О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
Гр. София 21.01.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЕЛСА ТАШЕВА
гражданско дело № 1006/2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационната жалба на В. Н. П. и П. М. П. от [населено място] против решение № 84/5.05.2011 г. по гр.дело № 114/2011 г. на Видинския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 91/23.12.2010 г. по гр.дело № 2062/2009 г. на Видинския районен съд и искът по чл.109 ЗС е отхвърлен. В изложението към касационната жалба, на основание чл.284, ал. 3 т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по чл.280 ал.1 т. 2 ГПК, което представлявало и основание по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК, защото по посочените от тях въпроси: „представлява ли изграждането от един или част от съсобствениците в съсобствен имот на строеж без съгласието на другите съсобственици в общия имот неоснователно действие, ограничаващо правото на собственост”, както и по въпроса „ищците претендират, че строежа в съсобствения имот е в тяхната част на дворното място и това нарушение ли е на правото им на собственост и неоснователни действия ли са по смисъла на чл.109 ЗС, или е налице нарушение на границите по чл.109 а ЗС” съществува противоречива практика, която цитират в решение № 48 по гр.дело № 1110/2009 г. на Районен съд-Хасково, в определение № 88 по гр.дело № 1393/2009 г. на ВКС и определение № 83 по гр.дело № 75/2009 г. Заедно с това считат, че посочените от тях въпроси имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по касационната жалба В. Ц. М. и П. С. М. от [населено място] изразяват становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но не са направили искане за присъждане на направените в това производство разноски.
Срещу постановеното във въззивната инстанция въззивно определение № 386/19.07.2011 г. по гр.дело № 114/2011 г. на Видинския окръжен съд са постъпили две частни жалби. Жалбоподателите В. и П. П. от [населено място] изразяват оплаквания за неправилност на съдебния акт, в частта, с която е уважена частично претенцията в производството по чл. 248 и сл.ГПК и молят за отмяната му в обжалваната част. Жалбоподателите В. и П. М. от [населено място] изразяват становище за неправилност на въззивното определение в частта, с която претенцията за разноски, направена в производството по чл.248 и сл.ГПК частично е уважена и оставена без уважение за разликата от 400 до 700 лв., разноски, представляващи възнаграждение за адвокат и молят за отмяната на определението в обжалваната част и присъждане на пълния размер на направените във въззивното производство разноски.
К. съд обсъди доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и констатира следното: за да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл.109 ЗС е отхвърлен, въззивният съд е приел, че съгласно договор за разпределение на бъдеща строяща се жилищна сграда от 9.04.1974 г., не са определени граници за реално разпределение на ползването върху съсобствения между страните парцел *, а „напротив там е указано, че всяка група съсобственици са с право на собственост ? ид.ч. от парцел *…”. Според въззивния съд ответниците владеят по-голяма площ, съгласно фактическите граници на имота, очертани от изградената в него ограда, която го разделя на две части, но площта от 36 кв.м., е извън обема на съсобственото право на страните върху парцела, която площ е отчуждена за улица, по действащия план на комплекс „Б.”, одобрен със заповед № 77/29.06.1984 г. и е собственост на [община]. Тези съображения са мотивирали въззивния съд да обоснове изводи за неоснователност и недоказаност на негаторната претенция на ищците П., изразяваща се в преместване на изградената ограда. Търсените отговори от касаторите, в изложението им по чл.284 ал. 3 т. 1 ГПК, на въпросите с които са сезирали касационния съд, не могат да се конкретизират, уточнят и квалифицират, като правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело. Правните въпроси, които са обусловили решаващите изводи на съда и които са се формирали върху предмета на спора не са посочени от касаторите, а представляват аргументирани оплаквания срещу неправилността на обжалваното решение. Оплакванията за неправилност на въззивното решение и аргументираните с тях основания за нарушение на материалния и процесуалния закони ще бъдат проверени едва след като обжалваният съдебен акт бъде допуснат до касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба по чл.290 ал.1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Цитираната от касаторите съдебна практика не може да бъде отнесена към някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК именно, поради непосочване на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Нещо повече, цитираните от касаторите съдебни актове, а именно – решение на Районен съд – Хасково, върху което няма отразяване, че е влязло в законна сила, както и определенията, постановени в производството по чл.288 ГПК, по които не е допуснато касационно обжалване на въззивните решения не представляват „съдебна практика” и „ практика на ВКС”, в какъвто смисъл са задължителните указания на ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК.
По изложените съображения касационният съд счете, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По отношение на постъпилите частни жалби срещу постановеното въззивно определение в производството по чл.248 и сл.ГПК, касационният съд констатира следното: частната касационна жалба на В. и П. М. е основателна. В образуваното по въззивната жалба на В. и П. П. въззивно производство ответниците П. и В. М. са подали писмен отговор, в който са изразили претенция за присъждане на направените по делото разноски, при потвърждаване на обжалваното първоинстанционно производство. Към писмения отговор са приложили пълномощно на адв.С. и договор за правна защита и съдействие, от който се установява, че е договорено възнаграждение, в размер на 700 лв. Сумата, като претенция за присъждане на разноски е посочена и в приложения списък по чл.80 ГПК. В образуваното производство по чл.248 и сл.ГПК, по искане на П. и В. М., въззивният съд е констатирал пропуска си да се произнесе по претендираните от тях разноски, но е присъдил част от тях – 400 лв., вместо сумата от 700 лв., без да изложи съображения за частичната основателност на претенцията. Настоящият съдебен състав счита, че уговореното между страните по договора за правна помощ и съдействие възнаграждение от 700 лв., се дължи изцяло, независимо, че част от него, в размер на 400 лв. е изплатена в деня на сключването на договора – 18.02.2011 г., а за разликата от 300 лв. плащането е отложено с краен срок на 1.03.2011 г., с оглед разпоредбата на чл.37 ЗА, която е аргумент, че договореното адвокатско възнаграждение представлява разноски, по смисъла на чл.78 ГПК /чл.64 ГПК – отм./, дори заплащането му да е отложено, или поставено под условие, което становище е изразено вече в съдебната практика на ВКС.
По отношение на частната жалба на В. и П. П. срещу въззивното определение, касационният съд при разглеждането й по същество на оплакванията я намира за неоснователна. Във въззивното производство и двете страни са направили претенции за присъждане на разноски по делото и са представили списък на същите, по чл.80 ГПК. Така, жалбоподателите В. и П. П. са представили списък, включващ претенция за държавна такса – 54.40 лв. и 150 лв. адвокатско възнаграждение. В списъка на ответниците по въззивната жалба П. и В. М. е включена само сумата от 700 лв., разноски за адвокатско възнаграждение. Съгласно чл.78 ал. 5 ГПК жалбоподателите В. и П. П. са разполагали с процесуалната възможност да възразят срещу възнаграждението за адвокат в размер на 700 лв. посочено в списъка на разноските, като прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, за да може съдът при постановяване на решението си и с оглед изхода на делото да присъди разноските, включително и тези за адвокатско възнаграждение, като извърши проверка по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в отговор на направеното искане за намаляването му. Тази процесуална възможност на чл.78 ал. 5 ГПК не е използвана от жалбоподателите и правилно въззивният съд при постановяване на определението си в производството по чл.248 и сл.ГПК не е обсъждал по същество искане за присъждане на по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение.
Водим от горните съображения, ВКС на РБ, ІІ-ро г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 84 от 5.05.2011 г. по гр.дело № 114/2011 г. на Видинския окръжен съд, по касационната жалба на В. Н. П. и П. М. П. от [населено място], с вх. № 1442/2.06.2011 г.
ОТМЕНЯВА определение № 356/19.07.2011 г. по гр.дело № 114 по описа за 2011 г. на Видинския окръжен съд, в частта с която е отказано допълване на решение № 84/5.05.2011 г. по гр.дело № 114/2011 г., в частта за разноските за разликата над 400 лв. до 700 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В. Н. П. и П. М. П. от [населено място] да заплатят на В. Ц. М. и П. С. М. от с.гр. и сумата 300 /триста/ лв., представляваща направени разноски във въззивния съд по договор за правна защита и съдействие № 246956/18.02.2011 г.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 356/19.07.2011 по гр.дело № 114/2011 г на Видинския окръжен съд, в обжалваната част, по частната жалба на В. Н. П. и П. М. П. от [населено място], с вх. № 2579/22.08.2011 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: