О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 486
София, 20.12.2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 3344 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 486 от 13.04.2016г. по гр.д. № 3319/2016г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3975 от 14.10.2015г. по гр.д. № 13684/2014г. на Варненски районен съд за уважаване на следните искове: 1/ осъждане на И. Б. Т., Т. Д. Т., Б. Т. Д. и Д. Т. Д. на основание чл. 108 ЗС да предадат на Е. М. В., Р. Н. В., Д. З. В. и Н. В. В. владението върху 104 кв.м. от имот с идентификатор 10135.2522.74, целия с площ 1518 кв.м., находящ се в [населено място], местн. “Акчелар”, която реална част е заключена между точки 1-2-3-4 на скицата на л.139 от делото, представляваща неразделна част от решението; 2/ осъждане на същите лица на основание чл. 109 ЗЗД да премахнат изградената телена ограда с бетонни колове с дължина 42,5 м., намираща се в североизточната част на същия имот между точки 1 и 2 на скицата на вещото лице на л.139 от делото, която ограда пречи на ищците да упражняват правото си на собственост върху гореописаните 104 к.м.; 3/ осъждане на същите лица на основание чл. 59 ЗЗД да заплатят на Е. М. В. и Р. Н. В. по 992 лв., а на Д. З. В. и Н. В. В. по 496 лв., представляващи обезщетение за лишаване от ползване на посочените 104 кв.м. от поземления имот, за периода от 01.11.2009г. до 30.10.2014г.
Касационната жалба е подадена от ответниците по исковете И. Б. Т., Т. Д. Т., Б. Т. Д. и Д. Т. Д. чрез пълномощника адв. К.. В нея се поддържа неправилност на решението. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се сочи хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК спрямо правните въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди и прецени всички доказателства, относими към спора и да отговори на всички доводи на страните; 2/ за предпоставките за допускане на нови доказателства пред въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал.3 ГПК и задължението на обжалващата страна да обоснове необходимостта от допускането им. Приложена е съдебна практика по чл. 290 ГПК.
Ответниците по жалбата Е. М. В., Р. Н. В., Д. З. В. и Н. В. В., чрез пълномощника си адв.Ж., вземат мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Предявени са обективно и субективно съединени иск за собственост, за преустановяване нарушение на правото на собственост и искове за обезщетение за лишаване от ползване, всички касаещи реална част от 104 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 10135.2522.74, която част според ищците принадлежи към техния имот, но посредством изградена ограда е присъединена към съседния поземлен имот с идентификатор 10135.2522.75, собственост на ответниците. Установено е, че праводателката на ищците Домна Н. Н. през 1960г. е призната за собственик на имот с площ 1,2 дка в землището на В., местн. “С.”. Праводателят на ответниците Б. С. през 1963г. е закупил лозе с площ 1,5 дка, в същата местност, съседно на имота на Домна Н.. През 1997г. със заповед на кмета на В. е одобрено попълването на кадастралния план с имоти №№ 307 и 308, съгласно приложена скица, а през 2009г. е отменена промяната в кадастралната карта досежно границата между имоти 10135.2522.74 и 10135.2522.75. Приетата експертиза установява, че по кадастралния план от 1977г. имотите са с №№ 307 и 308, както и че в [община] липсва преписката по изменение границата между имотите съгласно заповедта от 1997г. Границата по кадастралната карта е с чупка, а не е права линия; тя е такава и по първия кадастрален план от 1956г.; изградената на място ограда е права линия. Според свидетелката Д. до 2008г. между имотите не е имало ограда, като границата помежду им е била с чупка; през 2009г. вече имало направена телена ограда, чрез която границата е изправена. Свидетелите Н. и Н. сочат, че оградата е от 2000г., когато ответниците закупили имота, и не е местена. Свидетелката Л. е вещо лице, изготвяло експертиза за промяна на кадастралната карта по искане на ответницата И. Т.; свидетелката сочи, че не е посещавала имота на място при изготвяне на скицата и заключението. На тази скица границата между имотите е с чупка и в заключението е посочено, че ограда няма.
Между страните е налице влязло в сила решение, с което е отхвърлен иска на настоящите касатори за установяване, че е допусната грешка при заснемането на границата между имотите в кадастралната карта, като вместо отразената крива линия, навлизаща в имот № 75, границата между имотите следва да преминава по права линия и че реална част с площ 70 кв.м. от ПИ 10135.2522.75 погрешно е заснета като част от ПИ 10135.2522.74.
За да уважи предявените искове въззивният съд е обсъдил заключенията на приетите единична и тройна експертизи, взел е предвид влязлото в сила решение по иска по чл. 53, ал.2 ЗКИР, както и е подложил на обстойна преценка свидетелските показания. Намерил е за решаващо обстоятелството кога е изградена оградата и е приел, че това е станало през 2009г. както поддържат ищците. Този извод се потвърждава от показанията на свидетелката Д., които са незаинтересовани и безпротиворечиви, и съответстват на експертизата, изготвена от свидетелката Л. през август 2008г., в която се сочи, че между имотите няма ограда. Въз основа на това съдът е приел, че спорната площ принадлежи към имота на ищците и ответниците не са я придобили по давност чрез приобщаването й към своя имот посредством изградената през 2009г. ограда.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Правният въпрос за задължението на съда да прецени доказателствата и да се произнесе по доводите е поставен във връзка с оплакванията в жалбата, че съдът е дал вяра на показанията на свидетелката Д. като е пренебрегнал останалите гласни и писмени доказателства. В мотивите си въззивният съд е изложил съображения защо кредитира изнесеното от тази свидетелка и по какъв начин то кореспондира с останалите доказателства. Наведените в жалбата доводи са израз на несъгласието на касаторите с тези изводи и всъщност представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК, каквито не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. То има за цел да селектира касационните жалби по предвидени в закона критерии – чл. 280, ал.1 ГПК, без да навлиза в конкретна преценка на законосъобразността и обосноваността на правните изводи на съда. Ето защо, касационно обжалване по тази въпрос не може да бъде допуснато.
Вторият поставен правен от касаторите правен въпрос е за предпоставките за допускане на нови доказателства пред въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал.3 ГПК. Той е предизвикан от отхвърленото тяхно искане за повторен разпит на свидетелката Н. и за извършване на очна ставка между нея и свидетелката Д.. Следва да се посочи, че редом с недопускането на преразпит и очна ставка, въззивният съд е уважил искането на въззивниците /сега касатори/ за разпит на още един свидетел. В тази хипотеза не може да се приеме, че е нарушена разпоредбата на чл.266 ГПК и това е оказало съществено значение за изхода на спора. Искането за повторен разпит на свидетели не представлява събиране на нови доказателства по чл. 266 ГПК, а е молба по чл. 267, ал.2 ГПК и съдът има право да извърши преценка дали се налага да придобие непосредствени впечатления от разпита им, което е сторил. Очевидно, че съдът е счел за целесъобразно не да изслушва вече разпитани свидетели, а да допусне нови, с което правото на защита на въззивниците не е накърнено. Следователно и спрямо този въпрос не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
При този изход ответниците по жалбата имат право на направените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство, възлизащи на 500лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 486 от 13.04.2016г. по гр.д. № 3319/2016г. на Варненски окръжен съд по касационната жалба на И. Б. Т., Т. Д. Т., Б. Т. Д. и Д. Т. Д..
ОСЪЖДА И. Б. Т., Т. Д. Т., Б. Т. Д. и Д. Т. Д., всички от [населено място], [улица], ет.4, ап.7 да заплатят на Е. М. В., Р. Н. В., Д. З. В. и Н. В. В., всички от [населено място], [улица], ет.3, ап.9 сумата 500/петстотин/ лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: