5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 489
София, 21.10.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Стоев
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 53561 от 2015 година по описа на Второ ТО на ВКС, разпределено на Първо ГО на ВКС в изпълнение на заповед №839/18.05.2016г. на председателя на ВКС, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивното решение на Апелативен съд-Велико Т., постановено на 07.08.2015г. по в.т.д.№76/2015г. в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] по реда на чл.422 ГПК иск за признаване за установено, че [фирма] му дължи сумата от 133236 евро, представляваща част от сумата 163652.88 евро по издадената от [фирма] запис на заповед №84268 и законната лихва от 01.10.2012г. до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№729/2012г. на Районен съд-Тетевен.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че в частта по предявения иск над 130 160.36 евро /до пълния предявен размер от 133236 евро/ решението на въззивния съд е недопустимо, тъй като постановеното от първоинстанционния съд решение, с което искът е отхвърлен за пълния размер от 133236 евро, е обжалвано пред въззивния съд само за сумата от 130 160.36 евро. Въззивният съд обаче е потвърдил изцяло решението на първоинстанционния съд, което според касатора обуславя наличие на основание за допускане на касационното обжалване с цел проверка за допустимостта на въззивното решение в тази част.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса приложим ли е чл.147 ЗЗД към менителничното поръчителство по ТЗ. Поддържа също така, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса кога настъпва падежът на запис на заповед, издаден с падеж на предявяване до определен срок, когато менителничният ефект обезпечава договор за финансов лизинг, предсрочно прекратен от лизингополучателя и по договора има неизпълнени парични задължения на лизингополучателя – с прекратяване на каузалното отношение или по правилата на Търговския закон, а именно с предявяване на записа на заповед. Поддържа, че така поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като липсва задължителна практика на ВКС.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [фирма] изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира заплащане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
[фирма] е предявило срещу [фирма] иск за установяване съществуването на вземане по запис на заповед №84268 с платец [фирма] и поръчител по него [фирма], за което по реда на чл.417, т.9 ГПК до Районен съд-гр.Т. е подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата 133 236.88 евро. Така предявеният иск е отхвърлен от първоинстанционния съд. Пред въззивния съд първоинстанционното решение по предявения срещу [фирма] иск е обжалвано в частта, с която искът е отхвърлен за сумата 130 160.36 евро.
С обжалваното решение така предявеният иск е приет за неоснователен.
От фактическа страна е прието, че на 14.07.2008г. между [фирма] като лизингодател и [фирма] като лизингополучател е сключен договор за финансов лизинг на пътно превозно средство, като договорът е подписан от представител на [фирма] в качеството му на поръчител. Прието е, че за обезпечаване на вземането по договора е издаден запис на заповед №84268, издаден на 14.07.2008г. от [фирма], като издателят се е задължил безусловно да заплати на [фирма] при предявяване на записа на заповед, сумата 163652.88 евро; записът е платим без протест и на предявяване, като срокът за предявяване за плащане е до 49 месеца от издаването; поръчителят [фирма] се е задължил да плати по записа на заповед при условията, при които записът е издаден.
Прието е, че лизингодателят е изпълнил задължението си по договора за финансов лизинг /да придобие описаното в договора МПС, след което да го предостави на лизингополучателя срещу възнаграждение при условията на договора/. Във връзка с неизпълнение на задължението на лизингополучателя и на поръчителя от лизингодателя са изпратени нотариални покани за заплащане на дължимите по договора суми, като нотариалната покана е връчена на лизингополучателя на 18.06.2010г., а на поръчителя – на 15.06.2010г. Поради неизпълнение от страна на лизингополучателя договорът за лизинг е развален от лизингодателя на 10.07.2010г. Лизингополучателят е заплатил по договора за лизинг общо 134 901.82лв. като последното плащане е направено на 31.03.2010г. С оглед на това е прието, че лизингополучателят е в забава на плащанията от 17.06.2009г., след която дата е трябвало да извърши плащания по издадени 13 броя фактури за дължими вноски за главницата, издадени до 17.06.2010г. както и 5 фактури за възнаградителна лихва. Прието е също така, че лизинговият актив е продаден от лизингодателя на трето лице на 13.11.2012г. за сумата 52807.41лв., с която сума е погасена натрупалата се законна лихва.
Прието е, че записът за заповед е предявен за плащане на издателя на 18.04.2012г. и тъй като на падежа не е извършено плащане, на 01.10.2012г. [фирма] е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение до РС-гр.Т., въз основа на което е издадена както заповед за изпълнение, така и изпълнителен лист, като [фирма] и [фирма] са подали възражения по реда на чл.414 ГПК.
Прието е, че записът на заповед е редовен от външна страна – издаден е въз основа на конкретно каузално правоотношение /по повод договор за финансов лизинг/, съдържа реквизитите по чл.535 ТЗ, като по записа на заповед е налице валидно поръчителство от страна на авалиста [фирма], който се е задължил със същото задължение, което е поето от издателя, при същите условия. Прието е, че каузалното правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед, е договорът за финансов лизинг, който също е валиден и поражда правни последици – записът на заповед е бил издаден, за да се обезпечи изпълнението на задължението за плащане на лизингови вноски. Прието е за безспорно между страните, че договорът за финансов лизинг е прекратен на 10.07.2010г. С оглед на това е прието, че [фирма] в качеството си на поръчител, не е задължен по отношение на [фирма], тъй като последният /като кредитор/ не е предявил иск против длъжника в 6 месечен срок от падежа, т.е. до 10.01.2011г. /заявление за издаване на заповед за изпълнение е подадено едва на 01.10.2012г., а исковата молба-на 09.01.2013г./. Поради това е прието, че отговорността на поръчителя [фирма] е погасена и предявеният срещу него иск следва да бъде отхвърлен изцяло.
Прието е също така, че претенцията за лизинговите вноски за периода от 17.06.2009г. до 01.10.2010г. са погасени по давност /вноските предхождащи с повече от 3 години подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/, тъй като същите са договорени в договора за лизинг като периодични плащания – предвидено е, че се дължат всеки месец на определено число до 17 число на съответния месец/ а доколкото съгласно чл.347, ал.2 ТЗ правилата за договора за наем се прилагат и за договора за лизинг, то приложение следва да намери и разпоредбата на чл.111, буква „в“ ЗЗД/. Тези съображения обаче касаят предпоставките за ангажиране отговорността на лизингополучателя [фирма], но не и отговорността на поръчителя [фирма].
С оглед така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че поставените от касатора въпроси са неотносими към спора – особеностите на авала, отличаващи го от фигурата на поръчителя в гражданското право, не обуславят крайния извод на съда по основателността на предявения иск. В съответствие с даденото в т.17 на ТР 4/18.06.2014г. по тълк.д.№3/2014г. на ОСГТК на ВКС тълкуване въззивният съд е приел, че при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, съдът е длъжен да ги обсъди и да отчете настъпването на съответните правни последици, като всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед. И доколкото между страните по делото не е съществувал спор, че записът на заповед обезпечава изпълнението на договора за финансов лизинг, по който авалистът [фирма] е страна /има качеството поръчител/, въззивният съд е основал изводите си за основателността на претенцията на клаузите на договора за финансов лизинг, с оглед на което е приел, че по отношение на възможността да бъде ангажирана отговорността на [фирма] приложение следва да намери разпоредбата на чл.147 ЗЗД. Това становище съответства на установената като трайна към настоящия момент практика на тричленни състави на ВКС /решение №17/21.04.2011г. по т.д.№213/2010г. на Второ ТО на ВКС; решение №2/12.08.2014г. по т.д.№984/2012г. на Второ ТО на ВКС; решение №40/05.06.2012г. по т.д.№148/2011г. на Първо ТО на ВКС, в които е прието, че не е допустимо авалистът да противопоставя на приносителя на менителничния ефект както абсолютните възражения за недействителност на ефекта /освен относно формата му/, така и личните /относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед, освен ако докаже, че приносителят е недобросъвестен и е извършил злоупотреба с право, или самият авалист също е страна по каузалната сделка.
Поради същите съображения следва да се приеме, че и вторият, поставен от касатора въпрос, не е обуславящ за разрешаването на правния спор за отговорността на [фирма] – с оглед липсата на спор за каузалното правоотношение съдът е преценявал наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответниците по предявения иск с оглед същността и развитието на това правоотношение, а не с оглед съществуването на абстрактната сделка.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване с цел проверка допустимостта на обжалваното решение-наведените от касатора доводи за произнасяне на въззивния съд извън пределите на въззивната жалба с оглед обстоятелството, че решението на първоинстанционния съд е потвърдено в обжалваните части, следва да бъдат разгледани от съда, който е постановил решението, по реда на чл.247 ГПК.
С оглед изхода на спора в полза на [фирма] следва да бъде присъдена сумата 9000лв., представляваща направените по делото разноски.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 07.08.2015г. по в.т.д.№76/2015г. по описа на Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 9000лв. /девет хиляди лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: