5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 486
С., 08.07.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 25.03.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 797 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Русенския окръжен съд № 251 от 10.06.2010 год., по в.гр.д.№ 343/2010 год., в частта, с която е потвърдено решението на Русенския районен съд № 414 от 15.03.2010 год., по гр. д. № 5670/2009 год. и е отхвърлена, като неоснователна предявената от касатора, като ищец, срещу Т. П. Т. и Ю. Р. Т., двамата от [населено място] установителна искова претенция по чл.422 ГПК – за признаване на установено, че ответниците имат солидарно задължение към ищцовото ЮЛ по запис на заповед от 01.06.2007 год. в размер на сумата от 10 000 лв., предявен за плащане на 31.05.2008 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.07.2009 год. до окончателното и изплащане и разноски над 285.54 лв., за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение, на осн. чл.417, т.9 ГПК по гр.д.№ 4014/ 2009 год. на Р..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон-касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото се явяват разрешените от въззивния съд въпроси на материалното и процесуално право, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са: „Допустимо ли е в устна форма да бъде изменено договореното вече в сключения в писмена форма с нотариална заверка на подписите договор за заем, обезпечение, при наличие на анекси в същата писмена форма? По какъв начин следва да бъде доказано устното изменение на договорено със сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите договор за заем, обезпечение? Допустимо ли е в доказателствения материал по делото, като доказателство да бъде включен и преценяван неподписан проект за спогодба между страните и каква е неговата доказателствена сила?”
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на визираните от касатора предпоставки и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу съдебен акт, който не е изключен от обсега на осъществявания от ВКС инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е възприел изцяло, като основан на закона изводът на Русенския районен съд, че записът на заповед е абстрактна сделка, но само по отношение на третите за ефекта лица. Поради това, при въведено от ответниците по предявения установителен иск, основан на чл.422 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК възражение, че процесният менителничен ефект е издаден като обезпечение на задължението, поето по каузална сделка – договор за заем за сумата 10 000 лв. от 01.06.2007 год., получена от [фирма], със съдружници Т. П. Т. и Ю. Р. Т., но същото е погасено чрез плащане, то на изрично доказване в процеса подлежат и вътрешните отношения между страните.
Позовавайки се на идентичния размер на сумите по издадения менителничен ефект и по сключения договор за заем, както и на съществуващия идентитет в датите на издаване на записа на заповед и на сключване на процесния заем, с една и съща посочена банкова сметка на ищеца, като поемател и заемодател, Русенският окръжен съд е приел, че между страните отсъстват други извън посочените по- горе договорни отношения. Следователно, според решаващия съд, с извършеното от ТД- длъжник безспорно плащане на сумата 10 000 лева, надлежно отразено в счетоводството на двете ТД – заемодател и заемодател, задължението по каузалната сделка, обезпечено с издадения ефект е погасено, поради което ответниците не са останали длъжници и по процесния запис на заповед, имащ гаранционен ефект.
При обосноваване на крайния правен извод за отпадане на задължението на ответниците по издадения менителничен ефект Русенският окръжен съд се е позовал, както на изрично договореното в каузалната сделка от 01.06.2007 год. обезпечение на задължението на заемателя – учредяване в полза на заемодателя на особен залог върху лек автомобил, осъществено много по- късно от датата на сключване на заема, така и на заключението на изслушаната съдебно – счетоводна експертиза за извършени от ТД- длъжник, в което ответниците са съдружници, погасителни плащания по процесния договора за заем, приети от ищеца чрез осчетоводяването им, вкл. след образуване на заповедното производство по чл.417, т.9 ГПК и на настоящето дело.
Допълнителен аргумент, според съдържащите се в съобразителната част на обжалвания съдебен акт съждения на въззивния съд, е самият съставен и подписан от ищеца проект за спогодба с ответниците, след снабдяването му, като кредитора с изпълнителен лист в заповедното производство, който преценен наред с останалите писмени доказателства, дава основание да се приеме, че последният е зачел, като удовлетворяващо го извършеното от длъжника плащане, с което е настъпил и погасителният за дълга ефект.
Следователно от решаващите мотиви, съдържащи се в обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че само третият поставен от касатора въпрос на материалното и процесуално право, като обусловил крайния правен резултат по делото, попада в обсега на чл.280, ал.1 ГПК – главната предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на същия, обаче, не е осъществено визираното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че касаторът е аргументирал поддържания критерий за селекция единствено чрез възпроизвеждане на законовия му текст, което само по себе си , съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата указания, е достатъчно, за да бъде отречено приложението му, то обстоятелството, че по поставения правен въпрос съществува не само трайно установена, но и задължителна съдебна практика, вкл. създадена при действащия ГПК – решение № 103/24.06.2009 год., по т.д.№ 717/2008 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС; решение № 78/17.07.2009 год., по т.д.№ 29/2009 год. на І-во т.о. на ВКС, с която касационната инстанция се е произнесла по задължителен за съдилищата начин, както за възможността длъжникът в производството по предявен отрицателен установителен иск по чл.254 ГПК/ отм./, респ. по положителен установителен иск, основан на чл.422 ГПК успешно да направи възражение и за липса на основание за плащане по документа, независимо от абстрактния характер на записа на заповед, който не е абсолютен, така – за тежестта за доказване изпълняемото вземане – съществуването му и неговия размер и за доказателствените средства за установяване наличието на каузално правоотношение между издателя на ценната книга и поемателя и, която практика няма основание да бъде изоставена, за да бъде възприета нова, прави неоснователно твърдението за значимостта на този правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Доколкото точното прилагане на закона е всякога е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а развитието на правото е предпоставено от било от необходимост, чрез корективно тълкуване, да бъде отстранена непълнота или неяснота на правната норма, било от нуждата да се изостави едно вече възприето от съдилищата тълкуване на закона, за да бъде дадено друго, отговарящо на съвременните изисквания на обществото и правната наука, то несъмнено разглежданият случай, по изложените по- горе съображения не попада в сочената хипотеза.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че с посочената съдебна практика Р. изцяло се е съобразил.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала направените деловодни разноски, възлизащи на сумата 1500 лв.- адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, сключен с адв. Ал.Г.- РАК, които с оглед приложеното писмено доказателство за реалното им заплащане и изхода на делото в настоящето производство по чл.288 ГПК, на осн. чл.78, ал.3 ГПК следва да и бъдат присъдени.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд№ 251 от 10.06.2010 год., постановено по в. гр. д. № 343/2010 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати о б щ о на Т. П. Т. и Ю. Р. Т., двамата от [населено място] сумата 1500 лв./ хиляда и петстотин лева/ деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: