О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
София, 23.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 18.10.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 607/16 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. Г. Л. от [населено място] против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 104 от 19.10.2015 г., по в.т.д.№ 247/2015 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Бургаския окръжен съд № 336 от 17.07.2015 г., по т.д.№ 74/2015 г. за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, обективно съединени искове по чл. 135, ал.1 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени апорти от ответника [фирма], с които е внесъл в капитала на останалите ответници „Л. Х. – 1”О., „ Л. Х. -2” Е., и „Л. Х.-4” Е. подробно описаните в исковата молба недвижими имоти, находящи се в [населено място], [община] и в тежест на жалбоподателя са възложени деловодните разноски на ответната по спора страна в общ размер от 6 000 лева за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основната теза на касатора е, че правоотношението от което вземането му като кредитор произтича не е предмет на П. иск по чл.135 ЗЗД, поради което извън правомощията на съда в това производство е да преценява неговото съществуване и действителност – обстоятелство, което Бургаският апелативен съд не е съобразил. Според изложеното незаконосъобразно е и разбирането на въззивния съд, че от значение за успешното провеждане на П. иск е дали чрез оспорваната отчуждителна сделка, длъжникът придобива друго имущество или не. Счита, че този въпрос е ирелевантен, доколкото само по себе си осъществяването на разпоредително действие или сделка с имущество, принадлежащо на длъжника, преди да е удовлетворен неговия кредитор се явява обективно осуетяващо, респ. затрудняващо правото на последния да се удовлетвори от длъжниковото имущество, такова каквото е съществувало към момента на възникване на задължението.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които обобщени от състава на касационната инстанция в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС са: 1.”Длъжен ли е въззивният съд в своята решаваща функция по съществото на спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, както и да изложи ясни мотиви защо счита последните за основателни или не?”; 2.”В производството по чл.135 ЗЗД ищецът следва ли да докаже твърдението си, че е кредитор на ответника?”; 3. ”При признание на парично задължение следва ли да се посочи изричното основание, за да се приеме наличието на дълг, съотв., че лицето в чиято полза е направено признанието има качеството на кредитор?”; 4.” Извършените непарични вноски от търговско дружество в капитала на друго такова увреждат ли правата на кредитора на първото дружество? Налице ли е увреждане от извършена непарична вноска, когато стойността на апорта не надхвърля,а е равна по стойност на придобитите дялове?”и 5. Има ли правно значение при извършване на непарична вноска от дружеството дали ищецът – кредитор е останал съдружник и налице ли е правен интерес от предявяване на П. иск, за кредитор, който е дал съгласие за извършването на непарична вноска с имущество на длъжника, но при определени условия, които не са се осъществили?”
Като израз на поддържаното противоречие със задължителната практика на ВКС по първите три въпроса са цитирани : ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/ т.19/ и постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 68/ 24.04.2013 г., по т.д.№ 78/2012 г. на ІІ т.о.; № 157/08.11., т.д.№ 823/2010 г.на ІІ т.о.;№ 10/04.07.2011г., по гр.д.№ 533 /2010 г. на І т.о.; №114 от 15.05.2010 г., по гр.д.№ 4232/2008 г. на ІV г.о.; № 154/31.08.2012 г., по гр.д.№ 746/2010 г. на І г.о.; № 147/11.01.2013 г., по т.д.№ 46/2012 г. на ІІ т.о.; № 221/18.01.2013 г., по т.д.№ 1270/2011г. на ІІ т.о.; № 324/22.04.2010 г., по гр.д.№ 1413/2009 г. на ІV г.о.; № 237/ 24.06.2010 г., по гр.д.№ 826/2009 г. на ІV г.о.; № 643/12.10., по гр.д.№ 1246/2009 г. на ІV г.о.; № 212 от 01.02./2012 г., по т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.о.; № 241/17.10.2012 г., по гр.д.№ 850/2011г. на ІІ г.о.; № 166/15.07.2013 г., по гр.д.№ 1285/2012 г. на ІІІ г.о.; № 646/12.20.2010 г., по гр.д.№ 1210/2009 г. на ІV г.о.; № 7/08.02.2012г., по гр.д.№ 510/11 г. на ІІ г.о.; № 157/08.11.2011г., по т.д.№ 823/2010 г. на ІІ т.о.; № 202 от 21.12.2013 г., по т.д.№ 866/2012 г. на І т.о.; № 552/15.07.2010 г., по гр.д.№ 171/2009 г. на ІV г.о.; № 45 от 06.10.2010 г., по гр.д.№ 450/2010 г. на ІІ г.о.; № 639 от 06.10.2010 г., по гр.д.№ 754/2009 г.ІV г.о.; № 117 от 08.07.2011 г., по т.д.№ 1076/2010 г. на ІІ т.о.
Противоречието със задължителната съдебна практика по отношение на четвъртия формулиран въпрос е обосновано с различно възприетото, спрямо разрешението в обжалвания съдебен акт в решения на ВКС по чл.290 и сл. ГПК: № 149 от 12.11.2013 г., по т.д.№ 422/2012 г. на І т.о. и № 320 от 05.11.2013 г., по гр.д.№ 1379/2012 г. на ІV г.о., а селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на същия този въпрос е илюстрирано чрез решение от 23.03.3007 г., по т.д. № 1017/2006 г. на ІІ т.о..
Според изложеното, израз на въведеното основание за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на последния правен въпрос, е отговорът даден в решения на ВКС: № 1037/02.10.2008г., по гр.д.№ 4302/2007 г. и № 1/27.07.2011 г., по гр.д.№ 672/2010 г. на ІІІ г.о..
Ответниците по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК са възразили по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни съображения за правилността на обжалвания съдебен акт. При условията на евентуалност, със същите съображения се поддържа и искане за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД въззивния съд е приел, че ищецът не е доказал, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК, доказателствена тежест, качеството си на кредитор на ответника [фирма] , произтичащо от поръчителството му по договор за кредит между търговското дружество – длъжник и Общинска банка, респ. договор за заем между него и ответното търговско дружество, въведен с допълнителната искова молба, както и поради липса на доказателства за знание за увреждане от страна на дружеството- приобретател. При обосноваване на изградения правен извод за отсъствие на надлежно възникнало в полза на ищеца регресно вземане спрямо ответното О., произтичащо от плащане като поръчител на задълженията му към Банката- кредитодател, въззивният съд се е позовал на представените и приети в тази вр. писмени доказателства- 4бр. банкови бордера удостоверяващи внасяне на вписаните в тях конкретни суми по вътрешна сметка на [фирма] , като такси и допълнителна парична вноска на основание решение на Общото събрание на съдружниците, обективирано в приложения по делото протокол от 20.11.2013 г., които изключват качеството му на кредитор на това въведено с исковата молба основание. Позовавайки се на посоченото в допълнителната искова молба, подадена след оспорване качеството на ищеца на кредитор, че то се основава и на декларирано от всички съдружници в ответното търговско дружество признание за наличие на дълг спрямо съдружника Л., материализирано в т.4.3, абз.ІІ-ри в процесния протокол от ОС на съдружниците и след анализ на съдържанието му , въззивният съд е счел, че доколкото с това признание не е изрично уточнено основанието на възникналия дълг, но са включени задължението на [фирма] да продаде всичките си дялове от капитала на [фирма] на съдружника К. Л., задължението за последния да ги закупи, съгласие за извършено прихващане на признатите вземания на този съдружник към дружеството – прехвърлител в размер на 1009090 лв. с дължимата цена за прехвърляните му дялове от капитала на новообразувания правен субект, като след компенсацията дълга към Л. е счетен за погасен , но е останал висящ за плащане от негова страна на дълг в размер на 455 790 лв. към дружеството- продавач, решаващият състав на въззивната инстанция е изградил правен извод, че ищецът не е доказал да е кредитор на [фирма] и на второто сочено в исковата молба основание. Допълнителен аргумент в подкрепа на приетото отсъствие на елементите от фактическия състав на чл.135 ЗЗД, според Бургаския апелативен съд, е и липсата на установено увреждане на ищеца от процесните апорти. Съображенията са, че осъществяването им е в изпълнение на изрично решение на ОС на съдружниците на [фирма] от 06.02.2014 г., във вземането на което е участвал и ищецът. Същевременно с тези апорти са създадени четири еднолични търговски дружества – ответници по иска, с притежаван изцяло от [фирма] капитал – равен по стойност на даденото, поради което не е налице увреждане по см. на чл.135 ЗЗД. Що се касае до последвалото апорта разпореждане с дялове от новосъздадените Е. в полза на всеки от отделните съдружници, един от които е отново ищецът, които прехвърлителни сделки евентуално биха увредили последния, в качеството му на съдружник в дружеството – прехвърлител, поради твърдяното в исковата молба отсъствие на насрещно плащане на принципала – [фирма], с което да се погаси дълга му в Общинска банка, в какъвто смисъл е приетото в решението на О., то тези самостоятелни, спрямо оспорваните апорти, правни сделки не са въведени в предмета на делото и като неотносими към предявения иск, според състава на Бургаския апелативен съд, начина по който са изпълнени и конкретните условия по тях не подлежат на обсъждане, като ирелевантни за крайния правен резултат. Следователно обстоятелството, че процесните оспорвани апорти са извършени със съгласието на ищеца, като съдружник в [фирма], според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва да е налице и намерение за увреждане по см. на чл.135 ЗЗД, предвид създадената задължителна практика на ВКС относно „знанието” за увреждане на ЮЛ – когато физическите лица от състава на съответния орган на длъжника и третото лице знаят за него.
С оглед решаващи мотиви в обжалваното решение искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване и който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение , за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изрично е посочено, че упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, касационната инстанция не е оправомощена да се произнася относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора – проверка, която се извършва едва след допускане на обжалвания съдебен акт до касационно обжалване и разглеждане на касационната жалба по същество.
В случая първият от формулираните от касатора въпроси не отговаря на посоченото изискване. Задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд фактически и доказателствен материал по делото да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, вкл. по възраженията и доводите на страните, които в съответствие с изискването на чл.236, ал.2 ГПК, да намерят израз в мотивите му, както последователно приема в практиката си ВКС, е част от императивно възложената на решаващия съд правораздавателна функция, поради което изпълнението му в съгласие с изискванията на процесуалния закон, което последно всъщност касаторът оспорва, когато не са посочени конкретното необсъдено доказателство, довод или възражение на страната, като относимо към процесуалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт подлежи на касационно проверка при разглеждане основателността на касационните оплаквания по същество, но е ирелевантно за предпоставките за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, независимо, дали оплакването е въведено като въпрос на процесуалното право, както е процедирал и касаторът.
Но дори да се приеме тезата на жалбоподателя, че въпросът за задълженията на въззивната инстанция и тяхното спазване винаги обосновава общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е от значение за постановения краен правен резултат, то е недоказано поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд изцяло е съобразил установената практика на ВКС, част от която цитирана с касационната жалба, като е извършил самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства, относими както към качеството на ищеца на кредитор на ответника [фирма], с оглед заявените от него основания в исковата молба и допълнителната искова молба, така и към характера на оспорваната сделка. Обсъдил е и всички своевременно въведени от страните доводи и възражения, оплакванията срещу първостепенния съдебен акт, съдържащите се във въззивната жалба на настоящия касатор и въз основа на съвкупната им преценка на ангажираните пред двете инстанции доказателства е приел за неоснователна предявената искова претенция, поради недоказаност на елементите от фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД.
Що се касае до интерпретацията на събраните по делото доказателства, с която се изразява несъгласие в касационната жалба, то тя не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване, доколкото евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства, водеща до необоснованост на постановения съдебен акт не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Вторият формулиран в изложеното въпрос – материалноправен, несъмнено е релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като обуславя изхода на делото, но разрешаването му е в съгласие с формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК задължителна за съдилищата съдебна практика, част от която е цитирана от касатора. Същата е в см., че в производството по иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД съдът не може да преценява дали съществува правоотношението, което легитимира ищеца като кредитор – в случая обвързаността на страните от договора за поръчителство на ищеца с Банката- кредитор и по заемното правоотношение, тъй като всякога изхожда от положението, че вземането съществува, ако твърдяните факти могат да го породят. Последните, обаче, подлежат на пълно доказване, което въззивният съд е съобразил отчитайки, че по делото не е осъществено, съобразно възложената доказателствена тежест, доказване на твърдяния в исковата молба факт, че ищецът, като поръчител – изпълнил задължението на дружеството –длъжник [фирма] към кредитора Общинска банка, е встъпил в правата на удовлетворения кредитодател и се явява кредитор по см. на чл.135 ЗЗД от момента на възникване на главния дълг.
Третият въпрос касае съображенията на съда във вр. с формиране на неговия извод за липса на кредиторово качеството на ищеца по отношение на ответното търговско дружество. Следователно, макар и да има отношение към изграждане на крайния правен извод, този въпрос сам по себе си няма обуславящо значение, доколкото разрешаването му е обусловено от преценката на конкретните факти и обстоятелства по делото, т.е. същият е фактически обусловен.
Не покриват изискването на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК и въпроси № 4 и № 5. Същите са ирелевантни за формираната в решението правна воля, тъй съдът е приел за недоказано качеството на ищеца на кредитор на [фирма] и само като допълнителен аргумент за неоснователност на предявения иск е обсъдил характера на процесната сделка и отсъствие на произтичаща от нея увреждане за ищеца, дори и да е кредитор. Следователно доколкото правният резултат не би могъл да се промени и при възприеме тезата на ищеца за увреждащия характер на извършените апорти, за които е без значение обстоятелството, че последният е останал съдружник в дружеството- прехвърлител, но е от значение дали чрез тях е намалено имуществото на длъжника, то твъряното несъответствие с цитираната в тази вр. съдебна практика отсъства. В този см. различният правен резултат в случая е обусловен не от различно тълкуване на материалния закон от отделните съдебни състави, а от различните факти и обстоятелства по съпоставяните дела, което изключва приложението на визираното селективно основание.
Ответниците по касационната жалба, чрез общия си пълномощник адв. Д.Г., в срока по чл.287, ал.1 ГПК, са претендирали деловодни разноски за настоящето производство в размер на сумата 2 500 лв.. Същата е частично основателна. Видно от приложения договор за правна защита и съдействие с бланков № 0559168 от 02. 02. 2016 г., удостоверяващ реално заплатен хонорар на адв. Д. Г.- САК, разходите са извършени единствено от ответниците по касационната жалба [фирма] и „Л. Х. – 1” О.. Поради това и искането за присъждане на деловодни разноски, по отношение размера на които не е възразено по реда на чл.78, ал.5 ГПК, следва да бъде уважено на осн. чл.78, ал.3 ГПК, предвид изхода на делото в касационната инстанция, но единствено по отношение на ответниците по касационната жалба – [фирма] и „Л. Х. – 1”О..
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 104 от 19.10.2015 г., по в.т.д.№ 247/2015 г.
ОСЪЖДА К. Г. Л. от [населено място] да заплати на [фирма] и на „Л. Х. – 1”О. общо сумата 2500 лв./ две хиляди и петстотин лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: