О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 486
гр. София, 05.08.2009 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети август през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 412 по описа за 2009г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Н. К. като Е. „Е”, гр. Р. чрез процесуалните му представители адв. Д. Д. и А. М. срещу решение № 319 от 19.12.2008г. по в. гр. д. № 602/2007г. на Пернишки окръжен съд, Гражданска колегия, 2 състав, с което е оставено в сила решение № 39/19.03.2007г. по гр. д. № 205/2006г. на Радомирски районен съд и Е. „Е”, гр. Р. е осъден да заплати на „Б” ПАД, гр. Р. сумата 442,53 лв. – разноски по делото. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени исковете на едноличния търговец срещу ответното дружество за заплащане на сумата 4 471,21 лв., представляваща цена на доставени и неплатени стоки, и сумата 3 392,20 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 01.11.2000г. до предявяване на иска, ведно със законната лихва до окончателното плащане на сумата.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че съдът е постановил решението в противоречие с практиката на ВКС относно необходимостта от обсъждане на всички събрани по делото доказателства, преценка на фактическите изводи в експертизата и по отношение на необосноваността като порок на съдебното решение, както и че е налице противоречива съдебна практика по приложението на чл. 116, б. „а” ГПК /относно формата на признаване на вземането, начините на доказване на това признание и необходимите условия, на които трябва да отговаря, за да възникне ефектът на прекъсване на давността/ – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът „Б” ПАД, гр. Р. оспорва касационната жалба и прави възражение за нейната недопустимост поради следното: 1/ обжалвано е решение № 319 от 19.12.2008г. по в. гр. д. № 607/2008г. на Пернишки окръжен съд, по което дело дружеството не е страна; 2/ не е налице сочената от касатора противоречива практика на съдилищата. В писмения си отговор ответникът излага и доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в законния срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Неоснователен е доводът на ответника за нейната недопустимост поради това, че е обжалвано решение, по което дружеството не е страна. При посочване на номера на делото, чието въззивно решение се обжалва, в касационната жалба и допълнителната молба относно допустимостта й касаторът е допуснал техническа грешка като вместо в. гр. д. № 602/2008г. на Пернишки окръжен съд е посочил в. гр. д. № 607/2008г. на Пернишки окръжен съд. Касационната жалба отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, доколкото в нея са изложени основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 от ГПК.
Въззивният съд е приел, че между страните в процеса са съществували търговски правоотношения за периода м. юни – м. септември 2000г. по договори за покупко-продажба на стоки /хляб/ – 9 бр. двустранно подписани данъчни фактури с посочени номера, дати и стойност. През процесния период ищецът доставил на ответника 11 667 бр. хляб с ед. цена 0,36 лв. без ДДС на обща стойност 5 040,14 лв., от която сума са платени 567,87 лв. и е останала неплатена цена в размер 4 471,27 лв.
За да отхвърли предявените искове, решаващият съдебен състав е приел, че вземанията по всяка една от деветте фактури и лихвите за забава са погасени по давност. Въззивният съд е констатирал, че исковата молба е подадена на 12.05.2006г., най-късната дата на получената стока е 31.10.2000г. и е направил извода, че на основание чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишната давност вземанията за цената на стоката са погасени, а лихви не се дължат поради погасяване на главното вземане по давност съгласно чл. 119 ЗЗД.
По отношение на възражението на ищеца за прекъсване на давността с признаване на вземането от длъжника съгласно чл. 116, б. „а” ЗЗД въззивната инстанция е изложила съображения, че признаването на вземането трябва да бъде изразено изрично. Според решаващия съдебен състав заплащането на част от размера на дълга не изразява воля, с която се потвърждава факта на съществуването на остатъка от задължението.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 ГПК.
Доводът на касатора, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като съдът е постановил решението в противоречие с практиката на ВКС относно необходимостта от обсъждане на всички събрани по делото доказателства и преценка на фактическите изводи в експертизата, е неоснователен. Безспорна и трайно установена е съдебната практика, че при осъществяване на решаващата си правораздавателна дейност съдът съгласно чл. 188 ГПК /отм./ е длъжен да анализира релевантните за спора факти и обстоятелства, да обсъди събраните по делото доказателства и инвокираните от страните доводи и възражения, включително и че не е длъжен да възприеме заключенията на съдебните експертизи, а следва да ги обсъди в тяхната взаимовръзка с останалите събрани по делото доказателства.
В конкретния случай въззивната инстанция е разрешила спора по чл. 327 ТЗ в съответствие с постоянната съдебна практика, като е обсъдила в тяхната връзка всички относими, допустими и необходими доказателства, които са от значение за правнорелевантните факти, включително и заключенията на съдебно-икономическите експертизи. Отразените в заключенията обстоятелства, че в счетоводството на ответника „Б” ПАД, гр. Р. по сметка 4011 „Доставчици” не се води задължение към Е. „Е”, че на 31.12.2005г. задължението е прехвърлено на основание изтекла давност и че през 2005г. на основание МСС 32 в ответното дружество е извършена обезценка на задълженията по процесните фактури в определен размер, като общата сума на обезценката е равна на неиздължената сума по доставките, не установяват признаване на вземането на ищеца от страна на ответника. Необсъждането на тези обстоятелства може да обоснове съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, ако същото е довело до неблагоприятен за касатора резултат. Поради това, че обезценката на задълженията и прехвърлянето на задължението на ответника на основание изтекла давност не установяват признаване на вземането, а са в подкрепа на възражението на ответника за погасяване на вземането по давност, необсъждането на заключенията на съдебно-икономическите експертизи в посочените им части не е от значение за решаването на спора.
Неоснователен е доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че същото е постановено в противоречие с практиката на ВКС по отношение на необосноваността като порок на съдебното решение. Необосноваността на обжалвания съдебен акт е касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за решаването на спора е решаван противоречиво от съдилищата. Разпоредбата визира влезли в сила противоречиви решения по идентичен материалноправен или процесуалноправен въпрос на различни съдилища, включително и на отделни състави на ВКС. Касаторът не е посочил и не е представил съдебни решения, установяващи противоречива съдебна практика по приложението на чл. 116, б. „а” ЗЗД. Позоваването на решение № 1* от 24.01.2007г. по т. дело № 704/2006г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 214 от 14.02.2003г. по гр. д. № 18874/2002г. на ВКС, V г. о., решение № 2* от 28.03.2005г. по гр. д. № 3159/2002г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 505 от 01.07.2004г. по гр. д. № 97/2004г. на ВКС, ТК е неоснователно, тъй като същите не установяват противоречива практика по въпроса за формата на признаване на вземането, начините на доказване на това признание и необходимите условия, на които трябва да отговаря, за да възникне ефектът на прекъсване на давността. Постоянна е практиката на ВКС, че признанието на вземане от длъжника представлява едностранно волеизявление, с което длъжникът заявява, че е задължен към кредитора или че кредиторът има право на вземане срещу него. Законът не поставя изискване за писмена форма за действителност на признанието на вземане, поради което същото може да бъде установено с допустимите по ГПК доказателствени средства. Волеизявлението трябва да се отнася до съответното задължение и да стигне до знанието на кредитора. По отношение на приложените решение № 17 от 20.02.2008г. по гр. д. № 584/2007г. на ВТАС, ГК, ІІ състав, решение № 12 от 07.05.2008г. по гр. д. № 360/2007г. на СРС, 6 състав, решение № 3/2008г. по гр. д. № 3030/2007г. на Пловдивски РС, ХІІ гр. с. и решение № 11 от 07.05.2008г. по гр. д. № 35/2008г. на Районен съд – гр. С, 5 състав не са налице данни дали са влезли в сила.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба и изложението към нея основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника сумата 420лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 319 от 19.12.2008г. по в. гр. д. № 602/2007г. на Пернишки окръжен съд, Гражданска колегия, 2 състав.
ОСЪЖДА М. Н. К. като Е. „Е”, гр. Р., ул. „Р” № 40 да заплати на „Б” ПАД, гр. Р., Индустриална зона на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 420 лв. /четиристотин и двадесет лева/ – възнаграждение за юрисконсулт.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: