4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 486
София, 28.10.2019 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №405/2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗК„ Лев инс” АД, [населено място], чрез пълномощника си- адв. Вл. Д., срещу решение №321 от 21.11.2018г. по гр.д.366/18г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба – И. Х. Б., чрез пълномощника си – адв. П. Д. е на становище, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК, поради което решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.Изложени са и доводи за неоснователност на подадената касационна жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
С изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, касаторът чрез пълномощника си – адв. Вл. Д. е поставил въпроса – „ Следва ли въззивната инстанция да допусне събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения.” Страната е сочила противоречие с решение №129/17г. на ВКС, ІІ г.о. Поставен е въпросът – „ Проверката за относимост на факта, за установяването, на който е направено доказателственото искане, изисква ли същият да е включен в предмета на доказване или да е относим факт с доказателствено значение по фактите в предмета на доказване. Твърдението, че пострадалия при ПТП е обезщетен от прекия деликвент за претърпените от него неимуществени вреди, следва ли да включва и твърдения, каква точно сума е платена и кога е платена, или от значение е единствено дали платената сума е приета от първия като изцяло репарираща претърпените неимуществени вреди”. Поддържано е общо противоречие с тълкувателна и казуална практика. В същата хипотеза са поставени и въпросите – „Какъв е обемът на правомошията на въззивната инстанция по чл.269 от ГПК и задължена ли е тя да разгледа всички възражения и въпроси, определени с въззивната жалба”. 4/ „ Разпоредбата на чл.113, ал.2 от ЗДвП изисква ли в случай, че пътят е в населено място, кумулативно наличие на предпоставките пътя да е двулентов и двупосочен и в близост до пешеходците да няма пешеходна пътека. И 5/ …по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД …”.по отношение на последния е сочено отклонение от разрешенията дадени с ППВС 4/68г. и алтернативно е подържано по отношение на въпрос, определен от страната като „касаещ обществения критерий за справедливост като едно от преценимите обстоятелства по чл.52 ЗЗД”, основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, мотивирано с възпроизвеждане текста на разпоредбата. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правния въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело. С оглед така установената дефинитивност, първият поставен въпрос не е релевантен, тъй като не е обоснован с конкретни относими към процедирането на съда обстоятелства, а освен това съдържа и твърденията на касатора за допуснати процесуални нарушения- също неуточнени. По всяка вероятност този въпрос е аналогичен на оплакването в касационната жалба за това, че не е бил допуснат до разпит прекият извършител, чийто адрес е било установено, че е в чужбина и който е бил конституиран като трето лице – помагач по делото. Съдът не е допуснал процесуално нарушение при недопускането до разпит на деликвента в качеството му на свидетел, а твърдението на застрахователя, че на пострадалия е платена сума от прекия причинител, която обезщетявала вредите, предмет на спор, не са били ангажирани каквито и да било доказателства, които да установяват това твърдение, поддържано общо и съответно недоказано, при наличие на оспорване от ищеца и твърдението му, че не е бил обезщетяван изобщо.Дори и от вторият въпрос да бъде изведен релевантен, въпреки съдържанието му, обосновано главно с недоказани твърдения на застрахователя, то налице би било единствено общото основание. Страната а е поддържала общо / без излагане на каквито и да било доводи/ противоречие с ТР ОСГТК № 1 / 16г. и решение № 144/16г. на ВКС, І г.о. Отклонение от задължителната практика не се установява, тъй като същата е ирелевантна към правния спор въобще, доколкото касае задължение на деликвента да заплати на увредения обезщетение над заплатеното по застраховката „ гражданска отговорност”, и то при постигнато споразумение, при което пострадалият е заявил, че е напълно обезщетен със сумите получени от застрахователя. Приложеното решение № 144/16г. на ВКС, І г.о. третира въпроси свързани с иск по чл.23 СК със съответната специфика на брачната материя и установяването на фактите по нея. Доколкото страната не е сочила конкретно в какво вижда противоречието по така поставения въпрос, то и същото решение като ирелевантно към случая въобще не би могло да бъде адекватно съотносимо към твърдението за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и съответно не го установява.
Третият поставен въпрос е общ и неуточняващ нито какво възражение не е обсъдил въззивният съд, нито рефлектирането на това процедиране по отношение на постановения правен резултат. Поради това този въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Общо поставеният въпрос, относно приложението на чл.52 ЗЗД би могъл да бъде релевантен по всяко дело, свързано с обезщетяване на вреди от деликт. Или така поставеният въпрос може да бъде възприет като релевантен. Но с оглед соченото общо противоречие с тълкувателна практика на ВКС и казуална практика на същия съд, страната не обоснова допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Поддържаното в касационната жалба / тъй като в изложението липсват доводи относно твърдяното противоречие, въпреки че именно там е следвало да бъде обосновано такова/ , че съдът формално е разгледал критериите и необосновано е направил своите изводи, поради неправилно възприета фактическа обстановка са доводи, свързани с неправилност на акта, а не такива, установяващи противоречие при разрешаване на поставения правен въпрос.Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата са определяли различен размер обезщетения, не налага извод за противоречиво приложение на чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за наличие предпоставките по цитираните норми се извежда от конкретно установените факти по спора. В случая съдът е мотивирал съобразно критериите в тази практика разбирането си относно размера на обезщетението за неимуществени вреди.Т.е. съдът е извършил преценката, наложена му със задължителна практика, а несъгласието на страната с този извод е ирелевантно за наличие на основанието, което се поддържа. В тази връзка, касаторът не обосновава противоречие с изброената практика на ВКС, доколкото не е сочила конкретно противоречие с разрешените с тези решения правни въпроси, по които тази практика е формирана, а общо разгледани- не само, че не се установява такова противоречие, но и изводите на въззивната инстанция са изцяло в съответствие с приетото от различни състави на касационната инстанция. Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД също са изяснени, както и страната е посочила, чрез нормативната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Поради това и така поддържаното от касатора противоречие не обосновава довод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК.
Твърденията за наличие на задължителна практика по конкретен въпрос изцяло изключват твърденията за наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.Освен това, касаторът не е въвел доводи по основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се е задоволил само да възпроизведен текста му , което не обосновава довод за наличието му, съобразно разясненията, дадени с т. 4 ТР ОСГТК № 1 /09г.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №321 от 21.11.2018г. по гр.д.366/18г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: