателие № 100, находящо се в [населено място],[жк], блок 259 /стар № 8/, със застроена площ 156.99 кв. м.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от ответниците, които са изложили оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт.
Ищците – ответници по касация, считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК, към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
За да уважи иска с правно основание чл. 38а ЗЖСК, въззивният съд приел, че на К. Ал. С. /първоначален ищец/, в качеството му на член-кооператор в Ж. «Български художник», с протокол от 08.04.2000 г. е разпределен на основание чл. 28, ал. 1 ЗЖСК спорният обект, индивидуализиран в протокола като «ателие № 100», както и че Ж. «Български художник» е носител на правото на собственост на 8 500/20 595 ид. ч. от обекта, който към датата на предявяване на иска /03.04.2007 г./ се владее без основание от ответниците. За неоснователни са приети възраженията на последните, че в тяхна полза е изтекла 10-годишна придобивна давност, че жилищностроителната кооперация /Ж./ няма учредено право на строеж, нито е собственик на мястото, върху което е построена сграда, а правото на Ж. върху ателие не може да се защитава с иск по чл. 38а ЗЖСК.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са във връзка с част от така въведените възражения за защита срещу иска.
І. На първо място са въпросите за тълкуване и прилагане на чл. 38а ЗЖСК, когато се претендира владението на нежилищен обект, в случая ателие:
1. допустим ли е искът по чл. 38а ЗЖСК, когато съгласно обстоятелствената част и петитума ищецът претендира защита на обект «ателие» по разпределителен протокол на Ж., а не жилище;
2. допустимо ли е разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 38а ЗЖСК;
3. кои са критериите при определяне вида на имота, респективно кои са годни доказателства за вида на обекта – одобрен архитектурен проект, разпределителен протокол на Ж. или евентуалната възможност процесният имот да се ползва и като жилищен имот, както е възприел съдът, цитирайки нормативни актове.
По първите два въпроса според касаторите въззивното решение противоречи на решение № 264 от 03.04.2009 г. по гр. д. № 6489/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. /по описа на І-во г. о./, което следва да се квалифицира като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като е постановено по реда на ГПК /отм./. По третия въпрос се изтъква, че липсва съдебна практика и затова основанието е по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано със специфичния характер на предявения владелчески иск, създаден с цел уреждане на конкретни обществени отношения и само за конкретен вид имоти.
Въпросите са изградени на тезата на касаторите, че искът по чл. 38а ЗЖСК е предоставен за защита единствено на определена категория недвижими имоти, а именно жилища, докато в случая се претендира предаване владението на ателие. При тази правна регламентация предявеният иск според тях е недопустим, както е недопустимо и постановеното по него решение.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., считга, че ако съответната материалноправна норма, на която ищецът се позовава, не дава защита на претендираното от него субективно материално право, то искът му ще е неоснователен, а не недопустим, поради което и първият въпрос не обосновава необходимост от допускане на касационно обжалване за проверка по допустимостта на въззивното решение.
По втория въпрос не се констатира противоречие между обжалваното решение и решение № 264/2009 г. по гр. д. № 6489/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., според което защитата по чл. 38а ЗЖСК е предоставена на член-кооператора само за жилище, а не и за друг обект, за който се членува в кооперацията /ателие, гараж и др./, като е недопустима аналогия или разширително тълкуване на нормата по отношение на нежилищните обекти, разпределени на член-кооператора. С т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че под „въпрос“ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се разбира материалноправен или процесуалноправен проблем, касаещ пряко предмета на спора и постановения от съда с обжалваното решение правен резултат. В разглеждания случай решаващите изводи съд не са свързани с тълкуване разпоредбата на чл. 38а ЗЖСК от гледна точка на вида обект, владението върху който може да бъде защитавано посредством този иск. Действително, въззивният съд е посочил, че нормата не следва да се тълкува буквално, но и не е разширил приложното й поле, включвайки в него, по пътя на тълкуването, и нежилищни обекти, а като е взел предвид вида, характера и възможността за ползване съобразно законовите изисквания, е приел, че спорният имот има характер на жилищен и правото на собственост на Ж. върху него може да бъде защитено по избрания от ищците ред. А след като се търси защита по отношение на жилищен обект, независимо от наименованието му, то и въззивното решение не противоречи на представената от касаторите съдебна практика.
По третия въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото понятието «жилище» има легално определение в чл. 40 ЗУТ и пар. 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, а преценката дали конкретният обект отговаря на въведените с тези норми критерии се извършва по всеки отделен спор, на базата на представените по спора доказателства.
ІІ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на следващо място е поставен въпросът дали сделките по н. а. №№ 183 и 184/1994 г. имат вещнопрехвърлителен ефект поради обстоятелството, че прехвърлителят С. не може да се легитимира за собственик с н. а. № 162/1975 г., който е издаден на друг правен субект – Творческия фонд на С..
Според данните по делото с н. а. № 183/1994 г. С. на българските художници /С./ дарил на Ж. “Български художник” 1/10 ид. ч. от недвижимия имот, в сграда върху който се намира спорният обект, а с н. а. № 184/1994 г. С. продал на кооперацията 9/10 ид. ч. от мястото. При сключване на сделките прехвърлителят се е легитимирал с н. а. № 162/1975 г., с който, на основание чл. 289 ППЗТСУ /отм./ въз основа на отчуждение, за собственик на недвижими имоти с обща площ 8 500 кв. м. е признат Творческият фонд на С.. Впоследствие, въз основа на регулационни изменения от 1986 г., предмет на правото на собственост са станали 8 500/20 599 ид. ч. от общ парцел V, за който е отредено да бъде застроен с жилища, ателиета и магазини.
С обжалваното решение възивният съд приел за неоснователно възражението, че С. не е носител на правото на собственост върху терена и сградите, в частност – върху спорния обект, и като прехвърлител по н. а. №№ 183 и 184/1994 г. не е могъл да се легитимира пред Ж. за собственик с н. а. № 162/1975 г. Този извод съдът аргументирал със съображения, основани на Закона за творческите фондове, и приел, че творческият фонд не е лице, различно за правния мир /различен правен субект/, от съответния съюз на културни дейци, към който е създаден /който от своя страна е сдружение с нестопанска цел или обществена организация/, като разпоредбата на чл. 18, ал. 2 ГПК /отм./ не налага да се приеме обратното, защото тя касае процесуалната правоспособност на държавни учреждения със собствена сметка, но творческите фондове не са държавни учреждения.
За да обосноват основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторите представят решение № 368 от 07.07.2010 г. по гр. д. № 4749/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о., според което творческите фондове имат икономическа самостоятелност, включително и правото да притежават имоти, поради което според н. а. № 162/1975 г. собственик е станал Творческият фонд към С., като липсват доказателства за надлежно прехвърляне на имота от фонда на съюза. Твърдението за противоречиво разрешаван въпрос е неоснователно, тъй като даденият с този акт отговор, който съгласно чл. 290 ГПК е задължителен за съдилищата, е на правен въпрос, различен от поставения от касаторите: „Има ли правен интерес от установяване на това, че Ж. „Български художник“ не е собственик на апартамента, при съобразяване на обстоятелството, че ищците осъществяват фактическа власт върху него“.
ІІІ. По въпроса за действителността на сделките по н. а. №№ 183 и 184/1994 г. предвид представителството на Ж. единствено от председателя на кооперацията, касаторите твърдят, че въззивното решение е постановено в противоречие с императивна правна норма – чл. 26, ал. 2 ЗЗД във връзка със задължението на съда по т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържат, че правните изводи на въззивния съд са в противоречие с разпоредбата на чл. 3 от Устава на Ж., която съдът не е цитирал, нито е установил действителното й съдържание, а неправилно я е тълкувал и приложил. Като разрешен в противоречие с решение № 882/10 от 02.05.2011 г. по гр. д. № 1250/2009 г. на ВКС, І-во г. о., поставят въпроса: действителен ли е договор, сключен от председателя на Ж., при липса на изрично овластяване в устава за еднолично представителство на юридическото лице само за председателя на Управителния съвет, или липса на изрично решение на Общото събрание на кооперацията за извършване на определено действие само от председателя на Управителния съвет на кооперацията.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че при произнасяне по довода за недействителност на сделките поради липса на представителна власт на Ж., не е било необходимо въззивният съд да прилага императивна материалноправна норма, поради което и не се констатира противоречие с т. 1 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Нормата на чл. 32, ал. 1 ЗЖСК, според който управителният съвет представлява жилищностроителната кооперация, не е императивна, а и Законът за Ж. не съдържа забрана наред със законното представителство на кооперацията да бъде учредено представителство и по волята на представляваното юридическо лице. Освен това въпросът за действителността на договорите изхожда от предпоставки, каквито по делото не са налице, защото в чл. 3, алинея последна от Устава на Ж. „Български художник” е предвидено, че при невъзможност на председателя да представлява Ж. заедно със секретаря, Управителният съвет определя кой от членовете му следва да представлява Ж.. По това по този въпрос не се констатира и противоречие с решението по гр. д. № 1250/2009 г. на ВКС, І-во г. о., с което е прието, че в устава на Ж. може да се предвиди овластяване на част от членовете на управителния съвет за извършване на действия по представителството на кооперацията, без да е необходимо тези действия да се осъществяват от целия управителен съвет като колективен орган, щом е налице валидно упълномощаване в този смисъл. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че в чл. 3 на Устава на Ж. „Български художник” е уредена възможност за различно /от законовото/ представителство на кооперацията и това не е незаконосъобразно решение на учредителното събрание на Ж., тъй като липсва законова забрана за вземане на такъв вид решение. За да бъде уважено възражението на ответниците, по делото следва да бъде доказано по безспорен начин, че не е било налице упълномощаване на председателя на Управителния съвет да извършва правни действия от името и за сметка на кооперацията. Като се позовал на ТР № 11/2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС за обвързващата доказателствена сила на удостоверителното изявление на нотариуса, изповядал сделките по н. а. №№ 183 и 184/1994 г., в частта, в която е посочено, че са налични предпоставките, пораждащи представителна власт на председателя на Ж., и при липса на представени доказателства за обратното от ответниците, чиято е доказателствената тежест, въззивният съд зачел констатацията на нотариуса в смисъла, в който е отразена в двата нотариални акта, а оспорването на същите намерил за неуспешно. Това разрешение не противоречи, а съответства на разрешението, дадено в съдебния акт по чл. 290 ГПК, на който касаторите се позовават, поради което не е налице и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
ІV. Касаторите поддържат, че релевантен за изхода на делото е и възприетият от Софийския градски съд извод за липса на изтекла придобивна давност.
За да намери това възражение за неоснователно, въззивният съд приел, че по делото не се установява ответниците да са владели имота явно, спокойно и в продължение на поне 10 години. До 1998 г. е съществувал ограничен достъп до сградата и пропускателен режим и дори ответниците да са владели имота към този момент, владението е било скрито, не е манифестирано пред носителя на правата, които същите искат да придобият по давност, а Ж. не е била в състояние да предприеме действия за защита на собствеността си при липса на доказателства да й е било известно кои лица върху кои жилища осъществяват владение, а след 1998 г. до подаване на исковата молба /на 03.04.2007 г./ липсва достатъчно време за придобиване на имота по давност. Като по-силно основание съдът изтъкнал, че ответниците не са установили при условията на пълно и главно доказване да са упражнявали фактическа власт за периода от 1995 до 2007 г., тъй като е установено категорично, че около 1999-2001 г. ищецът е имал достъп до имота, влизал е безпрепятствено в него, имотът не е бил ремонтиран, т. е. отрича се предходно владение от ответниците и твърденията за извършени строително-монтажни работи. В заключение е прието, че ако ответниците са владяли имота, това е било за период след 2000-та година и до предявяване на иска същият не е достатъчен за придобиване по давност.
Касаторите поддържат, че горният извод е обусловен от разрешаването на въпросите за началото на давностното владение, скритото владение за периода до 1998 г. и за крайния момент, към който се преценява дали е изтекъл 10-годишен срок. Според тях въпросите са разрешени неправилно в резултат на необсъждане, избирателно обсъждане или изопачаване на част от многобройните свидетелски показания и писмени доказателства, като въззивното решение противоречи на решение № 71 от 17.04.2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. /по гр. д. № 1000/2011 г./ по идентичен случай за друг обект в същата сграда, при събрани доказателства относно знанието на ръководството на Ж. кои обекти от кого се обитават. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че поставените въпроси са фактически, а не правни, и разрешаването им е в зависимост от конкретните доказателства по всеки отделен спор, поради което и не може да се извърши преценка дали разрешението, дадено с обжалваното решение, противоречи на дадените с решение по друго дело отговори на също такива фактически въпроси. Затова и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Във връзка с правопрекратяващото възражение за придобивна давност касаторите поставят въпросите: 1. дали искът по чл. 38а ЗЖСК прекъсва давността и 2. длъжен ли е съдът да се произнесе по алтернативно въведения довод във въззивната инстанция, че ответниците са упражнявали фактическа власт не само до момента на завеждане на исковата молба, а и до момента на принудителното изпълнение. Поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика. Тези въпроси не са относими към решаващите съображения за неоснователност на възражението за давност, защото освен липсата на законоустановения период от 10 години, въззивният съд е приел, че по делото не са установени и други елементи от фактическия състав на придобивната давност, а именно ответниците да са владели имота спокойно и явно. Без преодоляване на тези констатации въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, поради което и по поставените въпроси не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК.
V. На последно място касаторите сочат, че всички поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевантни за изхода на правния спор въпроси, въведени с допустимите правоизключващи възражения, са приети от съда за неоснователни и недоказани, което е обусловило изхода на спора. Поддържат, че съдът не е обсъдил в тяхната взаимовръзка съществени доказателства по предмета на спора, изключил е такива, основал е решението си на избрани доказателства при наличието на противоречиви твърдения на страните и противоречиви свидетелски показания, което е довело до неправилно установяване на правнорелевантни факти. В противоречие с практиката по ВКС по чл. 290 ГПК, илюстрирана с посочени от касаторите решения, съдът се е произнесъл по въпросите: 1. за задължението на съда да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка и 2. за задължението на съда при преценка на събраните доказателства да съобрази научни, логически и опитни правила и в частност, когато за правнорелевантен факт е налице противоречие на свидетелските показания, да извърши преценка кога и при какви обстоятелства свидетелят е възприел определен факт, неговите обективни възприятия за факта и за кой период от време се отнася фактът.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, защото в тази част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите не са формулирали правни въпроси по смисъла на разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а почти изцяло повтарят оплакванията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при възприемане и обсъждане на доводите и доказателствата по делото. Те съставляват касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но правилността на решението не е предмет на проверката по допускане на касационното обжалване. С посочения тълкувателен акт се прие, че за да се допусне касационно обжалване, поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно според тълкувателното решение непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от изложеното следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд детайлно е обсъдил и е преценил съобразно убеждението си събраните относими към предмета на спора доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните, поради което, противно на твърденията на касаторите, е процедирал в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 188 ГПК /отм./, респективно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 236, ал. 2 ГПК /от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г./.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 789 от 27.01.2014 г. по в. гр. д. № 7711/2012 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: