О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 489
София, 02.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4217 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. Р. Б., П. Ж. Я., Г. П. Б., В. И. Б., Х. М. М., И. С. А., К. Й. А., О. Л. Н., М. Г. Г., И. Л. В., Д. С. В., И. Н. – всички от [населено място], „Б. І” О., със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя В. А., и [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Р. К., всички чрез адв. Т. П., против решение № 772 от 8 юни 2016 г., постановено по в.гр.д. № 3374/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Варна, в частта му, с която е отменено решение № 4041 от 19 октомври 2015 г., постановено по гр.д. № 4275/2015 г. по описа на районния съд в гр. Варна в частите му, с които са отхвърлени предявените от И. С. В. от [населено място] против Б., Я. Б., Б., М., А., А., Н., Г., В., В., Н. и двете дружества искове по чл. 45 ЗЗД за солидарното им осъждане да заплатят на В. сумата от 12000 лева обезщетение за причинените й за периода 05.01.2012 г. – 30.06.2012 г. имуществени вреди поради незаконно извършено от тях строителство в общите части – автомобилен подход на сграда с адрес в [населено място], което е препятствало ползването на притежаваното от В. бистро в сградата, както и сумата от 1000 лева неимуществени вреди поради преживени от нея за същия период повишена тревожност и дълбоко безпокойство, дължащи се на невъзможността да ползва притежаваното от нея бистро по предназначение и съответно да погасява кредитните си задължения, както и в частта, с която В. е осъдена да заплати на П. Я. сумата, представляваща разликата над 235,29 лева до 1000 лева сторени пред районния съд разноски съразмерно на отхвърлената част на исковете, и вместо него ответниците са осъдени да заплатят на В. солидарно сумата от 12000 хиляди лева обезщетение за имуществени вреди за съответния период и 1000 лева обезщетение за неимуществени вреди за същия период, и в тежест на касаторите са определени разноски.
В касационната жалба се сочат всички основания за неправилност на обжалваното решение според чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на съда, че процесните врати са поставени от касаторите по тяхно общо решение през 2011 г., както и че ищцата е пропуснала ползи от наеми за процесния период поради вина на ответниците. Твърди се, че без съобразяване на събраните доказателства в цялост е прието, че искът е основателен и доказан, погрешно е съобразяван оспорения още пред първата инстанция и непротивопоставим на касаторите договор за наем, без да са налични и данни кога е прекратен. Според касаторите единственото решение на общото събрание на етажната собственост относно поставяне на врати в прохода на сградата е това от 2013 г., въз основа на което е издадено и разрешение за поставянето им, като не са кредитирани свидетелски показания за съществуването на вратите от въвеждането на сградата в експлоатация през 2006 г., и за множеството жалби до различни институции за шума от заведението. Съдът е избрал да кредитира свидетелските показания в различни техни части, без да е ясно въз основа на какво приема за достоверни част от показанията, а друга част – не. Сочи се, че неправилно въпросите към техническата експертиза касаят състоянието на вратите понастоящем, а не към процесния период. Липсват каквито и да е доказателства, че именно поради наличието на врати (които са съществували още при закупуването на заведението) наемният договор е бил прекратен. Като неправилен се възприема изводът, че е налице само един вход за клиенти, суровини и отпадъци, тъй като вратите на прохода по никакъв начин не възпрепятстват ползването на втория вход (евакуационното стълбище), и невярно било, че евакуационното стълбище следвало да се приема за втори вход. Становището на експертизата за отклонение на вратите от съответните изисквания касае вратите към 2013 г., но не и какви са били параметрите на съществуващите към 2011 г. врати и достъпът за автомобили през прохода бил ли е същият, както към 2013 г. За недоказан се сочи фактическият състав на чл. 45 ЗЗД. Подчертано е, че единствено въз основа показанията на майката на ищцата, която е заинтересована от изхода на спора, са приети за претърпени неимуществени вреди, а и не са събрани доказателства, установяващи вината на касаторите и причините за прекратяване на договора за наем, за да се достигне до извод, че именно поради виновните им действия ищцата не е реализирала доходи от наеми за съответния период. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответницата И. С. В. от [населено място], представлявана от адв. В. К., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, и излага доводи за неоснователността на жалбата по същество.
Въззивният съд приема за установено, че страните са собственици на самостоятелни обекти в сграда, в която през 2009 г. ищцата се сдобила с бистро в сутеренния етаж, което по договор за наем от 2010 г. отдала под наем за пет години, и договорът бил прекратен на 5 януари 2012 г., установено с приемо-предавателен протокол от същата дата; във връзка с експлоатацията на този обект ответниците представят множество жалби до компетентни органи; на 11 юни 2012 г. на етажните собственици е наредено да премахнат поставените две преградни врати в прохода на жилищната сграда, тъй като не съществуват в одобрения архитектурен проект, застрашават безопасността на движението и здравеопазването на гражданите, защото ограничават достъпа до евакуационното стълбище и при аварийни ситуации се възпрепятства евакуирането на хора; вратите са доброволно премахнати на 30 юни 2012 г. Преценявайки възражение от собствениците относно съставения констативен протокол, съдът приема, че процесните алуминиеви врати са поставени по общо решение на ответниците през 2011 г., а свидетелските показания за това, че вратите са съществували към момента на придобиване на бистрото, не са кредитирани, тъй като противоречат на останалите доказателства и предвид заинтересоваността на свидетелите. Така първата предпоставка на чл. 45 ЗЗД е приета за установена, тъй като е извършен незаконен строеж – неправомерно действие от страна на ответниците. Предвид представения договор за наем е счетена за сигурна възможност за увеличаване на имуществото на ищцата чрез реализиране на приходи – получаване на уговорен наем, като пропуснатата полза се съизмерява именно с неполучения месечен наем и несключването на нов такъв, въпреки наличието на потенциален наемател. Възприет е изводът на експертизата, че за процесния период бистрото е било недопустимо да функционира само с едни вход за клиенти, суровини и изход за отпадъци, без да е осигурен постоянен достъп през автомобилния проход, поради което е счетена за установена пряката причинна връзка между противоправното деяние и причинената имуществена вреда. За твърдените за претърпени неимуществени вреди са взети предвид показанията на майката на ищцата.
К. съд приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
От дванадесетте поставени въпроса, шест въпроса изцяло са насочени към това дали определени обстоятелства са установени по делото. Питанията: установено ли е по делото от кого и кога са били поставени процесните врати и може ли да се вмени във вина на ответниците извършен „незаконен строеж”; установено ли е по делото дали етажните собственици са взели решение през 2011 г. за поставяне на процесните врати на прохода на сградата в [населено място], [улица]; установено ли е монтирали ли са процесните врати етажните собственици през 2011 г., съответно дали същите обективно са препятствали възможността на бистрото (собственост на ищцата от 2010 г.) да бъде експлоатирано като търговски обект; доказани ли са по делото причините за прекратяване договора за наем между ищцата и трето лице – наемател, доказана ли е причинна връзка между процесните врати и прекратяване договора за наем; доказала ли е ищцата, че за периода м. януари 2012 г. – м. юни 2012 г. не е било възможно функционирането на обекта като бистро поради наличието на врати; доказани ли са по делото неимуществени вреди, които твърди ищцата да е претърпяла, както и частта от друг въпрос – правилно ли е приел съдът, че врати, изградени въз основа на разрешение за строеж от 2013 г. и налични към момента на изготвяне на експертизата, са били идентични с процесните, при липса на доказателства за това, касаят изцяло преценка на доказателствата по делото, каквато може да бъде извършена от съда при разрешаване на спора по същество, което би могло да стане в процедурата по чл. 290 ГПК, след като касационното обжалване е било допуснато, но в процедурата по чл. 288 ГПК по селекция на касационните жалби, каквото е настоящото, подобна преценка е недопустима. Такова е разяснението на ВКС, дадено обвързващо в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК: материалноправният или процесуалноправният въпрос, обосноваващ допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства; касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Изрично е подчертано, че основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение според чл. 281, т. 3 ГПК, и че проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК. ВКС намира, че подобна проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност. Ето защо следва да се приеме, че въпросите по обсъждането на събраните доказателства, съответно необосноваността на решението, не могат да послужат за целите на процедурата по чл. 288 ГПК.
И останалите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Пита се съставлява ли нарушение на материалния закон и процесуалните правила допускането на задачи към съдебнотехническата експертиза за установяване неотносими към спора факти и обстоятелства – състоянието на врати, изградени въз основа на разрешение за строеж от 2013 г. и налични към момента на изготвяне на експертизата. От една страна, допуснатите от съда съществени процесуални нарушения също не са включени в обхвата на основанията за допускане на касационното обжалване, а са част от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, а от друга съдът, за да коментира налични към момента на изготвяне на експертизата врати (който момент е извън процесния период), се е основал на твърдение на касаторите в отговора на исковата молба и показания на разпитани по делото свидетели, и то с оглед данните за това, че през 2013 г. са били поставени същите, демонтирани през 2012 г., врати. Правен въпрос за начините, по които следва да бъде установявано състоянието на автомобилния проход като евакуационен път към релевантния период не се поставя.
Въпросът при постановяване на решението си следвало ли е съдът да вземе предвид, че след процесния период (през 2013 г.) е било издадено разрешение за строеж от общинската администрация за поставяне на врати на същото място – на прохода на сградата, не води до допускане на касационното обжалване, тъй като съдът, след като е възприел извода, че са поставени отново вече веднъж демонтираните врати, е възприел извода на вещите лица за несъответствие на вратите и на видимия праг от 16 см с нормативните изисквания за строително-технически правила и норми за осигуряване на безопасност при пожар. Въпрос, свързан с възможността да се извърши косвен съдебен контрол върху издаденото разрешение за строеж, не се поставя.
Каква е доказателствената стойност на договора за наем и протокола за прекратяване от 5 януари 2012 г., е въпрос, на който отговор се дължи след преценка на конкретното доказателство, която, както беше обяснено по-горе, не се дължи от касационния съд в настоящата процедура. Това води до извода, че не може да бъде разгледана и втората част на този въпрос – следва ли след своевременното оспорване на това доказателство съдът да го изключи като такова, още повече, че простият факт на оспорване на съответното доказателство не води никога директно до неговото изключване, доколкото процесуалният закон предвижда процедурата по проверка на документа.
Касаторите приемат, че обуславящ изхода на спора е въпросът съставлява ли нарушение на материалния закон и процесуалните правила липсата на мотиви в решението относно представени и приети писмени доказателства и произнасяне по неприети такива. Така, както въпросът е зададен, предполага еднозначен положителен отговор по твърдението за допускане на нарушение на съдопроизводствените правила, но наличието на такова нарушение не е основание за допускане на касационното обжалване, обяснено по-горе. Ако всъщност се поставя проблемът по задължението на съда да изложи мотиви, то касаторите не са посочили конкретно по кои техни твърдения във връзка с представени доказателства липсват мотиви, респективно – изложени са мотиви, без такива твърдения да са правени, а касационният съд не може сам да формулира правен въпрос по обусловилите изхода на спора разрешения на въззивния съд, разяснено в цитираното по-горе ТР, т. 1.
Касаторите твърдят, че в процесния случай искът е приет за основателен и доказан, без да се изследват причините за настъпване на вредата. В съдебната практика непротиворечиво се отговаря на въпроса кога съществува причинна връзка между деяние и вреда, и в случая въззивният съд е изложил подробни аргументи защо приема, че е налице неправомерно деяние и в какво се е изразило то, че то е извършено от ответниците, и в негов резултат е настъпила вреда. Несъгласието на касаторите с изводите на съда не съставлява само по себе си основание за допускане на касационното обжалване. Отрицателен е без съмнение отговорът на втората част на този въпрос – дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица от деянието, но в процесния случай не е прието, че се дължи обезщетение за такива вреди, които не са пряка и непосредствена последица от деянието, а напротив – обоснована е съответната връзка.
Накрая се пита изпълнил ли е въззивният съд задължението си по ГПК да се произнесе по спора след обсъждане на всички доказателства по предмета на иска по чл. 45 ЗЗД. Не може да се сподели тезата на касаторите, че въпросът е решение в нарушение на ТР № 88/1962 г., ОСГК, ВС, на ТР № 4/2012 г., ОСГТК, ВКС, и на ППВС № 1/1968 г., тъй като в случая съдът е изследвал всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД и ги е намерил за установени по делото. Преценката на фактите е следвало да стане предмет на питане чрез поставяне на относим правен въпрос, но след като това не е сторено, то касационното обжалване, независимо от интереса на касаторите в тази посока, не може да бъде допуснато. Останалите твърдения на касаторите, заявени в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, представляват касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че твърденията на касаторите за това, че правните изводи на въззивния съд (неуточнено кои) са в противоречие с решение № 131 по гр.д. № 99/1967 г., ОСГК, ВКС, решение № 137 по гр.д. № 1562/1962 г., І г.о., ВС, и решение № 205 по гр.д. № 2388/1973 г., І г.о., ВС, не са подкрепени с представяне на съответната съдебна практика. Независимо, че практиката е на Върховния съд, както обвързващо се изяснява в т. 2 и 3 от ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, тя, включително и тази на общите събрания на колегиите, постановена при действието на Закона за устройство на съдилищата /отм./, не се включва в практиката на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК от 2007 г., към която се причисляват и постановленията на Пленума на ВС. Затова в ТР № 1/2009 г., т. 3, се установява изискването страната, позоваваща се на противоречива практика на съдилищата по съответния правен въпрос – допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, да представи и копие от съответната съдебна практика (включително актове на ВС), като в противен случай касационният съд не може да допусне касационното обжалване въз основа на соченото допълнително основание (сравни последния абзац на ТР № 1/2009 г., т. 3).
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 772 от 8 юни 2016 г., постановено по в.гр.д. № 3374/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Варна, в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: