6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 486
гр. София, 28.04.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 82 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. с. – П. при ДП Н. к. „Ж. и.” против решение № 7114/16.09.2016 г., постановено по гр.д.№ 4585/2016 г. от ІІІ”г” състав на Софийски градски съд.
Ответниците оспорват касационната жалба, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.200 КТ са основателни до размера на 70 000 лева за всеки един от ищците, като е приспаднал заплатеното обезщетение, е приел за основателни исковете за по 50466,22 лева за всеки един от ищците. Съдът е приел от фактическа страна, че на 16.04.2009 г. след претърпян инцидент при който наследодателят на ищците е блъснат от влак, същият е получил тежки телесни увреждания – несъвместимо с живота, които са довели до настъпване на смъртта му. Злополуката е призната за трудова с разпореждане № 168 от 19.05.2009 г. на длъжностно лице по чл. 60 КСО на Р.. Прието е за установено от представената по делото длъжностната характеристика за посочената длъжност, че пострадалият е следвало да извършва наблюдение, охрана и работа по изправността на железния път и съоръженията в поверената му отсечка, като в т. 3, озаглавена „Допълнителни задължения“, се сочи, че при нужда и по разпореждане на Началник участък ПЖПС и Техник, ръководител на група по поддържане на железния път, работи заедно с четата по отстраняване неизправности на железния път, както и изпълнява допълнителни задачи, възложени му от Началник участък ПЖПС. Съдът е приел от фактическа страна за установен механизмът на настъпване на злополуката и обстоятелствата около нея, а именно: на 16.04.2009 г. пострадалият , на длъжност „кантонер“, железопътна линия при ЖП С. – К., предприел извършване на ремонтна дейност на км. 225+377 – междугарието Т.-Д., като започнал работа с релсорезачна машина, по рязане на разхлабени болтове разположени на релсите. В 9,15 чл. от гара Т. в посока Д. тръгва влак № 464, с локомотив № 44-070 и машинист св. И. А. , движещ се по редовно разписание. Машинистът забелязва указател „Работно място на група работници“ и подава сигнал „Внимание“ при което работещите се отстраняват, с изключение на пострадалия, който се е намирал на около 300 м. разстояние от тях, с гръб към приближаващия влак. Същият продължил с работата си, без да променя позицията в която се намира, при което машинистът на км. 225+200 предприел екстремно задържане. Пострадалият забелязва приближаващия се влак в последния момент и се е опитал да пресече релсите за да излезе извън пътя, но не е успял и на км. 225+337 е последвал удар, който е причинил смъртта на наследодателя на ищците.
По отношение на направеното възражение за съпричиняване, съдът е приел, че пострадалият е нарушил правилата за безопасност, като е предприел извършване на ремонтна дейност с релсорезна машина с която не е бил обучен да работи, в позиция с гръб към влак, който се е движел точно съобразно установеното разписание. Прието е за неоснователно възражението на ищците, че това поведение не се намира в причинно-следствена връзка с настъпилия инцидент, тъй като ако пострадалият се е намирал в позиция с лице към идващия срещу него влак, вероятността същият да го забележи и да избегне удара е многократно по-голяма отколкото бъдейки с гръб към влака. Съдът е приел тези действия на пострадалия като допусната груба небрежност, по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, които са допринесли за настъпване на трудовата злополука, който принос е определен от въззивната инстанция в размер на 30%.
По отношение на размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е приел, че разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, в случая от трудова злополука настъпила при изпълнение на трудови задължения, е свързан с критерия за справедливост, определен в чл. 52 ЗЗД, като настъпилата вреда се съизмерява, съответно на установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му зависи от конкретните доказателства. Съдът е отчел всички факти, относими към определянето на обезщетението, като е приел, че такива факти са обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на работника, стреса на близките му от внезапното настъпване на смъртта, грижите които той е полагал за семейството си, загубата на морална, емоционална и материална подкрепа, които са в особено завишена степен, когато ищци по делото са ненавършили пълнолетие деца на починалия. В настоящия случай, съдът е приел, че пострадалият работник е мъж на 37 години, който е в трудоспособна възраст в разцвета на силите си, като ищците по делото за изгубили баща си на крехка възраст, съответно на 10 г. и на 13 г., когато необходимостта от този родител става все по-голяма. От свидетелските показания по делото съдът е приел за установено, че пострадалия е бил грижовен баща и децата му са преживели тежко неочакваната загуба. Имайки предвид тези данни въззивната инстанция е приела, че предявените от тях искове за понесени неимуществени вреди са основателни в пълен размер за претендираната сума от по 100 000 лв., който паричен еквивалент не би могъл да замести загубата на баща, но би способствал за обезщетяване на понесените лична болка и страдание. По отношение на иска, предявен от майката на пострадалия, въззивният състав е приел, че същият е неправилно отхвърлен от първата инстанция, като е счел за установено, че починалият е живеел в едно домакинство със своята майка, които факт сочи, че същите са поддържали ежедневен контакт. Прието е, че ищцата е понесла тежко внезапната загуба на сина си, което съдът е намерил за житейски и логически обосновано имайки предвид неестественото състояние родител да бъде свидетел на смъртта на детето си, поради което е счел този иск за основателен до размера на сумата от 80 000 лева.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Сочения правен въпрос, е свързан с приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
В изложението на касационните основания от касаторите – ищци се сочат и правни въпроси, свързани с определянето на степента на съпричиняване от страна на пострадалия, както и начина за определянето му от съда. Твърди се, че по този правен въпрос съдът е процедирал в противоречие със задължителна съдебна практика – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Степента на съпричиняване, както и действията, довели до това, е въпрос на преценка на фактите по спора във всеки един отделен случай, като съдът следва да обсъди релевантните факти и да приеме и посочи с какво свое поведение, пострадалия е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. В случая, въззивният съд е посочил поведението на пострадалия, с което според него той е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, като в този смисъл липсва соченото противоречие със задължителната съдебна практика, цитирана от касаторите – ищци. Проверката на фактите по спора от друга страна, е въпрос, който не следва да се обсъжда в производството по чл.288 ГПК, доколкото касае обосноваността на съдебното решение, а необосноваността, като порок на съдебното решение, не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, а нейното евентуално наличие следва да се преценява едва след като касационното обжалване бъде допуснато. В тази насока е неотносим и поставения въпрос от касатора – ответник относно възможността съдът да постанови решението си въз основа на онези факти, които приема за доказани и установени по делото, без да обсъди останалите доводи на страните. В правомощията на съда е да възприеме част от фактите, сочени от страните за доказани, което е сторил съда в конкретния случай, като не възприеме останалите, които противоречат на възприетите от него. В случая, съдът е изложил подробни мотиви защо възприема така описаната от него фактическа обстановка, като проверката на тези факти съобразно доказателствения материал по делото е въпрос на обоснованост на съдебния акт, проверката на която е недопустимо да се извърши в настоящото производство.
Предвид изложеното, не са налице сочените основания относно допустимостта на касационното обжалване, като с оглед изхода на спора в това производство, в полза на ответниците следва да се присъдят направените разноски за касационното обжалване, на основание чл.78, ал.3 ГПК, в размер на 5304 лева, представляващи заплатено от тях адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7114/16.09.2016 г., постановено по гр.д.№ 4585/2016 г. от ІІІ”г” състав на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Ж. с. – П. при ДП Н. к. „Ж. и.” да заплати на Ж. К. З., С. И. Г., действуваща със съгласието на майка си С. Д. Т. и на Д. И. Г. всички със съдебен адрес [населено място], [улица], на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата 5 304 /пет хиляди триста и четири/ лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.