О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
София 13.01.2015 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател : БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
Членове : МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 5145/2014 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Р. и И. С. И., двамата от [населено място], подадена от пълномощника им адвокат К. С., и касационна жалба от [фирма], [населено място], срещу решение №137 от 28.05.2014 г. по гр. дело №473/2013 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е отменено решение № 130 от 07.08.2013 г. по гр.д. № 1014/ 2011 г. на Великотърновския окръжен съд и е уважен искът на Р. С. Н. срещу касаторите, [фирма] и М. Й. Н. за прогласяване нищожността на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 ЗЗД поради привидност на сключения между Р. С. Н. като продавач и М. Й. Н. като купувач, договор за продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място], а именно: 1/3 идеална част от УПИ ** – ****, в строителен квартал ** по подробния устройствен план на града, целият с площ от 510 кв.м., при граници: изток-УПИ *** – ****; запад-УПИ * – ****; север- [улица]и юг-УПИ * – ****, заедно с целия ВТОРИ ЕТАЖ от построената в този УПИ ТРИЕТАЖНА ЖИЛИЩНА СГРАДА, който договор е оформен с нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***/ 09.04.200* г., том **, рег. № ****, дело № 431 от 200* г. на нотариус Д. Д., с район на действие – Великотърновския районен съд, вписан под № *** в регистъра на НК. Признато е за установено по иска на Р. С. Н. по отношение Н. Д. Р. и И. С. И., че същите не са собственици на описания по-горе недвижим имот.
Ответницата Р. С. Н., [населено място], оспорва жалбата.
Ответникът М. Й. Н., [населено място], [община], не е заявил становище.
В. съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 ЗЗД, защото макар и да са посочени различни правни основания за нищожност на процесния договор, съображения са развити единствено за неговата привидност. В исковата молба са изложени твърдения, че е налице симулация – страните по договора за покупко-продажба на процесния недвижим имот – Р. С. Н. и М. Й. Н. не са имали намерение да прехвърлят собствеността на имота, а са искали да обезпечат изплащането на заема, изтеглен от заемодателя Н., въз основа на банков кредит от [фирма] и отпуснат на заемателя Н.. Искът с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 ЗЗД е допустим, тъй като ищцата има правен интерес да го предяви, за да установи нищожността на сключения между нея и М. Н. договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, а той е обуславящ за иска, предявен по реда на чл. 440 ГПК. По делото е установено, че М. Й. Н. е изтеглил банков кредит в размер на 22 000 лева от [фирма] и го е предоставил в заем на ищцата Р. С. Н. в качеството и на заемател на 27.04.2007 г. Банковият кредит е бил обезпечен с ипотека върху процесния недвижим имот, собственост на ищцата. Ищцата е прехвърлила на ответника Н. собствения си процесен недвижим имот срещу сумата 30 317.53 лв., която е била заплатена преди сключване на договора. С предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 16.05.2008 г. ответникът Н., в качеството си на продавач и ищцата Н., в качеството си на купувач, са сключили договор, с който са се съгласили, че продавачът ще продаде на купувача, в едномесечен срок от подписването на предварителния договор, собствения си процесен недвижим имот за сумата 32 000 лв. Този предварителен договор представлява „начало на писмено доказателство”, защото е необичайно около месец след сключване на окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот между същите страни да бъде сключен предварителен договор, с който купувачът да се задължи, да прехвърли възмездно на продавача същия недвижим имот. На 10.06.2008 г. М. Н. е прехвърлил възмездно собствеността върху процесния недвижим имот на З. П. Й.. След около две седмици последният прехвърлил имота на С. Г.. Последните купувачи – ответниците по исковете Н. Д. Р. и И. С. И. са изтеглили банков кредит от [фирма] и са го обезпечили с ипотека върху имота. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че договорът за покупко-продажба на процесния недвижим имот, сключен между ищцата Н. и ответника Н. е привиден. Налице е относителна симулация, тъй като с него страните по привидния договор са прикрили друго съглашение между тях за обезпечение на отпуснатия от заемодателя на заемателя паричен заем. Като привиден процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 ЗЗД. След като купувачът Н. не е станал собственик на процесния недвижим имот, той не го е прехвърлил на следващия купувач. Последният не е станал собственик на имота, тъй като никой не може да прехвърли това, което няма. С оглед на този принцип ответниците по исковете Н. Д. Р. и И. С. И. не са станали собственици на процесния недвижим имот, придобивайки го от несобственик.
К. Н. Д. Р. и И. С. И. са изложили доводи за произнасяне в обжалваното решение по правни въпроси за това дали е допустимо съединяване на иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 ЗЗД с иска по реда на чл.440 ГПК за установяване, че имотът, върху който е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника; може ли да се докаже симулация без наличие на обратно писмо и дали е възможно началото на писменото доказателство да е съставено около месец след сключването на договора. Счита, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС. Представени са решение №189 от 02.07.2012 г. по гр. дело №1072/2009 г. на ВКС, III г.о. и решение №868 от 15.02.2010 г. по гр. дело №2976/2008 г. на ВКС, IV г.о.
Според касатора [фирма] в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по правните въпроси за допустимостта на възивното решение, постановено по нередовна искова молба поради изложените в нея твърдения за нищожност на четири сделки с процесния имот; има ли ищецът правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост по реда на чл.440 ГПК след като владее имота и може да защити правата си по реда на чл.435, ал.4 ГПК/ с определение №214 от 23.04.2009 г. по ч. гр. дело №187/2009 г. на ВКС, I г.о. е прието, че в този случай липсва правен интерес/; може ли съдът да признае за установено, че последните приобретатели на процесния имот не са собственици без да обсъжда тяхната добросъвестност като трети лица относно знанието за симулативно придобиване по чл.17, ал.2 ЗЗД и дали е допустимо предявяването само на иск за установяване нищожност на договор поради относителна симулация без да бъде предявен и иск за разкриване на прикритата сделка. Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Представени са определения и решения на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №137 от 28.05.2014 г. по гр. дело №473/2013 г. на Великотърновския апелативен съд. Повдигнатите от касаторите въпроси обуславят крайното решение. Те обаче не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В. съд е съобразил трайно установената съдебна практика, според която е допустимо съединяване на иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 ЗЗД с иска по реда на чл.440 ГПК за установяване, че имотът, върху който е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника. Сключеният договор е привиден, когато страните са се съгласили, че няма да си дължат посочените престации. В тежест на страната, която претендира, че сделката е привидна, е да докаже симулацията, а в тежест на страната, която претендира, че съществува прикрито съглашение, е да докаже неговото съдържание. В отношенията между страните привидността на договора, сключен в писмена форма не може да се доказва свободно със свидетелски показания. Съгласно чл. 164, ал. 2 ГПК свидетелски показания може да бъдат допуснати от съда с изричното съгласие на насрещната страна, поради което при сключването на привидната сделка или по-късно страните съставят „обратно писмо”, в което, според естеството на договора, признават или неговата привидност, или прикритото съглашение. Обратното писмо доказва симулацията в отношенията между страните и по тази причина доказването на симулацията със свидетели не е необходимо. Симулацията обаче може да бъде доказана пред съда със свидетелски показания и при наличието на т.нар. „начало на писмено доказателство” – документ, който не е „обратно писмо”, тъй като не доказва симулацията. Този документ може да е случаен и е без значение към кого е адресиран (напр. писмо до трето лице), но трябва да изхожда от страната или да удостоверява нейно изявление пред държавен орган, което прави симулацията вероятна. Документът “начало на писмено доказателство” не доказва симулацията, а вероятното и съществуване, той е основание да бъдат допуснати свидетелски показания, чрез които симулацията може да бъде доказана./решение №163 от 15.06.2011 г. по гр. дело №1536/2009 год. на ВКС, IV г.о./ Достатъчно е „обратното писмо” или „началото на писменото доказателство” да изхождат от страната, на която се дължи различна от посочената в договора престация, а дали и кой е получил действително уговорената престация, както и кога са изготвени документите, е без значение за доказването на привидността на явната сделка. В. съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 ЗЗД, защото макар и да са посочени различни правни основания за нищожност на процесния договор, съображения са развити единствено за неговата привидност. По този начин е съобразена и задължителната практика на ВКС, според която предметът на спора се определя от посочените от ищеца като основание на иска обстоятелства и от търсената защита. В случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. В. съд в рамките на правомощията си ако установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал погрешно иска, трябва да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му. Цитираната съдебна практика за това дали ищецът има правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост по реда на чл.440 ГПК след като владее имота и може да защити правата си по реда на чл.435, ал.4 ГПК е по отменения ГПК. Според ТР № 8/ 2012 г. от 27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Съобразена е и трайно установената практика, че добросъвестността следва от поредността на вписванията и основанията за нищожност.
Съобразно изхода на спора на ответницата по касационната жалба Р. С. Н. трябва да се присъдят 1 700 лв. деловодни разноски.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №137 от 28.05.2014 г. по гр. дело №473/2013 г. на Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА Н. Д. Р., И. С. И., двамата от [населено място], и [фирма], [населено място], да заплатят на Р. С. Н., [населено място], 1 700 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.