О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 486
София, 29.12.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 5113 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 372 от 17.07.2015 год. /погрешно е посочена годината в същото като 2014/ по гр. д. № 237/2015 год. Смолянският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 9.04.2015 год. по гр. д. № 899/2014 год. /отново сгрешена годината на първоинстанционното дело, посочена като 2011/ на Смолянския районен съд, с което са отхвърлени предявените от К. В. Г. от [населено място] искове: срещу общината в [населено място] да бъде признато за установено, че е налице грешка в кадастралната карта и кадастралните регистри като имот с идентификатор № 67653.923.524 с площ 276 кв. м. при посочените граници, неправилно е заснет като самостоятелен имот и записан като собствен на общината, срещу С. А. С., А. Г. С., К. Д. С., Г. С. С. и С. Н. В., всички от [населено място], да бъде признато за установено, че е налице грешка, изразяваща се в неправилно отразяване на границата между поземлените имоти с идентификатори № 67653.923.120 с площ 2 309 кв. м. и № 67653.923.523 с площ 605 кв. м. по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], като се приеме, че същата преминава по съществуваща на място вада /канал/.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок, с оглед липсата на изпратено съобщение за постановяването му, от ищеца К. В. Г., чрез пълномощника му адвокат Б. М., с оплаквания за неправилността му поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, респ. постановяване на решение по същество съобразно „представеното по делото геодезическо заснемане от лицензиран геодезист”.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Позовава се на противоречието му с ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, т. т. 1, 2 и 3 относно правомощията на въззивния съд за допускане на доказателства при допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд за недопускане на същите, в контекста на задължението му да съдейства на страните за изясняване на фактическата обстановка по делото. В противоречие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд отказал да допусне допълнителна техническа експертиза за изясняване на правнорелевантните факти по спора. Поставен е и материалноправен въпрос относно преценката за съответствие на правото на собственост по решението на ОбСЗ с пространственото отразяване в кадастралната карта, по който въпрос касаторът се позовава на противоречие с решение № 247 от 13.10.14 год. по гр. д. № 3003/14 год. І г. о. и решение № 180 от 8.03.10 год. по гр. д. № 4031/08 год. І г. о. на ВКС. По въпроса за осъществяване на косвен съдебен контрол върху решенията на ОбСЗ и съдебни решения по тях и приложимостта му при спор за собственост касаторът поддържа да е налице противоречие в произнасянето на въззивния съд с ТР № 6/2005 год. ОСГК, т. 4 и на решения по чл. 290 ГПК – решение № 117 от 17.09.12 год. по гр. д. № 870/10 год. І г. о. и решение № 496 от 13.07.10 год. по гр. д. № 1011/09 год. І г. о. на ВКС, както и на определения № 440 по гр. д. 866/11 І г. о., № 1104 по гр. д. № 712/10 год. на ІІ г. о.
Ответницата С. С., чрез пълномощника й адв. Б. П., в писмен отговор поддържа становище за недопустимост на касационната жалба, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, респ. липса на основания за допускане на касационното обжалване, като излага и съображения относно нейната неоснователност. С нарочна молба се иска жалбата да бъде върната поради необжалваемостта на въззивното решение с оглед цената на всеки от исковете под 5 000 лв., съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. Претендира присъждане на разноските по делото.
Останалите ответници не са взели становище.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Исковете са с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, в редакцията на закона с изменението с ДВ бр. 49/2014 год., при действието на който е подадена исковата молба, като спорът е възникнал по повод твърдените от ищеца допуснати грешки в кадастралния план на [населено място], одобрен със заповед № 8/4.02.2000 год., впоследствие и в кадастралната карта от 2004 год., изразяващи се в неправилно заснемане на границите на собствения му имот с идентификатор 67653.923.120, вследствие на което площ от около 350 кв., оцветена в зелен цвят на приложената към исковата молба скица, попада в имот, записан на общината и в имот, собственост на останалите ответници, физически лица.
Цената на горните искове е ирелевантна относно допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, с оглед на това, че исковете за собственост попадат в изключението на правилото на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК с изменението на ГПК, ДВ бр. 50/2015 год., при действието на който закон е постановено въззивното решение. Поради това и по аргумент за противното от параграф 14 ПЗР подадената след влизане в сила на този закон касационна жалба следва да се разгледа при приложение на същия. Затова и доводите на страните по въпроса за цената на предявените искове не следва да се обсъждат с оглед допустимостта на производството поради изключване на този критерий относно решенията по искове за собственост, какъвто е предмета на делото. По подадената на 28.07.2015 год. касационна жалба срещу въззивното решение от 17.07.2015 год. производството е процесуално допустимо.
