Определение №49 от 25.1.2018 по гр. дело №2803/2803 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

O П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 49
София, 25.01.2018 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 2803/2017 година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано по касационната жалба вх. Nо 10786/13.04.2017 год. на А. С. М., Н. Й. Г., К. С. Х.,Д. Г. Г., К. Х. А. , Г. Х. Т., М. Н. Г., Т. Г. Т. и Н. Г. Т., всичките от [населено място] заявена през процесуалния им представител адв. Ф. Д. АК В. и адв.Д. Й.- АК В. срещу въззивно Решение Nо 272 от 06.03.2017 година, постановено по гр. възз.д. Nо 47/ 2017 година на ОС -Варна.
С посоченото решение , окръжният съд в правомощията си въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение № 4040/04.11.2016 г., постановено по гр.д. № 11480/2015 г. по описа на Районен съд – Варна ,с което са отхвърлени исковете на ищците/ касатори по делото/ за приемане за установено в отношенията между страните, че същите са собственици по силата на реституция и наследство на поземлен недвижим имот, находящ се в [населено място], м-т „3еленика“, р-н „А.“, № 3035, с идентификатор 10135.5545.3035 и площ от 683 кв.м. и за осъждане на ответниците да предадат владението върху имота, на основание чл. 108 ЗС.
За да потвърди решението на първата инстанция , въззивният съд е приел, че ответниците са доказали правно-релевантните факти на релевираното правоизключващо възражения за придобивна давност за времето след 2000 година до 2010 година.
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение е неправилно и постановено в нарушение на процесуални правила, касаещи начина и преценката на доказателствата , свързано с релевираното възражения за придобивна давност, считано от постановяване на реституционното решение по ЗСПЗЗ през 1998 година, относно кой е упражнявал фактическата власт на имота ,тече ли срокът на придобивната давност до момента на приемане ПНИ, отменително основание по см. на чл. 281 т.3 ГПК.
Касационното обжалване се иска да бъде допуснато по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК / редакция до изм. ДВ. бр.86/2017 год. / по процесуално правните въпроси: 1./ длъжен ли е въззивният съд да обоснове изводите си относно релевираните във въззивната жалба доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение и да изложи ясни и подробни мотиви защо възприема едно или друго разрешение по поставените във въззивната жалба въпроси или е достатъчно да посочи крайния си извод, без да обсъжда и анализира относимите доказателства и доводи на страните, на които се основават тези изводи , произнесен в противоречие с Р No 157 от 08.11.2011 година по т.д.No 823/2010 год. на ВКС- II т.о. и Р No 283 от 14.11.2014 година по гр.д.No 1609/2014 год. на ВКС- IV г.о. и 2./ за задължението на въззивната инстанция да обоснове фактическите и правните си изводи върху задълбочено и комплексно обсъждане и преценка на всички събрани в процеса относми доказателства, както и на доводите и възраженията на страните , произнесен в противоречие с Р No 24 от 28.01.2010 година по гр.д.No 4744/2008 год.ВКС I г.о. , Р No 164 от 04.06.2014 година по гр.д.No 196/2014 год.ВКС- III г.о. , Р No 149 от 03.07.2012 година по гр.д.No 1084/2011 год. ВКС – III г.о., Р No 411 от 27.10.2011 година по гр.д.No 1857/2010 год. ВКС- IV.
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа и по материално-правния въпрос : намира и приложение и следва ли да се счита оборена , и при какви предпоставки презумпцията на чл. 69 ЗС, когато фактическата власт върху имота е установена като държане, в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК / редакция до изм. с ДВ. бр.86/ 2017 год. / поради противоречие със задължителната практика на ВКС , обективирана с ТР 1/2012 година на ОСГК на ВКС, както и с Р No 41 от 26.02.2016 година по гр.д.No 4951/2015 год.ВКС I г.о. , Р No 291 от 09.08.2010 година по гр.д.No 859/2009 год.ВКС- II г.о. , Р No 270 от 20.05.2010 година по гр.д.No 1162/2009 год. ВКС – II г.о., Р No 12 от 19.02.2014 година по гр.д.No 1840/2013 год. ВКС- I г.о.
В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от защитата на ответниците П. Н. С. и С. П. Г. чрез адв. Д. А. АК В. с които се поддържа теза , че не са налице предпоставки да се допусне касационното обжалване поради неотносимост на поставените въпроси . Поддържа се , че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено доколкото се допусне касационното обжалване. Претендират с разноски за защита пред ВКС в размер на сумата 980 лв.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК и чл. 280 ал.2 ГПК/ редакция до изм. ДВ. бр.86/2017 год./ ,намира :
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, касае обжалване на въззивно решение, с което е налице произнасяне по заявен ревандикационен иск за собственост и е процесуално допустима.
След преценка на наведените доводи, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280 ал.1 т. 1 ГПК/ редакция до изм. ДВ. бр.86/2017 год. /.
Поставените два процесуални въпроса касаят правомощията на въззивната инстанция като втора, проверяваща валидността , процесуалната допустимост и правилност на обжалвания акт на първата инстанция. Позовавайки се на цитираните откъси от съдебни решения, постановени по чл. 290 ГПК, касаторите не могат да обосноват тезата за наличие на противоречие по см. на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като са налице тълкувателни решение на ОСГК и ОСГТК на ВКС, с които е даден търсения отговор на тези въпроси.
Така с дадените задължителни разясненията на т.1 на ТР 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване се прие , че „процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269 изр.1 ГПК/, а отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип е отречен предвид изричната разпоредба на закона -чл. 269 изр. 2 ГПК, тъй като извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба доводи за незаконосъобразност, т.е. от заявените във въззивната жалбата оплаквания за нарушение на материалния, процесуален закон или за необоснованост. Тези разяснения сочат , че предмет на съпоставката при селекцията по чл. 288 ГПК между въззивно решение е цитираната съдебна практика не може да бъде насочена към предварителна ревизия и проверка на въззивното решение,в насоката в която се иска от касаторите .
Като се приема , че „ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма“ , ОС на двете колегии на ВКС дава израз на разбирането си , че уредбата на втората инстанция като „ограничения въззив“ изисква въззивният съд да изложи самостоятелни правни изводи по спорните правоотношения, в предметната рамка на въззивната жалба. Контролната дейност на съда т.е. процесуалното задължение да отговори на конкретните доводите за незаконосъобразност по релевираните основания за отмяна , следва ,като мотивирано изложение, логически произнасянето по спорното материално субективно право при избраната от страната-ищец, респ. въззивник форма на процесуална защита на спорното право.
Така с т. 19 на ТР 1/04.01.2001 година на ОСГК на ВКС, запазило действието си с принципната постановка , че „ дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материално-правен спор.“ Като се подчертава разлика с дейността на от втората инстанция по отменената процесуална уредба / ГПК/1952г./, която беше контролно – отменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд, се подчертава , че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество.
При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му – да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция.
Ето защо релевираните процесуални въпроси по естеството си съставляват оплаквания за допуснати нарушение при формиране вътрешното убеждение на съда, на които може да се отговори само и доколкото касационното обжалване е допуснато . Поставените процесуално-правни въпроси по см. на чл. 280 ал.1 ГПК с изложението на касаторите по делото се явяват некоректно формулирани и извън контекста на закона и задължителната / по ТР 1/2003 година и ТР 1/04.01.2001 го. на ОСГК на ВКС т.19/ съдебна практика.
Не може да бъде допуснато касационното обжалване и по поставения въпрос за приложение на чл.69 ЗС, тъй като въззивният съд е приложил закона в контекста на дадените задължителни разяснения по ТР No 1 /2012 год. на ОСГК на ВКС.
По направеното искане на ответниците по касация за разноски.Искането е направено своевременно, с оглед изхода на делото същото се явява основателно –арг. чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78 ал.3 ГПК, и основателно в размер на сумата 980 лв. / деветстотин и осемдесет лева / , предвид на представените писмени доказателства/ договор за правна защита и съдействие –Б 312948/27.06.2017 год. /л.29/.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 10786/13.04.2017 год. на А. С. М., Н. Й. Г., К. С. Х.,Д. Г. Г., К. Х. А. , Г. Х. Т., М. Н. Г., Т. Г. Т. и Н. Г. Т., всичките от [населено място] заявена през процесуалния им представител адв. Ф. Д. АК В. и адв.Д. Й.- АК В. срещу въззивно Решение Nо 272 от 06.03.2017 година, постановено по гр. възз.д. Nо 47/ 2017 година на ОС -Варна.
Осъжда А. С. М., Н. Й. Г., К. С. Х.,Д. Г. Г., К. Х. А. , Г. Х. Т., М. Н. Г., Т. Г. Т. и Н. Г. Т., всичките от [населено място] да заплатят на П. Н. С. и С. П. Г. сумата 980 лв. / деветстотин и осемдесет лева/, разноски за защитата пред касационния съд от адв. Д. А. АК- В..
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top