9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
гр. София, 18.01. 2019 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател:СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове:ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3158/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационна жалба с вх. № 18792/22.06.2018 г. от „Пристанище Варна“ ЕАД, [населено място], чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт М. А. и касационна жалба вх. № 20871/ 10.07.2018 г. от Л. С. К., [населено място], [община], чрез процесуалния си представител адв. М. П. от АК – В., против въззивно решение № 1028 от 08.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 1026/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна, V състав, с което частично е отменено решение № 1465 от 05.04.2018 г., постановено по гр.д. № 18651/2017 г. на Районен съд – Варна, и са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, а е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен искът за присъждане на обезщетение за принудителна безработица с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Жалбоподателите релевират касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ответник „Пристанище Варна“ ЕАД, поддържа, че при постановяване на въззивното решение, в частта му, с която са уважени исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и на установената съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, както и за част от които разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с Тълкувателно решение № 2 от 23.10.2012 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2012 г., ОСГК и на постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 761/2010 г.; решение № 460 от 27.05.2010 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 768/2009 г.; решение № 198 от 28.12.2017 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 270/2017 г.; решение № 29 от 02.07.2013 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 549/2012 г.; решение № 664 от 15.11.2010 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 192/2009 г.; решение № 279 от 27.10.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 327/2015 г.; решение № 664 от 30.11.2010 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 1896/2009 г., решение № 94 от 28.03.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 2623/2013 г.; решение № 264 от 10.06.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1222/2015 г. и др. Поставени са следните правени въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/Въззивният съд като съд по съществото на правния спор, длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните; 2/ Когато междувременно трудовото правоотношение е прекратено на друго основание – връчено и изтекло предизвестие по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ например, което е произвело действие, отмяната на процесната заповед може ли да възстанови трудовото правоотношение в първоначалния му вид и следва ли да се уважи предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ; 3/Съставлява ли повдигане на спор за трудоустрояване по смисъла на чл. 3 от Наредбата за трудоустрояване отказът да бъде приета предложената нова длъжност от служителя, без изявление, че предлаганата длъжност за трудоустрояване е неподходяща, а напротив посочване на трудовото възнаграждение и изпитателен срок. По втория правен въпрос освен основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответникът по жалбата Л. С. К., [населено място], [община], чрез процесуалния си представител адв. М. П. от АК – В., е изразил становище за нейната неоснователност и липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ищец Л. К., чрез процесуалния си представител адв. М. П. поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение и е отхвърлен искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 г. на ВКС по тълк.д. № 6/2013 г., ОСГК и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, както и на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 71 от 16.08.2017 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 60343/2016 г. Поставен е следният правен въпрос от процесуално естество, с твърдението, че е от значение за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ Дължи ли въззивният съд даване на указания на ищеца относно възможността за предприемане на нови процесуални действия за изпълнение на указанията в доклада по чл. 146 ГПК при положение, че приема за негодни и не кредитира събраните от ищеца пред първа инстанция доказателства в изпълнение на указанията по чл. 146 ГПК, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл – кредитира ли или не кредитира ангажираното от ищеца доказателство за установяване на правнорелевантния факт – оставане без работа след незаконното уволнение, при наличие на въззивна жалба срещу решението в цялост.
Ответникът по жалбата „Пристанище Варна“ ЕАД, [населено място], чрез процесуалния си представител ст. юрисконсулт М. А., е изразил становище за нейната неоснователност и липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по поставения правен въпрос, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания към касационните жалби за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационните жалби са допустими и редовни, като подадени от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и в срока по чл. 283 ГПК.
За за постанови обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че по силата на влязло в сила съдебно решение ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението му длъжност – „ Водач на МПС – ПМ 3 гр.“ – отдел „Тилова механизация“ в Пристанище В. Изток, считано от 18.08.2017г. С експертно решение № 03616/20.09.2017г. на ТЕЛК при МБАЛ „Света Марина“ЕАД [населено място] е прието, че ищецът, на когото е определена 54% неработоспособност и посочени противопоказани условия на труд – без физическо претоварване, може да изпълнява трудовите си задължения, при вдигане на тежести до 50 кг, да управлява МПС и да работи като механик. Лицето трябва да бъде трудоустроено ако товарите, които сапанира, подрежда и товари надвишават 50 кг, налагащи вдигането от един човек. На 16.10.2017г./погрешно посочена 2014 г./ „Служба по трудова медицина – ЛТМ“ ООД – В. е дала заключение, че ищецът не може да изпълнява заеманата длъжност, тъй като е налице физическо претоварване и товарите, които се вдигат, сапанират и подреждат са често с тегло повече от 50 кг, и следва да заема място за трудоустроени, изключващи противопоказаните условия на труд. На 23.10.2017г. на ищеца е връчено предизвестие от работодателя, че след изтичане на 30 дневен срок Т. ще бъде прекратено, на осн. чл.328, ал.1, т.12 КТ. На 24.10.2017г. на ищеца е предложено да заеме длъжността „работник, паркинг“, в отдел „Оперативна експлоатация“, сектор „Морска гара и Яхт клуб“, считано от 25.10.2017г. На последната дата, след запознаване с изготвеното допълнително споразумение за предложената му нова длъжност, ищецът е изразил несъгласие за заемането й. На 25.10.2017г. е издадена обжалваната заповед № 177, с която е прекратено Т. между страните, на осн. чл.330, ал.2, т.5 КТ. От изслушаните по делото заключения на назначените съдебно – техническа и съдебно –счетоводна експертиза, съдът е приел, че съгласно технологичните карти за обработка на различни видове товари водачите на МПС не участват с физически действия в товаро-разтоварителните действия, а само управляват МПС, но ответното дружество използва наличните на смяна водачи на МПС в такива операции, независимо, че законодателно е забранено работник да вдига товари над 50 кг, като само при извънредни обстоятелства, ръководителят на товаро-разтоварителните операции или капитанът на кораба могат да се отклоняват от всякакви писани и неписани правила с цел спасяване на човешки живот на море. Вещото лице по СЧЕ дава становище за начина на формиране на претендираното обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ.
От приетите за установени фактически данни въззивният съд е приел от правна страна, че съобразно действащото трудово законодателство е възприет принципа за законоустановеност на основанията за уволнение, което означава, че работодателят може да упражни потестативното си право да прекрати трудовия договор само при съблюдаване на определени фактически състави, въздигнати от законодателя като предпоставки за уволнение. В тази връзка съдът е приел, че за законосъобразното упражняване на потестативното право на работодателя да прекрати трудовия договор с работник на основание чл.330, ал.2, т.5 КТ е необходимо кумулативното наличие на двата му елемента: 1/ трудоустрояване на работника по установения в нормите на чл. 314 и чл. 317 от КТ ред, и 2/ отказ на трудоустроения да заеме предложената му подходяща работа.
В конкретния случай е приел, за безспорно, че ищецът е с трайната неработоспособност, установена с решение на ТЕЛК и определена на 54%. Компетентната комисия се е произнесла по отношение на противопоказаните за ищеца условия на труд с общата формулировка „физическо претоварване“, която поставя под въпрос реалното им съблюдаване. В заключението е дадено становище под условие – от една страна, Комисията приема, че освидетелстваното лице може да изпълнява заеманата длъжност при вдигане на тежести до 50 кг, а от друга страна, необходимост от трудоустрояване при самостоятелното вдигане на товари над 50 кг. Наличието на това условие поставя въпроса, възможно ли е становището за трудоустрояване на работник да бъде условно и кой следва да извърши преценката за наличието или липсата на поставеното условие. Съобразно чл.1, ал.3 във вр. с ал.1 от Наредбата за трудоустрояване, ТЕЛК е компетентна да се произнесе по необходимостта от трудоустрояване на лицата, на които е определила 50 и над 50 % трайна намалена работоспособност и е оправомощена по своя преценка да даде предписания за трудоустрояване или здравни противопоказания за изпълняване на възложената на лицата работа. В чл. 78, ал.2 от Наредба за медицинската експертиза е предвидено при лица с 50 и над 50 % трайно намалена работоспособност ТЕЛК (НЕЛК) да се произнася по работоспособността им за работното място и при необходимост да ги трудоустроява. Позовавайки се на трайната практика на ВКС, че тази преценка на ТЕЛК не подлежи на инцидентна проверка за правилност от гражданския съд, нито от службите по трудова медицина или други лица, съдът е приел, че даденото становище от Службата по трудова медицина за трудоустрояване на ищеца е ирелевантно досежно законосъобразността на започналата процедура, поради липсата на компетентност на този орган да се произнася по посочените въпроси и с оглед на констатираната условност на заключението на ТЕЛК е приел, че не е налице разпореждане на компетентния медицински орган за трудоустрояване на ищеца към момента на уволнението. Съдът е подчертал, че дори и да се приеме обратното, то от събраните писмени доказателства и заключението на вещото лице по СТЕ не е установено при изпълнение на задълженията си ищецът да работи с товари над 50 кг, а е налице и нормативна забрана по чл.12, т.2, б. „а“ от Наредба № 16 от 31.05.1999г. за физиологични норми и правила за ръчна работа с тежести, съобразно която при ръчна работа с тежести теглото на товара при вдигане, поддържане, преместване и пренасяне на разстояние до 2 метра не следва да превишава 50 кг единичен товар за мъже.
Съдът е приел, че поради липсата на първата изискуема кумулативно предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.5 КТ, извършеното уволнение се явява незаконосъобразно, поради което го е отменил, на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ. Незаконосъобразността на оспореното уволнение обуславя извод за основателност и на претенцията за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „водач на МПС – ПМ 3 гр“ в Пристанище В. Изток, отдел „Тилова механизация“.
По отношение на иска с правно основание чл. 344, ал.1, т.3, вр. чл. 225, ал.1 от КТ въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е да докаже, че е останал незает по трудово правоотношение след незаконното уволнение за претендирания период, но той не е ангажирал валидни доказателства в тази насока, поради което като недоказан този иск е отхвърлен като неоснователен.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените от страните правни въпроси. Това е така, тъй като на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решен в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз– т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая като основания за допускане на касационно обжалване от страните са посочени чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
По първия поставен въпрос от касатора ответник относно задължението на въззивния съд да направи свои изводи по делото като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на въззивното решение, тъй като в случая въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че е длъжен да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти и да ги прецени съгласно вътрешното си убеждение, но при спазване на установеното в ГПК концентрационно начало (чл. 147 ГПК и чл. 266 ГПК). В тази съдебна практика еднозначно е прието, че съгласно разпоредбите на ГПК/2008 г./, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба/чл. 269 ГПК/. Следователно при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба съдът не е задължен да извършва служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение. В конкретния случай първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове за защита срещу незаконно уволнение като неоснователни и въззивникът ищец е обжалвал изцяло решението като неправилно. Именно в рамките на предявената въззивна жалба се е произнесъл въззивният съд, който, в рамките на своите правомощия е извършил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, които са резултат на осъществена от него решаваща дейност в рамките на ограничения въззив с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по втория правен въпрос, поставен от касатора ответник, доколкото по него липсва произнасяне на въззивния съд в обжалваното решение. За пълнота обаче следва да се отбележи, че в случая не е налице прекратяване на трудовото правоотношение на друго основание – връчено и изтекло предизвестие по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ/съобщение за предизвестие от 23.10.2017 г./, което в конкретния случай не е произвело действие, тъй като с последваща заповед от 25.10.2017 г./процесната/, трудовото правоотношение с ищеца е прекратено на друго основание – чл.330, ал.2, т.5 КТ, поради което и соченото от касатора ответник Тълкувателно решение № 2 от 23.10.2012 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2012 г., ОСГК и решение № 664 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1896/2009 г., ІІІ г.о., не намират приложение, тъй като се отнасят до висящо трудово правоотношение. Поставеният трети правен въпрос от касатора ответник – съставлява ли повдигане на спор за трудоустрояване по смисъла на чл. 3 от Наредбата за трудоустрояване отказът да бъде приета предложената нова длъжност от служителя, без изявление, че предлаганата длъжност за трудоустрояване е неподходяща, а напротив посочване на трудовото възнаграждение и изпитателен срок, така както е формулиран е с фактически характер, поради което не се явява обуславящ за изхода на делото и по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По поставения от касатора ищец правен въпрос от процесуално естество – задължен ли е въззивният съд да дава указания на ищеца относно възможността за предприемане на нови процесуални действия за изпълнение на указанията в доклада по чл. 146 ГПК при положение, че приема за негодни и не кредитира събраните от ищеца пред първа инстанция доказателства в изпълнение на указанията по чл. 146 ГПК, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл – кредитира ли или не кредитира ангажираното от ищеца доказателство за установяване на правнорелевантния факт – оставане без работа след незаконното уволнение, при наличие на въззивна жалба срещу решението в цялост, не е налице твърдяното противоречие на приетото от въззивния съд, че този иск е недоказан, с приетото в Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 г. на ВКС по тълк.д. № 6/2013 г., ОСГК и, ОСГТК, че при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. В конкретния случай ищецът не е доказал този факт с представената пред първата инстанция регистрационна карта от 27.10.2017 г. на Агенция по заетостта, Дирекция „Бюро по труда“, която не съдържа конкретни данни затова, че за процесния период ищецът е останал без работа, поради което и въззивният съд е приел, че в случая ищецът не е ангажирал валидни доказателства, че за претендирания период е останал незает по трудово правоотношение, което е в негова тежест, поради което е отхвърлил иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ като неоснователен. По този въпрос не е налице противоречие и с приетото разрешение с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., според която въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно оплакване да проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на първоинстанционния съд, нито да проверява дали тя е направена при друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. Като изхожда от своята правна квалификация на материалните субективни права, предмет на делото, той може да приеме за правно релевантен факт, чието правно значение е отречено от първоинстанционния съд, като и да отрече правното значение на факт, който е взет предвид при постановяване на първоинстанционното решение. В случая постановявайки въззивното решение съдът е съобразил тези задължителни указания на ВКС.
Следователно, с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС, както и установената практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, поради което по поставените от страните правни въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, направените от страните разноски по делото остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1028 от 08.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 1026/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна, ГО, по касационна жалба с вх. № 18792 от 22.06.2018 г. от „Пристанище Варна“ ЕАД, [населено място] и по касационна жалба № 20871 от 10.07.2018 г. от Л. С. К., [населено място], [община].
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: