4
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 489
София, 23.06.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на eдинадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 1438 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
С Решение № 2339 от 16.12.2013 год. и постановено по реда на чл.247 ГПК Решение № 429 от 12.03.2014 год., двете по т.д.№ 743/2013 год., Софийският апелативен съд е отменил Решение № 2182/18.12.2012 год. по т.д.№ 2184/2006 год. на Софийски градски съд в частта с която е бил отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.19 ал.3 ЗЗД и е обявил за окончателен сключеният на 07.10.2005 год. предварителен договор за продажба на реална част от поземлен имот с площ 5000 кв.м., находящ се в [населено място],[жк], [улица]. Оставил е в сила решението на Софийски градски съд в частта с която е бил уважен искът с правно основание чл.19 ал.3 ЗЗД по отношение на предварителен договор от 11.10.2005 год. за продажба на едноетажен склад тип „Мархи”, находящ се върху същия терен.
Постъпили са касационни жалби от [фирма] срещу посочените две решения на Софийски апелативен съд, подлежащи на преценка, като единен съдебен акт.
В изложенията по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се съдържа позоваване на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По отношение на основното решение с което е приет за основателен иска досежно терена, основанието е свързано с противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана с: Решение № 47/2009 год. по т.д.№ 645/2008 год. на ВКС-ТК, І т.о.; Решение № 123/2009 год. по т.д.№ 230/2009 год. на І т.о. на ВКС; Решение № 537/2010 год. по гр.д.№ 349/2009 год. на ІІІ г.о. на ВКС и Решение № 72/2011 год. по т.д.№ 659/2010 год. на ВКС-ТК, І т.о. по отношение на два въпроса. При преценка на съдържанието им, съобразно критериите на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, въпросите се свеждат до следното: 1./ Липсата на съвпадение между заявения петитум досежно идентификацията на имота и идентификацията на същия в диспозитива на решението, води до недопустимост на решението, според тезата на касатора за произнасянето на ВКС с цитираната задължителна практика; 2./ Може ли да бъде уважен иск с правно основание чл.19 ал.3 ЗЗД, ако продавачът по предварителния договор не е собственик на продаваемия имот.
По отношение на решението по чл.247 ГПК с което е потвърдено решението на СГС за уважаването на иска спрямо склада тип „Мархи”, основанието е свързано с противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана с: Решение № 259/2012 год. по гр.д.№ 915/2010 год. на ІV г.о. на ВКС; Решение № 196/2013 год. по гр.д.№ 1348/2012 год. на ІІ г.о. на ВКС; ППВС № 1/1985 год.; Решение № 249/2010 год. по гр.д.№ 92/2009 год. на ІV г.о. на ВКС; Решение № 47/2009 год. по т.д.№ 645/2008 год. на ВКС-ТК, І т.о.; Решение № 123/2009 год. по т.д.№ 230/2009 год. на І т.о. на ВКС; Решение № 537/2010 год. по гр.д.№ 349/2009 год. на ІІІ г.о. на ВКС. Въпросите в това изложение съвпадат с посочените в изложението касаещо основното решение.
Становището на настоящия съдебен състав, че основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице произтича от следното:
Предмет на предварителния договор от 07.10.2005 год. е прехвърляне правото на собственост върху реална част от недвижим имот, представляваща терен от 5000 кв.м., част от урегулиран поземлен имот с обща площ 87427 кв.м. – пар.І кв.3 по плана на [населено място], м.”Военна рампа”, „след отреждането, като самостоятелен УПИ”. Посочено е, че описаната част от имота е отразена в работна скица, подписана от двете страни и съставляваща неразделна част от предварителния договор. Цената за която страните са постигнали съгласие е 40 евро на кв.м., а срокът за сключване на окончателен договор – 45 дни от влизане в сила на плана за обособяване на самостоятелен УПИ, но не по-късно от 6 месеца от датата на подписване на предварителния договор. Към този предварителен договор за сключени 3 анекса за удължаване на срока.
Предмет на втория предварителен договор между [фирма] и [фирма], носещ дата 11.10.2005 год. е прехвърлянето на собствеността на склада тип „Мархи”, който е с площ 1800 кв. и е изграден върху терена по предходния предварителен договор. Договорената цена е 25000 евро.; по отношение на него също е изготвена работна скица, съставляваща неразделна част от договора; срокът е същия; по отношение на този срок също са сключени 3 анекса на същите дати, като анексите, касаещи терена. Няма спор, а и по делото е установено, че предприетата административната процедура по обособяване на продаваемия имот в самостоятелен УПИ не е била завършена (Заповедта за изменение на регулацията е била оттеглена). Нова процедура не е била предприета от собственика и не е проведена, въпреки, че от заключението на назначената по делото техническа експертиза е установено, че изискванията за обособяването на самостоятелен УПИ са налице. Установено е и това, че продавачът е искал увеличение на цената по сделката. Обсъдено е от съдилищата и обстоятелството, че след вписването на исковата молба, ответникът [фирма] се е разпоредил със спорния имот в полза на [фирма]. Съобразно данните в търговския регистър (чл.23 ал.4 ЗТР), приобретателят е свързано лице по смисъла на § 1 т.3 от ДР на ТЗ.
Съдебният състав счита, че не е налице твърдяното противоречие със задължителна съдебна практика, а оттук и основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на първия от посочените въпроси. Противоречието се извежда от контекста на Решение № 537/2010 год. по гр.д.№ 349/2009 год. на ІІІ г.о. на ВКС. Разликите в идентификацията на продаваемия имот по предварителния договор и решението по чл.362 ал.1 ГПК (ако е безспорно, че се касае за същия имот), не се отъждествява с внасянето на промени в съдържанието на предварителния договор, каквато е тезата на касатора. Препращането с диспозитива на решението към работната скица, към която се съдържа препращане и в самия договор, също не съставлява такова привнасяне, което да е в противоречие със задължителната практика на ВКС на която се позовава касаторът.
Не е налице твърдяното противоречие със задължителна съдебна практика и по отношение на вторият от посочените въпроси, поради това, че касаторът се позовава на актове, при които хипотезата на чл.114 б.”б” ЗС не е била налице.
С отговора по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация не е поискал присъждането на разноски. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 2339 от 16.12.2013 год. и постановено по реда на чл.247 ГПК Решение № 429 от 12.03.2014 год., двете по т.д.№ 743/2013 год., Софийският апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.