ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 49
София, 24.01.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1245 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Кр.А. като процесуален представител на [фирма] София срещу въззивното решение на СГС от 23.12.2016г. по в.гр.д. № 9029/2016г.
Ответникът по касационната жалба М. /МВР/не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 23.12.2016г. СГС по въззивна жалба само на ответника е потвърдил решението на СРС от 19.04.2016г. по гр.д. № 58463/2015г. в частите, с които [фирма] е осъдено да заплати на МВР 4965.25лв. /от претендирани 5864.24лв./ обезщетение за лишаване от ползване през периода 01.05.2011г. – 17.06.2014г. на обект, представляващ 14 кв.м от помещение на ет.2 в административна сграда на стадион „Г.“ – имот публична държавна собственост, съответно индивидуализиран, ведно със законната лихва от 30.09.2015г. до окончателното изплащане, 540.35лв. /от претендирани 638.19лв./ мораторна лихва и разноски.
Въззивният съд, възприемайки фактическите и правните изводи на първоинстанционния, срещу които се възразява във въззивната жалба, е приел за установено, че: с акт за публична държавна собственост /П./ от 10.02.2011г., вписан в А. на 17.03.2011г., на МВР е предоставен за управление имот – П., целият с площ 20293 кв.м, представляващ спортно съоръжение, където се намира заеманото от ответника помещение; не се спори държането на помещението от ответника през целия исков период и че той на 06.06.2014г. е получил от ищеца нотариална покана да го опразни и да му изплати обезщетение в размер на исковата сума за лишаването му от ползване; безспорно е, че между МВР и СК „Л.“ през 1994г. е сключен договор за съвместна експлоатация на имота за срок 5 години, продължен за 3 години с анекс от 29.03.1999г., както и договор от 16.05.2006г. за сътрудничество за срок от 4 години; на 01.06.2006г. между [фирма] и ответното дружество е сключен договор за наем за срок 3 години, двукратно удължаван за по 3 години с допълнителни споразумения, последното от 29.05.2012г.; за отдаването под наем тръжна процедура не е проведена, като е извършена проверка от Сметната палата; ответникът е признал, че дължи обезщетение за периода 07.06. – 17.06.2014г. Прието е при тези обстоятелства правото на ищеца по силата на чл.12 ППЗДС във вр. с чл.14 ЗДС да владее и управлява процесния имот за собствена сметка и в собствена полза, включително и да предявява искове за събиране на граждански плодове; той не е дал съгласие имотът да се ползва от ответника, не е спазена процедурата за отдаването му на търг, договорът за наем е противопоставим само на другата страна по него, но не и на ищеца; ищецът не е получил доход от ползването. Като неоснователно с оглед на това е оценено възражението на дружеството, че с представените по делото А. ползването е било предоставено на СК „Л.“, доколкото от АПДС от 10.ІІ.2011г., вписан на 17.ІІІ.2011г. в А.., се установява безспорно, че правата за управление на имота са предоставени на МВР. Същевременно от договорите за съвместна експлоатация, на които се позовава ответника, се установява, че с тях не е уредена възможността СК „Л.“ да отдава под наем помещения към спортното съоръжение на трети лица. Обедняването на ищеца е тъждествено по размер с обогатяването на ответника, което се съизмерява със средния пазарен наем, който ищецът би могъл да получи, съответно със спестената от ответника пазарна наемна цена. Размерът на обезщетението е определен въз основа на неоспорено заключение на съдебно-техническа експертиза и съобразно чл.41 ППЗДС.
Като неоснователен е оценен и доводът за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че обезщетение се дължи от деня, в който вземането е станало изискуемо, без да е необходима покана от кредитора. Прието е, че покана се дължи само между съсобственици, а при неоснователно обогатяване, изразяващо се в ползване на чужд имот, задължението за плащане на обезщетение за ползването възниква и без покана. Позовавайки се на практика на ВКС, въззивният съд е приел, че вземането по чл.59 ЗЗД е изискуемо от деня на получаване на престацията, защото неоснователността на преминаването на блага от имуществото на едно лице в патримониума на друго съществува при самото преминаване, а не в последващ момент.
По претенцията за мораторна лихва е прието, че такава се дължи след изтичането на определения едномесечен срок от връчването на дружеството на нотариална покана /06.06.2014г./.
В касационната жалба са заявени оплаквания за необсъждане доводите на касатора във въззивната му жалба, че е ползвал процесния имот въз основа на договор за наем със СК „Л.”, легитимирал се като негов собственик с А. от 23.І.1985г., и му плащал наем, при което не се е обогатил вследствие ползването; по делото безспорно се установявало настъпило обедняване на ищеца в резултат на невъзможността да ползва имота през исковия период, но той не е доказал настъпило обогатяване на ответника, който е ползвал имота, но възмездно; ако можело да се приеме, че е налице неоснователно обогатяване, това се отнасяло за СК „Л.”, който не бил изпълнил задълженията си по договора за сътрудничество от 2006г.; във връзка с извода, че изискуемостта на вземането съвпада с началото на исковия период, без за това да е необходима покана, се сочи, че при обезщетение за ползване на недвижим имот времето за изпълнение не е уговорено и тъй като отговорността за това е извъндоговорна, не винаги има яснота в отношенията между обеднелия и обогатилия се относно размера на обезщетението, в какъвто смисъл била съдебната практика. В допълнение към касационната жалба, подадено в преклузивния срок за обжалване, е заявено и оплакване за недопустимост на иска с правно основание чл.59 ЗЗД, тъй като ищецът разполагал с иска по чл.55 ал.1 ЗЗД. Заявено е искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове.
ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на така постановеното решение не следва да бъде допускано поради липса на предвидените в чл.280 ал.1 ГПК /в редакцията преди изменението през 2017г./ предпоставки за това.
И в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е заявил искане за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение, основано на твърдение, че ищецът е разполагал с иск по чл.55 ал.1 ЗЗД с оглед претенцията му за обезщетение на нещо при начална липса на основание.
Така поставеният въпрос не е от значение за спора, защото претенцията не е за връщане на получено нещо без основание, в което се състои фактическият състав на чл.55 ал.1 ЗЗД пр.1, а за присъждане на обезщетение за ползването на процесния имот от ответника без основание, правната квалификация на която е чл.59 ЗЗД, в какъвто смисъл е трайната и многобройна съдебна практика /виж в тази насока ППВС № 1/1979г./, в съответствие с която е произнасянето от въззивния съд в разглеждания случай.
Поставени са четири въпроса, които могат да бъдат обединени в един, а именно: по иск за неоснователно обогатяване ищецът следва ли да докаже обедняването си, обогатяването на ответника и с колко, както и причинната връзка между обедняването и обогатяването. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие със задължителна практика на ВКС /ППВС № 1/1979г., решения на ВКС: по гр.д. № 401/2009г. ІV ГО, по гр. /т./д. № 811/2008г. ІІ ТО, по гр./т./д. № 766/2008г. ІІ ТО, по т.д. № 237/2011г. ІІ ТО и по гр.д. № 3518/2014г. ІІ ГО/. Така поставеният въпрос е неотносим към имащо решаващо значение за изхода на делото произнасяне от въззивния съд. Това е така, защото в атакуваното решение не е отречено, че ищецът е длъжен да докаже посочените във въпроса обстоятелства, а е прието, че тези обстоятелства са установени по делото.
Не са основание за допускане на касационно обжалване и въпросите: 5. „по иск за неоснователно обогатяване длъжен ли е съдът да обсъжда релевантните за спора доказателства, в т.ч. за размера на обогатяването на ответника и правното основание, в резултат на което се е обогатил”, 6. „по иск за неоснователно обогатяване при представени доказателства от ответника за ползване на имот въз основа на правно основание длъжен ли е съдът да ги обсъди”, 7. „по иск за неоснователно обогатяване, когато ответникът е въвел твърдение за наличието на правно основание и за липса на обогатяване, а ищецът не е оспорил тези твърдения, следвало ли е съдът да обсъди наличието на правно основание и липсата на обогатяване на ответника”. Въпросите не са свързани с произнасяне от въззивния съд от значение за спора, защото съдът съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК при разглеждането на делото е взел предвид всички доказателства и доводи на ответника, заявени във въззивната му жалба, а именно: договора за наем и анексите към него между дружеството и [фирма], договорите за съвместна експлоатация на процесния имот между МВР и СК „Л.”, актът за държавна собственост от 23.01.1985г., с който процесният имот е бил предоставен за оперативно управление на Д. „Л.-С.”, и актът за публична държавна собственост на имота от 10.02.2011г., отправената към ответника нотариална покана, предаването на помещението от ответника на ищеца в изпълнение на поканата, както и за значението на отправянето на покана относно настъпване на изискуемостта на вземането за обезщетение, и мотивирано на тази база е отрекъл наличието на правно основание за ползването на имота от ответника по отношение на ищеца, респективно обогатяването му за сметка на последния. Следва да се посочи, че евентуалното произнасяне от касационния съд по поставените въпроси не би било от значение за изхода на делото и с оглед липсата на данни за връзката между Д. „Л.-С.”, СК „Л.” и [фирма], на сключения с което търговско дружество договор за наем касаторът основава всичките си възражения по спора. Във връзка с въпрос № 7 следва да се допълни и че въведеното в него условие за неоспорване от ищеца на възраженията на ответника за наличие на правно основание за ползване на процесния имот и за липса поради това на обогатяване не е съобразено със заявените още с исковата молба твърдения на ищеца в този смисъл, на които той е основал претенциите си.
Неотносими към изхода на делото са и въпросите под № 8: „по иск за неоснователно обогатяване, когато наемната цена е била заплащана на наемодателя, налице ли е неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца като собственик на имота“ и под № 9: „пасивно легитимиран по иска за неоснователно обогатяване ли е ответника, когато е заплащал наемната цена на наемодателя, който е различен от ищеца, въз основа на договор за наем” – по тях няма произнасяне от въззивния съд, което е в съответствие с разпоредбата на чл.269 ГПК, тъй като във въззивната си жалба ответникът, сега касатор, не е заявил оплакване, основано на плащане от него на наем на [фирма], а и в подадения от него отговор на исковата молба възражение в тази насока не се съдържа. По същите съображения е неотносим и въпросът под № 10. „издаването на А. поражда ли автоматично задължение на наемателя да заплаща наема на приобретателя вместо на бившия наемодател или за да възникне това задължение е необходимо приобретателят да уведоми наемателя за прехвърлянето на собствеността върху имота“.
В хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК е поставен и въпросът „каква е активната материалноправна легитимация на ищеца във връзка с издаден акт за държавна собственост на процесния имот и дали ответникът е изпълнил задължението си към ищеца чрез плащане на лица, които въз основа на недвусмислени обстоятелства са се явили овластени да получат изпълнението и като последица настъпването на погасителния ефект съгласно чл.75 ал.2 ЗЗД”, който въпрос бил съществен предвид правното основание на предявения иск и поддържаното от ищеца твърдение, че е придобил имота по силата на акт за държавна собственост. Така поставеният въпрос е фактически, а само произнасянето по материалноправни или процесуалноправни въпроси е предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Следва да се посочи на последно място и че касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване /и като основание за касационно обжалване/ произнасянето от въззивния съд по въпрос във връзка и с извода от значение за спора за неспазването на предвидената в ЗДС процедура по отдаването под наем на процесния имот – държавна собственост, а с оглед диспозитивното начало в гражданския процес той не може да бъде взет предвид служебно от касационния съд.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ІІ-Б граждански състав, от 23.12.2016г. по гр.д № 9029/2016г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: