О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 488
София,21.05.2009г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на осми май, две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 438/ 2009г. по описа на Върховния касационен съд
Производството е по ЧЛ.288гпк.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба от Ф. Д. К. срещу решение от 03.11.2008г. по гр.д. № 2651/2006г. на Пловдивски окръжен съд, с което като е оставено в сила решение по гр.д. №8870/2003г. на Пловдивски РС, е отхвърлен иск с правно основание чл.97, ал.4 ГПК за признаване за установено, че И. Х. съзнателно е използувала частен неистински докучент / писмо от М. В. / от месец декември 1953г., което съставлява престъпление по чл.316, пр.1 НК.
Жалбоподателката поддържа, че касационното обжалване следва да се допусне, тъй като със същото е дадено разрешение на съществен правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС.
Ответницата И. Х. М. в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Върховния касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените основания и като провери данните по делото, намира следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е оставил в сила решение от 03.11.2008г. по гр.д. №8870/2003г. на Пловдивски РС, е отхвърлил иск за признаване за установено, че на 07.06.1995г. по гр.д. №8489/1994г. на РС-Пловдив, И. Х. е представила и съзнателно се е ползувала от частен неистински документ / писмо от М. В. / от месец декември 1953г., което съставлява престъпление по чл.316, пр.1 НК. Установено е било по делото, че с решение от 22.12.2005г. по гр.д. №1244/2005г. Върховният касационен съд е обезсилил решение от 04.02.2005г. по гр.д. №1152/2004г. на Пловдивски ОС и потвърденото с него решение по гр.д. №413/2003г. на Пловдивски РС, като е прекратил производството по иск на Ф. Д. и А. К. Г. срещу П. А. , Е. Н. , К. Г. и И. Х. за признаване за установено, че писмо от М. В. , от месец декември 1953г., е неавтентично – не е подписано от лицето посочено като негов автор. В същото решение Върховният касационен съд е приел, че не е налице правен интерес от воденето на такъв иск, тъй като то дори и да бъде изключено като доказателство по водения от ищцата иск с правно основание чл.32, ал.1, т.2 ЗТСУ не би се променил изхода по спора, поради факта, че изводът на съда за отхвърлянето на иска като неоснователен е направен при анализ и на всички други доказателства. При тези данни с обжалваното решение въззивният съд, приемайки че производството е допустимо, е приел, че ответницата И. Х. , когато е представила писмото по гр.д. № №8489/1994г. на РС-Пловдив, не е съзнавала, че същото е неистинско, тъй като тя е получила писмото от друга страна по делото – П. В. , поради което не е извършила деяние, което да съставлява престъпление по чл.316, пр.1 НК.
В изложение към касационната жалба за да обоснове допустимостта на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК жалбоподателят поддържа, че е дадено разрешение на съществен процесуален въпрос, а именно относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото в съвкупност, който е разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС, намерила изражение и във Постановление на ВС №7/27.12.1965г., в което е прието, че необсъждането на всички доказателства е съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Върховният касационен съд намира, че не са налице посочените в жалбата основания за допускане на касационното обжалване. Действително въпросът за точното приложение на процесуалната норма, визирана в чл.188 ГПК/отм./ е съществен, но на него въззивният съд в обжалваното решение е дал отговор в съответствие с трайната практика на ВКС. Съгласно същата се приема, че разпоредбата на чл. 188 ГПК задължава съдът да обсъди и прецени всички доказателства и доводите на страните по свое убеждение, а съгласно постановление № 1/1953 г, на Пленума на Върховния съд съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже в решението си какво приема за установено относно фактическите положения, да каже върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. А когато по делото са събрани разноречиви доказателства, съдът трябва мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не вярва и защо ги счита недостоверни, като обсъди и прецени критически свидетелските показания, доводите на страните и въобще всички доказателства по делото и след обсъждането и преценка определя кои факти приема за установени по делото. В конкретния случай съдът именно в съответствие с тази практика е приел, че не са установени твърдените от жалбоподателката факти и е отхвърлил предявения от тях иск.
Жалбоподателката поддържа, че е налице и основание за допускане на касационното обжалване посочено в разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като от значение за точното прилагане на процесуалния закон и за развитието на правото е да се приеме в практиката, че съдът с непосредствените си впечатления следва да извърши преценка дали един документ е автентичен или не. Съдът, в съответствие с трайната практика на ВКС е изслушал вещо лице, защото е счел, че той няма достатъчно опит и знания, за да определи дали подписа под спорния документ е положен от М. В. и той наистина не е длъжен да възприеме заключението на назначеното от него вещо лице (чл. 157, ал. 3 ГПК), но той е длъжен да обсъди и прецени заключението наред с другите доказателства, събрани по делото, и ако не го възприеме и отхвърли, трябва да наведе убедителни съображения за отхвърлянето му. Именно преценявайки всички доказателства, а не само съдебно-почерковата експертиза, съдът е направил своите изводи за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.97, ал.4 ГПК/отм./. В трайната си практика ВКС приема, че изслушването на вещо лице е било необходимо, когато наистина се касае до изясняване на такъв въпрос, за което са необходими специални знания, каквито са в случая тези из областта на графологичната наука, каквито съдът няма. И в такива случаи съдът съгласно чл. 157, ал. I ГПК е бил длъжен да назначи вещо лице и неназначаването на такова води до решаване на делото при непълни доказателства. Ето защо не може да се приеме тезата на жалбоподателя, че за точното приложение на процесуалния закон и развитието на правото следва да се елиминира приложението на тази процесуална норма.
Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК на решение от 03.11.2008г. по гр.д. № 2651/2006г. на Пловдивски окръжен съд по жалба на Ф. Д. К..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: