5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 488
[населено място] 04. 05. 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №5108 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба на Г. К. Р. и Н. Д. Р., чрез процесуалния им представител адв.М., срещу решение от 16.04.2014г., постановено по в.т.д.№198/2014г. на Апелативен съд – П., с което след отмяна на решение от 03.12.2013г. по т.д.№62/2013г. на Окръжен съд – [населено място], са отхвърлени предявения от Г. К. Р. и Н. Д. Р. иск за заплащане на сумата 86 500лв., съставляваща покупна цена по договора за продажба на основание чл.189, ал.1, изр.2, предл.1 ЗЗД, ведно със законната лихва и евентуален иск за заплащане на същата сума като получена без основание.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът В. З. Г., действащ в качеството си на ЕТ”З. – В. Г., чрез процесуални представители адв.Р. и адв.М., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Г. К. Р. и Н. Д. Р. иск за заплащане на сумата 86 500лв., съставляваща покупна цена по договора за продажба на основание чл.189, ал.1, изр.2, предл.1 ЗЗД, ведно със законната лихва и евентуален иск за заплащане на същата сума като получена без основание.
С въззивното решение е прието, че не е налице основание за разваляне на договора за покупко-продажба съобразно разпоредбата на чл.189 ЗЗД, тъй като не е доказано, че продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице. Прието е, че по делото липсват каквито и да е доказателства, установяващи по несъмнен начин, че процесният автомобил е регистриран и/или е собственост на трето лице; че такива доказателства следва да се представят /съобразно изложената фактическа обстановка/ от компетентните власти в Д., където, твърди се в исковата молба, е регистрирано дружеството, чиято собственост, твърди се, е процесният автомобил или да се изискат от самото дружество; че кореспонденцията с бюро СИРЕНЕ в Д., съдържаща се в приложената прокурорска преписка, сама по себе си не е доказателство за право на собственост; че доказателствени искания за установяване на посоченото право по делото не са правени, въпреки че то е оспорено още с отговора на исковата молба. По тези съображения въззивният съд е приел, че не може да се направи обоснован извод, че „ответникът не е изпълнил основното си задължение по договора и не е прехвърлил собствеността върху автомобила”. Прието е, че установяването, че продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице е в доказателствена тежест на ищеца, тъй като това установяване е предпоставка за уважаване на предявения иск. Именно с оглед на това доказване ищецът е поискал и първоинстанционният съд е приложил по делото прокурорската преписка; с оглед становищата и исканията на страните е дал възможност и допълнителен срок на ищците след като се запознаят с преписката да ангажират доказателства в тази насока, при изразено становище на ответника, че и в преписката не се съдържат доказателства за правата на третото лице.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че с въззивното решение са разрешени въпроси: „от гледна точка на действащото гражданско законодателство в РБългария, представлява ли кореспонденцията по Ш. информационна система и в частност по чл.69а ЗМВР между оторизирани органи – Бюро СИРЕНЕ-Д. и Бюро СИРЕНЕ-България при Дирекция „МОС”-София, официален документ и следва ли информацията в тази кореспонденция да се приема за достоверна”; ”има ли тази информация удостоверителен характер относно съдържащите се /изложени/ в нея обстоятелства”; ”необходимо ли е в тази кореспонденция да се представят доказателства в подкрепа на сочените обстоятелства относно собствеността на МПС-во, или твърдените в кореспонденцията обстоятелства не следва да се доказват с други доказателства, тъй като по силата на действащото законодателство имат официален и удостоверителен характер и се ползват с доказателствена стойност”; ”при наличие на информация относно собствеността на МПС-во в кореспонденцията по ШИС, чия е тежестта за доказване на собствеността на МПС”. Касаторът счита, че по поставените въпроси е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с доводи, че са от значение за развитие на правото, тъй като по тях няма съдебна практика. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът сочи, че по поставените въпроси липсва съдебна практика. Разпоредбата на чл.179 ГПК не е непълна, неясна или противоречива и по прилагането й има формирана и ненуждаеща се от промяна съдебна практика, че официални са тези документи, които материализират изявление на орган на държавна власт, респ. на друго лице /частноправен субект/, на което държавата е предоставила определена удостоверителна функция, като придава на удостоверяването доказателствено значение. За да има документът качеството на официален, е необходимо той да е издаден в рамките на предоставената от закона компетентност на издателя в установените форма и ред. В доктрината и съдебната практика няма колебание, че за да е налице евикция не е необходимо купувачът да е отстранен от имота, нито да е бил осъден да върне вещта. Достатъчно е правата на третите лица да са безспорни и противопоставими на купувача, без да е необходимо задължително да бъдат установени по съдебен ред. Купувачът може да претендира отговорност за съдебно отстранение дори ако правата на третите лица все още не са предявени по съдебен ред, или към момента не съществува основателна опасност той да бъде отстранен. Когато обаче тези права не са установени със сила на пресъдено нещо или по друг безспорен начин, купувачът, който твърди, че те съществуват и поради това е предал вещта на третото лице, следва да докаже противопоставимостта им пред продавача, за да получи цената и разноските по договора, както и обезщетение за вреди, независимо че не му я връща. В случая процесният лек автомобил е бил приобщен по реда на чл.69а, ал.2 ЗМВР/отм./ с протокол за доброволно предаване. Съобразно разпоредбата на чл.69а, ал.1 ЗМВР/отм./ полицейските органи могат да изземват временно вещ, за която има сигнал за издирване в ШИС и/или в Интерпол, като издирваната вещ се предава доброволно или се изземва от лицето, в което е открита, за срок от 30 дни. По силата на чл.69а, ал.8 ЗМВР/отм ако в срока по ал.1 не бъде получена молба за правна помощ или друго волеизявление, направено от съответната държава членка, въвела сигнала за издирване, в което се съдържа информация, отнасяща се до въведения сигнал, и/или потвърждение на сигнала от компетентен орган на държавата членка, въвела сигнала, съдържащо изрично искане за връщане на вещта, вещта се връща на лицето, от което е предадена или иззета, в 5-дневен срок с постановление на окръжната прокуратура по местопредаване или изземване на вещта, освен ако: 1. тя е предмет или средство за извършване на престъпление на територията на Република България; 2. тя e доказателство, обект на обезпечителни мерки или предаването й може да затрудни наказателно производство, образувано в Република България и 3. притежаването й е забранено по законите на Република България. С Постановление от 24.10.2012 г. на ОП – Х. преписката е прекратена и е постановено връщане на автомобила на упълномощен представител на чуждестранното дружество, от което е постъпило искане за това в срока по чл.69а, ал.8 ЗМВР/отм./. ЗМВР е специален закон, с който на полицейските органи и на прокурора са предоставени правомощия за предприемане на различни видове мерки в определените от този закон случаи. В изпълнение на тези си правомощия органите действат съобразно закона, но и по своя преценка относно наличието или липсата на законовите предпоставки. В конкретния случай полицейските органи и прокурора действат в изпълнение на сигнал за издирване в ШИС, а лекият автомобил е предмет на издирване от компетентните органи в Кралство Д.. В чл.69а ЗМВР/отм./ изрично и подробно е предвиден реда, по който се изземват от полицейските органи вещи, за които има сигнали за издирване в ШИС и/или Интерпол, при какви условия става връщането на тези вещи или отказа за връщане, съответно предаването им по реда на НПК за целите на наказателно производство. Полицейските органи и прокурорът не са длъжни да проверяват собствеността върху лекия автомобил, тъй като тези органи по линия на международното сътрудничество са длъжни да окажат съдействие и да обезпечат вещ, която би могла да е обект на престъпление. Но в тази си дейност те нямат процесуално задължение да проверят и установят по несъмнен начин собствеността на въпросната вещ. Информацията в ШИС касае наличието на сигнал, по силата на който се обявява за изчезнала определена вещ, а не съдържа данни за това на кого принадлежи собствеността на загубената или изчезнала вещ, респ. твърденията за това кой е собственикът не подлежат на доказване в рамките на обявената информация; в самото постановление не е изследван въпросът за какво престъпление се касае, нито се установява по предвидените в закона способи чия е собствеността върху процесния лек автомобил. А евикция е налице само ако оспорването на правото е основателно, т.е. ако правата на третите лица са признати по съдебен ред или безспорно са установени по друг начин.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касация претендира разноски, но не е представил доказателства за извършени такива за касационното производство, поради което такива не следва да му се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 16.04.2014г., постановено по в.т.д.№198/2014г. на Апелативен съд – П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: