О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№487
София, 29.11.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1951 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Ж. Н., А. Г. Б. и К. Г. Н. чрез пълномощника им адвокат И. И. против решение № 9108 от 15.12.2016 г., постановено по гр.д. № 8812 по описа за 2016 г. на Софийски градски съд, III-б въззивен състав, с което е потвърдено решение от 22.03.2016 г. по гр.д. № 21853/2013 г. на Софийски районен съд, 35-ти състав за уважаване на предявнеия от И. К. Ф., А. К. Ф. и Е. К. Ф. против Р. Ж. Н., А. Г. Б. и К. Г. Н. ревандикационен иск по отношение на 1/7 ид.ч. от втори етаж на жилищна сграда в [населено място], [улица], състоящ се от шест стаи, кухня, клозет и вестибюл, подробно описан в нотариален акт № 37, том I, рег. № 3375, дело № 46/1998 г. на нотариус Я..
И. К. Ф., А. К. Ф. и Е. К. Ф. са подали чрез пълномощника си адвокат В. Р. писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски..
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
С определение от съдебно заседание на 13.12.2016 г. въззивният съд е допуснал поправка на исковата молба относно фамилията на Р. Ж. Н. /посочена в исковата молба като С./ и на А. Г. Б. /посочена в исковата молба като Н./.
Разглеждайки въззивната жалба на ответниците Р. Ж. Н., А. Г. Б. и К. Г. Н. съдът е приел за установено, че с нотариален акт № 105, том 16, дело № 2723/1993 г. И. П. Л. е продал на Р. К. Ф. собствената си 1/7 ид. ч. от втория етаж, а с нот. акт. № 37, дело № 46/1998 г. за продажба на недвижим имот Р. К. Ф. е дарила на К. Г. Ф. /наследодател на ищците/ 1/7 ид. ч. от втория етаж от описания в исковата молба недвижим имот. С писмо per. № 10690/08.03.2012г. на СДВР, адресирано до И. Ф., същата е била уведомена, че във връзка с постъпила от нея молба, касаещи настанили се в неин имот лица, е установено, че тези лица са се легитимирали като собственици на имота. С решение от 30.05.2002 г. по гр. д. № 9034/2000 г. на СРС, 44 с-в е признато за установено, че Р. Ж. С. и Г. К. Н. са собственици на основание давностно владение на шестте стаи /от общо седем/. С констативен нотариален акт № 0154, том 3, per. № 6833, дело № 518/2007 г. на нотариус Б. Н. ответниците Р. Ж. С., А. Г. Н. и К. Г. Н. са били признати са собственици, при посочените в акта квоти, на апартамент, находящ се на втори надземен етаж, състоящ се от вестибюл, дневна, кухня, четири стаи, два коридора, баня с тоалетна, тоалетна и килер, при граници: от изток: калканна стена и една стая, собственост на Р. Ф., от юг – двор и една стая, собственост на Р. Ф. и запад – една стая, собственост на Р. Ф.. Представени са бележки за платен данък от ищците от 2012 г., като същите са декларирали имота, като тяхна собственост, през 2005 г. Съгласно удостоверение от ПАМДТ, К. Г. Ф. е декларирал 1/7 ид. ч. от втори етаж от жилищната сграда, като е посочено, че отделът не разполага в архив с декларации, подавани за имоти до 31.12.1997 г.
Въззивният съд е приел, че писмените доказателства легитимират ищците като собственици на 1/7 ид.ч. от процесния имот, както и че ответниците владеят имота. Счел е, че важен момент е установяване на началната дата, от която ответниците владеят имота и че такава не е установена от ангажираните от тях свидетели. Свидетелите Б., Г. и Т. твърдят, че ги познават отдавна, но не сочат конкретно от кога са започнали да посещават имота. Свидетелят Б., който е съпруг А. Б. и зет на Р. Н. и който твърди, че ги познава от 1988 г. -1989 г., от друга страна заявява, че не знае да е сменян патрона на входната врата, обстоятелство което не се отрича от всички страни по делото, само се оспорва момента на сменянето му. В този смисъл съдът е счел, че показанията му не могат да бъдат кредитирани, а и поради роднинската връзка с ответниците и неоснователно се явява твърдението на ответниците във въззивната им жалба, че по делото е било установено, че те /ответниците/ владеят имота от 1988-1989 г. Това не се потвърждава и от цитираното от тях съдебно решение от 30.05.2002 г. по гр.д. № 8034/2000 г. на СРС, 44 състав, по силата на което ответниците са били признати за собственици на основание на давностно владение на шестте стаи. Именно седмата стая се владее и ползва от ищците и техните праводатели. Въз основа на това решение, влязло в сила на 30.10.2005 г., ответниците са се снабдили с констативен нот. акт № 0154, дело № 518/2007 г., с който ответниците са били признати за собственици при посочените квоти на апартамент, находящ се на втори надземен етаж, състоящ се от вестибюл, дневна, кухня, четири стаи, два коридора, баня с тоалетна, тоалетна и килер, при граници: от изток: калканна стена и една стая, собственост на Р. Ф., от юг – двор и една стая, собственост на Р. Ф. и запад – една стая, собственост на Р. Ф., като в него не е била включена „стаята“ на Р. Ф..
Съдът е приел за неоснователно възражението на ответниците, че са придобили спорната 1/7 ид.ч. по давност. Изложил е съображения, че съгласно ТР 1/2012г. на ОСГК на ВКС при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. В случая по делото не е установена началната дата на владеене от ответниицте на имота само за себе си, т.е. не е установен и началният момент на осъществяваното владение за себе си. Видно е, че наследодателят на ищците К. Ф. е придобил собствеността върху имота през 1998 г. Налице са данни, че в тази стая е живяла неговата прехвърлителка Р. Ф. до смъртта си през 2004 г., като К. Ф. не е живял в имота, но след неговата смърт отново през 2004 г., двама от наследниците му/ жена му и сина му/ са ходили там. Ако се вземе тази начална дата до предявяване на исковата молба на 21.05.2013 г. не са изминали повече от 10 години.
Същевременно съдът е изложил и съображения, че за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене/ТР 1/2012 г. на ОСГК на ВКС/. Извършването на ремонти не представляват действия на отричане на правата на останалите собственици, водещо до манифестиране пред тях на намерение за своене-реш. № 635/25.10.2010 г. на ВКС, по гр.д. № 1405/2009 г., постановено по чл.290 ГПК. Ответниците не са установили, че са че са придобили идеалната част от имота по силата на давностно владение продължило повече от 10 години, както и че са извършили действия, с които са обективирали по отношение на ищците промяната в намерението им да владеят претендираната от тях 1/7 идеална част от имота като своя. Доколкото смяната ключа на входа на сградата представлява такова действие, то това е извършено именно около 2007 г., което изключва 10-годишната придобивна давност. За това говори и фактът, че ответниците се снабдяват с констативен нот. акт за собственост в края на 2007 г., в който както бе посечено по-горе, не е била включена „стаята“ на Р. Ф., от което може да се направи извод, че към този момент ответниците не са променили намерението си и не са имали съзнанието, че имотът е само техен. Освен това, видно от представените бележки ищците са декларирали имота, като тяхна собственост, през 2005 г.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставя въпросите:
1) допустимо ли е въззивната инстанция да извършва поправка на имената на ответниците, които ищците са посочили в исковата молба;
2) може ли началото на срока за придобиване на имот по давност да бъде установен със свидетелски показания;
3) представляват ли смяната на ключа от входната врата на жилище и недопускането на съсобственици в него за период по-дълъг от 10 години недвусмислено отричане на правото на собственост на тези съсобственици;
4) длъжен ли е съдът да се произнесе по направено с отговора на исковата молба възражение за нищожност на представен като доказателство писмен документ;
5) длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства.
Първият въпрос е неотносим към изхода на настоящото производство, тъй като от данните по делото е видно, че самите ответници при подаване на въззивната жалба са посочили и са представили доказателства за действителните им фамилни имена, различни от тези, посочени в исковата молба, като не са оспорили качеството си на надлежна страна в процеса, а в практиката на ВКС е дадено тълкуване, че въззивният съд е длъжен да отстрани нередовност на исковата молба /освен в хипотеза на постановяване на решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна/ – т.5 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а следователно същият съд е компетентен и да отстрани допусната грешка в име на страна, щом не се оспорва качеството й на надлежна страна в процеса.
Вторият и третият въпрос са обосновани с тезата на касаторите, че владеят имота от 88-89 г., че други лица никога не са имали ключ, че Р. Ф. не е живяла в този имот, а ищците никога не са проявявали интерес до 2013 г. Посочената обосновка е свързана с твърденията на касаторите какво е следвало да приеме за установено съда и не може да се съотнесе към мотивите на въззивното решение, в които въз основа на събраните доказателства е приета различна от твърдяната фактическа обстановка. Следователно като неотносими към фактическите изводи на въззивния съд тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
Неотносим се явява и четвъртия поставен въпрос, тъй като във въззивната жалба липсва твърдение за допуснато от първоинстанционния съд нарушение поради необсъждане на довод за нищожност поради липса на съгласие на прехвърлителя И. Л., а съответно и въззивният съд не е дължал произнасяне по това твърдение.
Петият въпрос е необоснован, тъй като в касационната жалба липсва уточнение кое от събраните по делото доказателства не е обсъдено от въззивния съд, а и последния е формирал изводите си въз основа на представените по делото гласни и писмени доказателства.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да възстановят на ответниците по жалбата направените разноски в размер на 1000.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат В. Р..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9108 от 15.12.2016 г., постановено по гр.д. № 8812 по описа за 2016 г. на Софийски градски съд, III-б въззивен състав.
ОСЪЖДА Р. Ж. Н., А. Г. Б. и К. Г. Н., тримата с адрес: [населено място], [улица] да заплатят на И. К. Х. и А. К. Ф., двамата с адрес: [населено място], [улица], вх.А, ап.4 и Е. К. Ф., [населено място], [улица], вх.А, ап.4, тримата със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.В, ет.1, адвокат В. Р. разноски за настоящото производство в размер на 1000.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: