О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 487
гр. София, 28.04.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 218 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №3730/22.04.2016 г., постановено по гр.д.№ 9462/2014 г., от ІV”б” състав на Софийски градски съд.
Ответникът не е представил писмен отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.128 ,ал.2 КТ е основателен до размера на присъдената от първоинстанционния съд сума и е потвърдил същото.
Съдът е приел, че в случая са налице всички законо-установени условия за получаването на допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода от 12.08.2008 г. до 22.11.2009 г. от ищеца, тъй като същият е работил по основно трудово правоотношение при ответника и по допълнително трудово правоотношение при Т. у. Първото посочено правоотношение съдът е приел за основно, тъй като въз основа на сключеното на 18.05.2008 г. допълнително споразумение съществуващото между страните трудово правоотношение е било изменено, като ищецът е преминал на 8- часово работно време при ответника, за разлика от предходния период, през който е работил на 4- часово работно време при този работодател. Предвид така настъпилото изменение съдът е приел, че трудовото правоотношение между страните по делото е придобило характер на основно, а това между ищеца и третото за спора лице е останало допълнително. Горните изводи съдът е обосновал, като е отчел разпоредбата на чл.111 КТ, в която е уредена хипотезата на допълнителен труд при друг работодател, според която работникът или служителят може да сключва трудови договори и с други работодатели за извършване на работа извън установеното за него работно време по основното му трудово правоотношение, освен ако не е уговорено друго в основния му трудов договор. За да се сключи трудов договор за външно съвместителство, въззивният съд е приел, че е необходимо да са налице следните предпоставки: 1. съществуване на основно трудово правоотношение с друг работодател; 2. полагането на допълнителния труд да става само в извън установеното за работника или служителя работно време по основното му трудово правоотношение. Прието е , че за да се полага допълнителен труд при друг работодател, законодателят изисква съществуването на основно трудово правоотношение, като според дадената в § 1, т.12 от ДР на КТ дефиниция „основно трудово правоотношение“ е всяко трудово правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд. Времето за изпълнение на работата по външно съвместителство се уговаря изрично между страните по трудовото правоотношение с оглед спазване на изискването тя да се извършва извън рамките на установеното работно време по основния трудов договор. Прието е, че допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит се заплаща за действително отработено време в рамките на съответната месечна продължителност на работното време само по основното трудово правоотношение, а при непълно работно време- по всеки отделен трудов договор, до допълването им до съответната месечна продължителност на работното време /чл.12, ал.8 НСОРЗ/. Съдът е съобразил обстоятелството, че трудовите правоотношения при работодателя- ответник и при втория работодател на ищеца- ТУ, са възникнали на една и съща дата и предвид преминаването на ищеца на работа при 8- часово работно време при ответника, считано от 18.05.2008 г. /съгласно сключеното на същата дата допълнително споразумение/, е направил извод, че от този момент правоотношението между страните по делото е придобило характер на основно, поради което именно по същото работодателят- ответник е дължал плащането на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит- съгласно чл.12, ал.8 НСОРЗ. По това основно правоотношение на ищеца следва да е начислено и изплатено допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит /т. нар. ”клас”/ при съобразяване на притежавания от него през процесния период трудов стаж, възлизащ съответно на 45 и 46 години, определен за периода до м.07.2009 г. и след м.07.2009 г. , поради което е прието от съда, че предявения иск е основателен за присъдената сума.
В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Първия правен въпрос, сочен от касатора, с твърдението, че е разрешен от въззивния съд при противоречие с практиката на ВКС е относно преобразуването на допълнителен трудов договор в основен, поради промяната на работното време. Твърди се, че този правен въпрос е разрешен в противоречие с възприетото от ВКС с решение № 512/14.01.2013 г. по гр.д.№ 1464/2011 г. на ВКС, ІV гр.отд. С цитираното решение, постановено по реда на чл.290 ГПК и представляващо задължителна съдебна практика по смисъла на тълкуването, дадено с ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съгласно чл. 111 КТ, работникът може да сключва трудови договори и с други работодатели за извършване на работа извън установеното за него работно време по основното трудово правоотношение (външно съвместителство), освен ако в трудовия договор по основното трудово правоотношение не е уговорено друго, а съгласно § 1, т.12 ДВ КТ „основно трудово правоотношение“ е всяко трудово правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд. Двете трудови правоотношения – основно и по договор за външно съвместителство, съществуват успоредно и независимо едно от друго, без изменението или прекратяването на едно от тях да рефлектира върху съдържанието на трудовия договор по другото. Прекратяването на трудовия договор по основното трудово правоотношение не превръща трудовия договор за допълнителен труд в основно трудово правоотношение – уговореното между страните съдържание на трудовия договор не може да бъде променено без тяхно съгласие (чл. 119 КТ), нито да бъде поставено в зависимост от стоящи извън волята им външни фактори.
В конкретния случай, въззивният съд е приел преобразуването на допълнителен трудов договор в основен, поради промяната на работното време, като е приел, че с този факт е налице промяна в трудовите договори – от допълнителен в основен и от основен в допълнителен, като фактите по настоящото дело, възприети от съда като променящи съдържанието на двата трудови договора, са различни от фактите, обосновали изводите на ВКС в цитираното по-горе съдебно решение. В решението на ВКС, сочено от касатора като съдържащо противоречие с възприетото от въззивния съд, основният довод е, че прекратяването на основното трудово правоотношение не превръща допълнителното в основно, без да са налице фактите, възприети в настоящия случай от въззивния съд, които са довели до изводите му за преобразуване на правоотношението. В тази насока липсва соченото противоречие, както и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване.
По втория поставен правен въпрос, относно дължимостта на допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в случаите, в които продължителността на положения дневен труд надвишава съответното 8-часова продължителност, въззивният съд не е формирал правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, за да е налице касационно основание по допустимост на касационното обжалване, въззивният съд следва да се е произнесъл по сочените от касатора правни въпроси, за да се търси евентуално противоречие с практиката на ВКС, противоречиво разрешаване от съдилищата по този правен въпрос или същия да е от значение за точното прилагане на закона или за развитие на правото. По втория въпрос липсва произнасяне от страна на въззивния съд, респ. Липсва и относимост на същия въпрос към производството по чл.288 ГПК, като в този смисъл е и тълкуването, дадено с ТРV№1/2009 г. на ОСГТК по приложението на чл.280 ГПК. Отделен е въпросът, дали въззивният съд е дължал произнасяне по този въпрос, доколкото подобни оплаквания съществуват във въззивната жалба на касатора, въззивник във въззивното производство. Процесуалноправен въпрос в тази насока, относно задължението на съда да се произнесе по доводите, наведени с въззивната жалба липсва, а съдът служебно не се произнасян по допуснати процесуални нарушения, в производството по допустимост на касационното обжалване.
В останалата част, изложението на касационните основания по допустимостта на касационното обжалване, представлява интерпретиране на фактите по спора с наведени оплаквания по съществото на спора, касаещи обосноваността на съдебното решение и евентуалната му неправилност, поради необоснованост, но фактическата обстановка, възприета от съда и обосноваността на съдебното решение не е допустимо да се проверяват в производството по чл.288 ГПК, а едва след като са налице основания по допустимостта на касационното обжалване и същото е допуснато, при разглеждането на касационната жалба по същество, доколкото необосноваността е касационно обжалване не по чл.280, ал.1, а по чл.281 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания по допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №3730/22.04.2016 г., постановено по гр.д.№ 9462/2014 г., от ІV”б” състав на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.