Ищецът, сега касатор, се легитимира като собственик на имот с идентификатор 67653.923.120 с решение № 540 от 11.12.2000 год. на поземлената комисия [населено място], с което е възстановено правото на собственост на наследодателката му Д. Г. на описаните в него четири земеделски имота, представляващи един имот с пл. № 1383, нанесен в кадастралния и застроително-регулационния план на [населено място] преди това – със заповед № 8/4.02.2000 год. Идентичността му с имот 1383 е установена и от вещото лице на скица № 3 към основното му заключение, както и от устните обяснения на експерта в съдебно заседание е установено, че южната граница на имот 67653.923.120 съвпада с възстановения имот по решението на ПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска за признаване по отношение на ответниците, че към момента на одобряване на кадастралната карта ищецът е собственик на имот в претендираните от него на представената към исковата молба скица /л. 17 от първоинстанционното производство/ части, в който смисъл е и допусната грешка в кадастралната карта, като тези части са показани като част от имотите на ответниците, приел, че ищецът не е доказал същите, оцветени в зелен цвят на скицата на л. 17, да са част от възстановения на наследодателката му земеделски имот, представляващ пл. № 1383. От доказателствата е установено обратното, че имотът с идентификатор по кадастралната карта 67653.923.120 съвпада с възстановения имот 1383 в спорната южна граница, поради което и не е налице грешка. Имотът 67653.923.524, записан на общината, включва частта, за която на наследодателката на ищеца е постановен отказ да бъде възстановена по ЗСПЗЗ с горното решение, а по отношение пречката за възстановяване на собствеността върху съществуващата вада съдът е изложил съображения за приложение на чл. 10б ЗСПЗЗ, пар. 1в, ал. 1 и 2 ДР на ППЗСПЗЗ.
По отношение собствеността на имот 67653.923.523 съдът е изложил съображения относно възстановяване на собствеността на ответниците, физически лица с решение на поземлената комисия, след постановяване на съдебно решение по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, което обосновава извод за недопустимост на косвен съдебен контрол, позовавайки се и на ТР № 5/2011 год., както и на чл. 177, ал. 1 АПК относно действието на това решение.
Следователно, решаващото съображения за неоснователността на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е липсата на доказателства, че спорната част, съобразно графичното изображение от ищеца, представлява част от възстановения на наследодателката му имот, за да се приеме, че е допусната грешка в кадастралната карта при отразяване на границата, като части от имота на ищеца са включени в имотите на ответниците.
Поради това и липсата на определяне на размера на спорната част, за което ищецът е искал допускане на допълнителна задача към експертизата, е неотносимо обстоятелство към спора по същество, тъй като въззивният съд, въз основа на събраните доказателства и приетото заключение на експертизата, е приел, че всъщност твърдяната грешка не е налице – имотът на ищеца по кадастралната карта е в обема на възстановения такъв. Поставените в изложението въпроси относно правомощието на въззивния съд за събиране на доказателства при направено оплакване за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд не могат да обосноват наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е изложил съображения за недопускане на исканата експертиза поради липса на допуснато процесуално нарушение, а и изводът му, че делото не е останало неизяснено от фактическа страна при приетите две заключения на експертизата, не може да бъде проверяван в настоящето производство. Не е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване и по поставените матералноправни въпроси, тъй като доводите на касатора в тази връзка представляват оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд, а не се поставят правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. На ищеца не е отречена възможността да защити правото си на собственост, нито е установено неговият имот да попада в границите на съседните имоти, поради което и позоваването на цитираната съдебна практика, без конкретно да се сочи в какво според касатора е налице противоречие, не може да обоснове извод за такова. Както е прието в първото решение – № 247 от 13.10.14 год. по гр. д. № 3003/14 год. І г. о., така и в настоящия случай, спорът за собственост, възникнал по повод възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на имот, който се намира в урбанизирана територия и застъпва друг съществуващ имот, се разрешава по реда на чл. 53, ал. 2, сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Различният изход на такъв спор ще зависи от установяване на твърденията на ищеца за такова застъпване и доказателствата за принадлежността на правото на собственост. В настоящия случай е прието, че не е налице застъпване на имотите, с оглед на това, че възстановения на ищеца имот е в рамките на сега съществуващия такъв по кадастралната карта, което изключва обсъждане на останалите доводи относно това на кого принадлежи правото на собственост. Затова и съображенията за недопустимост на косвения съдебен контрол върху решението за възстановяване на собствеността на ответниците, физически лица, са неотносими към изхода на делото, те не са обусловили решаваща вола на съда за отхвърляне на иска. Както е посочено в горното цитирано решение на І г. о. на ВКС „предмет на доказване при предявен иск по чл. 53, ал. 2, сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР е правото на собственост на ищците върху спорния имот, а не отричане на правото на ответника върху него”.
С оглед тези съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска поради липса на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход касаторът следва да заплати на ответната страна направените в настоящето производство разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 500 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие.
По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 372 от 17.07.2015 год. по гр. д. № 237/2015 год. на Смолянския окръжен съд по подадената от К. В. Г., чрез адв. Б. М. касационна жалба.
Осъжда К. В. Г. от [населено място], [улица] да заплати на С. А. С. от [населено място], [улица] направените в настоящето производство разноски в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: