О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 489
гр. София, 18.07.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 189/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Б. К. от гр. Хасково срещу решение № 254 от 03.09.2018 г., постановено по в. т. д. № 565/2017 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 14 от 20.03.2017 г. по т. д. № 30/2016 г. на Хасковски окръжен съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено съществуването на вземане на „Банка Д.” ЕАД към Е. Б. К., произтичащо от сключен на 27.08.2007 г. договор за ипотечен банков кредит, включващо 172 456.84 лв. – непогасена главница, ведно със законната лихва от 11.09.2015 г. до пълното изплащане, 9 329.57 лв. – възнаградителна лихва за времето от 13.12.2014 г. до 10.09.2015 г., и 494.33 лв. – наказателна лихва за времето от 01.09.2015 г. до 10.09.2015 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.2 ГПК в производството по ч. гр. д. № 2011/2015 г. на Хасковски районен съд, допълнена с определение № 1711/14.12.2015 г. по същото дело с включване на сумата 2 432.49 лв. – заемни такси.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Навеждат се оплаквания срещу извода на въззивния съд, че поради забава в плащането на девет погасителни вноски целият кредит е превърнат в предсрочно изискуем към 01.09.2015 г. Касаторката излага доводи, че с оглед безспорно установения по делото факт на надвзети от банката – ищец суми вследствие недопустима едностранна промяна на лихвения процент за периода 27.07.2007 г. – 10.06.2015 г., не са съществували обективните предпоставки по чл.21 от договора за настъпване на предсрочна изискуемост на целия кредит.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Банка Д.” ЕАД със седалище в гр. София, който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението по т. д. № 30/2016 г. на Хасковски окръжен съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за съществуващо вземане на „Банка Д.” ЕАД към Е. Б. К. за непогасена главница, възнаградителни и наказателни лихви по договор за ипотечен банков кредит от 27.08.2007 г., за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, Пловдивски апелативен съд е приел, че поради забава в плащането на 9 бр. погасителни вноски по кредита банката – ищец е превърнала кредита в предсрочно изискуем на 01.09.2015 г. и в резултат на това ответницата – длъжник дължи цялата непогасена главница по кредита, заедно с начислени възнаградителни и наказателни лихви до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК – 11.09.2015 г.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че с договора от 27.08.2007 г. ищецът „Банка Д.” ЕАД е предоставил на ответницата Е. К. ипотечен банков кредит на стойност 173 000 лв. със срок за издължаване 360 месеца при уговорен гратисен период 7 години или 84 месеца, през който кредитополучателката е следвало да погасява само договорена възнаградителна лихва. Кредитът е предоставен при уговорен общ лихвен процент 7.29 %. В чл.21.1.1 от приложимите към договора Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити е предвидено, че кредиторът има право да превърне кредита в предсрочно изискуем при всяко неплащане в срок на уговорени погашения по лихва и/или главница, а в чл.20.2 – че при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, като до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка в размер на 10-процентни пункта. С влязло в сила решение на Софийски районен съд, потвърдено с решение по гр. д. № 9384/2017 г. на Софийски градски съд, кредиторът „Банка Д.” ЕАД е осъден на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД да заплати на Е. К. сумата 12 334.55 лв., представляваща възнаградителна лихва по договора за ипотечен банков кредит от 27.08.2007 г., начислена неправилно за периода 27.07.2007 г. – 10.06.2015 г.
В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, според което гратисният период по кредита е изтекъл на 28.08.2014 г., след което ответницата е забавила плащането на дължимите погасителни вноски с включена главница; за периода 01.12.2014 г. – 28.07.2015 г. има непогасени на падежа общо 9 бр. вноски, първата от които е платена частично, а останалите (всяка с размер 1 520.24 лв.) не са платени изобщо; в процеса на погашение по кредита ответницата е заплатила възнаградителни лихви на обща стойност 107 097.49 лв. при дължими съобразно уговорения в договора лихвен процент – 7.29 %, 93 147.83 лв. (разлика от 13 949.66 лв.).
След преценка на фактите и доказателствата по делото въззивният съд е направил извод, че забавата в плащането на погасителните вноски след 01.12.2014 г. е предпоставила настъпване на предсрочна изискуемост на кредита при условията на чл.21.1.1 вр. чл.20.2 от приложимите към договора за кредит общи условия. В зависимост от този извод въззивният съд е приел, че предсрочната изискуемост се е проявила обективно и е била налице към посочената в заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК дата – 01.09.2015 г., както и че ответницата е била уведомена надлежно за настъпването й с получена на 24.08.2015 г. покана. Предвид преценката за осъществяване на обективните и субективните предпоставки на предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението на 11.09.2015 г. – т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е формирал решаващ извод за основателност на иска по чл.422, ал.1 ГПК и за съществуване на установяваното с него парично вземане в размера, отразен в диспозитива на първоинстанционното решение. По отношение на възнаградителната лихва, включена в общия размер на вземането, съдът е посочил, че тя се дължи съобразно първоначално уговорения в договора лихвен процент, с който следва да се олихвява главницата по кредита за целия исков период, и възлиза на 9 329.57 лв.
Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ответницата, че поради наличие на надплатени възнаградителни лихви по кредита вследствие едностранно извършеното от банката увеличение на лихвения процент неплащането на погасителните вноски за периода 01.12.2014 г. – 28.07.2015 г. няма за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита и че надплатените лихви следва да се приспаднат от размера на непогасената главница. Изложил е съображения, че доколкото забавата при обслужването на кредита е започнала непосредствено след изтичане на гратисния период от 84 месеца и се е проявила по отношение на погасителните вноски с включена главница, надвнасянето на възнаградителни лихви няма значение за надлежното изпълнение на задължението за погасяване на главницата по кредита и липсва основание надплатената лихва да се приспада от размера на непогасената главница.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е обосновала приложното поле на касационното обжалване със следните въпроси, определени като значими за изхода на делото : „1. При надвзети без правно основание от страна на Банката – кредитор суми – в нарушение на Договора за кредит и закона, които са по размера си значително повече от начисляваните от Банката месечно дължими вноски, има ли основание Банката да обяви кредита за предсрочно изискуем и да пристъпи към принудително изпълнение, след като тя самата е неизправна страна; 2. При създадена от страна на Банката привидна забава на вноски и дължимост на такива поради изменение на уговорените условия по Договора за кредит задължен ли е съдът да провери дали в действителност има забава на вноски и след като констатира, че към момента на „обявяване” на предсрочната изискуемост кредитополучателят е надвнесъл суми значително повече от реално дължимите, може ли да приеме, че са налице условията за предсрочна изискуемост и съответно да отхвърли иска по чл.422 ГПК”.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело – чл.280, ал.1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне; Посочването на значимия за изхода на делото въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки.
Преценени от гледна точка на указанията в цитираното тълкувателно решение, формулираните в изложението въпроси не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Първият въпрос е насочен към оспорване на правилността на извода на въззивния съд, че предсрочната изискуемост на кредита е предпоставена от неплащането на дължими погасителни вноски с включена главница и че надплащането на възнаградителни лихви (като последица от извършена от банката промяна на лихвения процент) не заличава последиците от неизпълнението на задължението за главница. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са обосновани и законосъобразни, поради което дори посоченият извод да е неправилен, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол на това основание.
Във втория въпрос се съдържа защитната теза на касаторката, че като е начислявала възнаградителни лихви в по-висок размер, банката – ищец е създала „привидна забава” на погасителни вноски по кредита и в резултат на това се е стигнало до обявяване на кредита за предсрочно изискуем. От мотивите към обжалваното решение обаче е видно, че въззивният съд не е възприел така поддържаната теза, а е направил извод, че настъпването на предсрочната изискуемост е последица от неплащане на дължимите погасителни вноски с включена главница и че обективните и субективните предпоставки на предсрочната изискуемост са се осъществили съобразно приложимите към договора за кредит общи условия преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК (т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС). Поставеният от касаторката въпрос не кореспондира с така формирания решаващ извод на съда и това е достатъчно да се отрече обуславящото му значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е отсъствието на аргументация в изложението относно значението на въпросите, с които е обосновано приложното поле на касационния контрол, за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че разрешеният с обжалваното въззивно решение правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая касаторката се е позовала бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да изложи съображения по какъв начин касационното разглеждане на формулираните от нея въпроси ще допринесе за постигане на заложената в основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК цел, изяснена в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Поради липсата на аргументация следва да се приеме, че по отношение на обжалваното решение не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изложеното решението по в. т. д. № 565/2017 г. на Пловдивски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 254 от 03.09.2018 г., постановено по в. т. д. № 565/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :