О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 487
[населено място] ,02.06.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на тридесети май, през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 3388 / 2015 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. М. и Н. Г. И – М. против решение № 5664 / 25.07.2015 год. по т.д.№ 3844/2015 год. на Софийски градски съд,с което е потвърдено решение от 19.12.2014 год. по гр.д.№ 7225/2012 год. на Софийски районен съд.С потвърденото решение,постановено в производство по чл.250 ГПК, е оставена без уважение молбата на касаторите за постановяване на допълнително решение по спора. Касаторите твърдят, че са предявили установителен иск за нищожност на клаузи от договора за кредит, сключен с ответника,посочени в т.3,4 и 5 от исковата молба,а решението на въззивния съд е в противоречие с обстоятелствената й част, както и с решение на Европейския съд по дело № С – 472 / 2010 год. във връзка с неравноправни договорни клаузи.Позовават се на нецелесъобразност, за вземанията на ответника за всеки последващ период да водят самостоятелни осъдителни искове, аналогично на уважения в настоящото производство, но само за периода февруари – март 2012 година , в размер на 912,18 лева. Като касационните доводи за неправилност се твърдят съществени нарушения на съдопроизводствени правила – непосочени, както и противоречие с материалния закон, въпреки че произнасянето на въззивния съд не е по съществото на спор, а по процесуалните предпоставки за допълване на първоинстанционното решение.
Ответната страна – [фирма] – оспорва допустимостта на касационното обжалване, на основание чл. 280 ал.2 ГПК, като счита че, въпреки че предмет на спора са процесуалните предпоставки за произнасяне по иск, различен от разгледания осъдителен иск, обжалваемостта следва да се преценява според цената на последния – 912,18 лева. В евентуалност оспорва основателността на касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.
Несъстоятелно е възражението на ответната страна за недопустимост на касационното обжалване,на основание чл.280 ал.2 ГПК. Предпоставките за същото следва да бъдат съобразени с цената на неразгледания от съда иск,с произнасяне по който се претендира допълване на решението.Същият е неоценяем, в който смисъл настоящият състав споделя постановеното в опр.№ 449 по ч.т.д.№ 1596/2015 год. на І т.о. на ВКС.Неоценяемите искове не са изключени от касационния контрол, тъй като разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК не може да се тълкува разширително.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
С исковата молба касаторите твърдят, че с писмо № 47 / 9300 от 14.11.2011 год. ответникът, считано от 01.02.2011 год. ги е уведомил за промяна в прилагания по сключения договор за банков кредит от 01.12.2011 год. лихвен процент, а с писмо № 47 / 1088855 от 29.11.2011 год. – едностранно налага лихвен индекс, различен от договорения . С това твърдят нараснала месечната им погасителна вноска по лихви, за сметка на погасителна месечна вноска от главница. Така,считано от 01.02.2012 год. се твърдят едностранно променени от ответника лихвените условия по кредита. Не се сочи в обстоятелствената част наличието на конкретна разпоредба в договора за кредит, позволяваща едностранна промяна в размера на дължимата лихва от страна на кредитодателя, която и с оглед съдържанието си, независимо от приемането й от ищците, се явява неравноправна съгласно разпоредби на З.,макар най-общо да се сочи, че в анекс № 1/01.04.2008 год. е заложена клауза, която не е ясна и недвусмислена, поради което се явява неравноправна, по смисъла на чл.147 ал.1 З..Това поведение на ответника е коментирано и като недобросъвестно, водещо до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, съгласно чл.143 З.. На практика се твърди липса на основание ответника да преуговаря приложимите за дължимата лихва проценти, макар да се заявява съгласие на ищците с уговореното в анекс № 1, а несъгласие с последващия отказ на ответника за прилагането му четири години по-късно.При тази обстоятелствена част на исковата молба са формулирани следните петитуми : 1/ да се отхвърлят исканията на ответника за завишаване лихвата осем пъти и намаляване главницата два пъти или за сума от 1 088,55 лева месечно,считано от 01.02.2012 год. / исковата молба предявена на 16.02.2012 год. / ; да се определи месечната погасителна вноска,дължима от ищеца , съгласно клаузите на анекс № 1, приложима до 01.02.2012 год.;да се задължи ответника да възстанови надвзетите суми, считано от 01.02.2012 год. и да се задължи да спазва разпоредбите на договора, в които е уговорено предсрочно погасяване, без дължими разходи.Исковата молба е оставена без движение с указания на съда да се уточнят предявените претенции, вкл. с предлагане на възможни варианти,изводими от изложението.С уточнение от 17.04.2012 год. ищците са конкретизирали, че правният им интерес касае период след 01.02.2012 год. и претендират от ответника да бъде осъден да заплати на ищците надвзети суми в размер на 912,18 лева. Заявили са, че до 31.01.2012 год. правоотношението им с ответника е регулирано от клаузите на анекс № 1/01.04.2008 год., а след 01.02.2012 год. и без предвидено в същия основание за изменение на лихвените проценти ответникът е започнал да прилага различни от визираните в анекса. С допълнително уточнение от 11.05.2012 год. е конкретизирана следната претенция : да се установи по отношение на ответника във връзка с анекс № 1/01.04.2008 год. към договор за банков кредит , че нарушава договорените лихвени условия.От защитата на ответника се установява, че спорът между страните се концентрира в това допустимо ли е след прекратяване на трудовото правоотношение между ищеца и банката,с оглед което и по сключения от ищците договор за банков кредит са прилагани преференциални условия относно начислимата възнаградителна лихва,последната да бъде преуредена според общо приложими лихвени проценти,независимо че анекс № 1 също не предвижда прилагане на последните,макар да е сключен след прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца.
Първоинстанционният съд е разгледал,като допустимо предявен единствено осъдителен иск за сумата от 912,18 лева, с правно основание чл.55 ал.1 пр. 1 ЗЗД. С молба по реда на чл.250 ГПК ищците са претендирали произнасяяне на съда с предмет „ да разпореди на банката да преустанови незаконното надвземане и да определи размера му и / или укаже в решението си как при изпълнението му, то да се определи и изпълни „, вкл. „ да се произнесе по въпроса какъв е размера на надвземането за целия период„ / изтеклия след 01.02.2012 год., респ. и в хода на съдебното производство /. С решение в производство по чл.250 ГПК съдът е отказал да допълни решението си, с мотива че не е сезиран с иск за установяване надвземането на ответника за целия период, считано от 01.02.2012 год., но и че такъв иск не би бил допустим за периода след завеждането на исковата молба, вкл. осъдителен такъв – по съображения от чл.124 ал.2 ГПК, предвиждащ допустим осъдителен иск за изпълнение на повтарящи се задължения, дори тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението, като каквито не следва да се квалифицират задълженията на ищците по договора за кредит.Съдът се е мотивирал и с недопустимост на иск за принуждаване на ответника да приеме определени по размер от съда лихвени проценти, тъй като такава молба съставлява претенция за едностранно изменение на сключения договор за кредит , което е недопустимо.
С въззивна жалба / неправилно титулувана като частна /,ищците атакуват решението по чл.250 ГПК,като претендират отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на допълнително решение по осъдителен иск за надвзети от ответника суми и за периода след февруари – март 2012 год., акцентирайки че за посочване сумата от 912,18 лева,за тези два месеци, са били подведени от указанията на съда в разпореждането му за отстраняване нередовности на исковата молба. Изложени са възражения срещу извода на съда за идентифициране на заявената претенция с такава за едностранно изменение на договора от съда, както и най-общо се сочи определянето на лихвите въз основа на неравноправна /неконкретизирана и тук/ договорна клауза,нито основанието за нейната неравноправност.
Въззивният съд е оставил без движение исковата молба / разпореждане в з.з. от 24.03.2015 год. /, с указание ищците да посочат предявяват ли иск за установяване нищожност на договорни клаузи, поради противоречие с разпоредби на З.,и ако да – на кои договорни клаузи. С молба от 06.04.2015 год. ищците са посочили ,че претендират нищожност, поради противоречие със З. , на чл.11.1.3 от договора за кредит и идентична на същата разпоредба клауза в т.ІІІ 1/1/2 от анекс № 1 / 01.04.2008 година.Същевременно сочат размер на иск от 27 478,60 лева, за периода 01.03.2012 год. – 01.04.2017 год., като разлика между начислима съгласно договора и анекса лихва от 2 974,60 лева , но при приложим основен лихвен процент на банката и начислимата според ответника,пак съобразно клаузите на договора и анекса, но при „ използване лихвен индекс,различен от договорения и на трети лихвен компонент в противоречие с подписания договор „ , лихва в размер на 30 453,44 лв. .
За да потвърди първоинстанционното решение по чл.250 ГПК , въззивният съд очевидно е приел, че дължи произнасяне в съответствие с уточнението на изначално нередовната искова молба, направено до приключване на устните състезания в производството по чл.250 ГПК, доколкото напълно е игнорирал заявените от ищците,в изпълнение на собственото му разпореждане от 24.03.2015 год.,обстоятелства. Така е приел,че ищците в първоинстанционното производство не са конкретизирали договорните клаузи, чиято неравноправност по смисъла на З. твърдят, поради което и такава неравноправност подлежи на изследване от съда единствено в мотивите, не и като предмет на самостоятелен установителен иск за нищожност на договорна клауза.Такъв петитум,според въззивния съд,ищците не са формулирали. Съдът е отчел като релевантно обстоятелството, че по предявения на страните доклад по делото,същите не са възразили по приетото от първоинстанционния съд надлежно сезиране единствено с осъдителния иск за сумата от 912,18 лева.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторите са формулирали следните два въпроса : 1/ Как се определя цената на установителен иск за нищожност на договорни клаузи по различен начин, които са едностранни и накърняват правата на ищците по договор за кредит ? и 2/ Следва ли да се отчитат договорените условия само въз основа на сключения договор за кредит и анекса към него – анекс № 1 – или може кредиторът еднозначно да променя условията по сключени договори ,като определя лихвените условия и индекси, каквито намери за добре, грубо ощетявайки по този начин интересите на кредитополучателите , които отделно от това погасяват стриктно вноските си ,съгласно погасителния план ? Въпросите се сочат с формално посочване хипотезите на чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, но без обосноваване съгласно задължителните указания в т.3 и т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Необосноваването на допълнителен селективен критерий би било достатъчно за недопускане на касационното обжалване . В случая, обаче, е неудовлетворен общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Атакуваното въззивно решение съдържа произнасяне по процесуален правен въпрос – относно наличието на предпоставки за постановяване на решение по реда на чл. 250 ГПК от първоинстанционния съд, определящо за което е наличието на надлежно предявен с исковата молба или последващо уточнен иск,произнасяне по какъвто с допълване на решението, ищците претендират. Така формулираните въпроси не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд по разрешаването на този процесуалноправен въпрос.Действително, мотивите съдържат произнасяне и относно цената на спорния като предявен иск. Тези му мотиви,обаче, са развити единствено в аспект на касационната обжалваемост на постановеното въззивно решение – въпрос,относим към допустимостта на касационната жалба,с оглед чл.280 ал.2 ГПК, по който настоящият състав се произнесе по-горе, респ. не е счел обжалването недопустимо.Вторият от формулираните въпроси е свързан с разрешение на материалноправен спор – произнасяне по същество на предявен иск, каквото тук атакуваното въззивно решение не съдържа.
Нещо повече, видно от мотивите на въззивното решение съдът е приел,че дължи произнасяне съобразно уточнението на предявените искове,направено до приключване на устните състезания в първоинстанционното производство,не и съгласно уточнението на исковата молба, направено във въззивното производство. Произнасяне по иск за установяване нищожност на договорна клауза, като неравноправна, с оглед разпоредби на З., не се съдържа в молбата на ищците по чл.250 ГПК,нито във въззивната им жалба. Процесуалноправен въпрос относно това процедиране на въззивния съд касаторите не са формулирали и обосновали с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 -3 ГПК.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5664 / 25.07.2015 год. по т.д. № 3844/2015 год. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