О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
София, 04.02.2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева ч.гр.д.№20 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
С определение №1951 от 25.09.12г. по ч.гр.д.№3093/12г. на Софийски апелативен съд е потвърдено определението от 11.06.12г. по гр.д.№11358/10г. на Софийски районен съд, с което е прекратено като недопустимо производството по предявения от Х. Х. Б. срещу А. Я. Ю. и И. Ц. Г.-Т. отрицателен установителен иск – че ответниците не са суперфициарни собственици на жилищна сграда, находяща се в УПИ VІІ-89 от кв.16 по плана на [населено място], местността „К.”, както и че сградата е незаконен строеж, построена без редовни строителни книжа.
Въззивният съд е приел, че предявеният иск се основава на твърдения, че ищецът е собственик на УПИ VІІ-89 по силата на реституция по ЗВСОНИ, а ответниците не са собственици на построената в него сграда, тъй като учреденото през 1956г. в полза на техните праводатели право на строеж е било в нарушение на П. /отм./ и при липса на надлежно издадени строителни книжа. Прието е че наведените твърдения за нищожност на акта, с който е било учредено правото на строеж, попадат в предметния обхват на чл.7 ЗВСОНИ и са преклудирани с изтичане на едногодишния преклузивен срок за предявяване на този иск. Затова е недопустимо и правоизключващото възражение на ищеца за нищожност на акта за учредяване на правото на строеж.
На следващо място – правният интерес от предявения иск произтича от твърденията на ищеца, че е собственик на дворното място, в което е построена процесната жилищна сграда. В хода на производството по настоящото делото обаче този интерес е отпаднал, тъй като с влязло в сила решение по друго дело, което обвързва ищеца и надлежния ответник по отрицателния установителен иск И. Т., е признато за установено, че ищецът не е собственик на дворното място. Спрямо ответницата А. Ю. искът е недопустим на собствено основание – след прехвърляне на собствеността върху процесната сграда през 2003г. тя не е надлежен ответник по този иск, а освен това е недопустимо да се иска установяване на право на собственост към минал момент, освен в производство по чл.53, ал.2 ЗКИР.
Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от ищеца Х. Б.. Той поддържа, че е не е предявявал иск по чл.7 ЗВСОНИ, а иск за собственост, затова не е обвързан от преклузивния срок по чл.7 ЗВСОНИ. Освен това – влязлото в сила решение, с което са отречени правата му върху дворното място, обвързва само него и ответницата И. Т., но няма сила на пресъдено нещо в отношенията му с А. Ю., която не е била ответник по този иск. Счита, че е предявил два иска – че ответниците не са суперфициарни собственици на процесната сграда и че тази сграда е построена без надлежни и редовни строителни книжа, т.е. че тя представлява незаконен строеж. Ако второто основание се установи в процеса, следва извод, че незаконната сграда не представлява пречка за реституцията на дворното място, съгласно приетото в ТР №6/2006г. на ОСГК на ВКС. Ето защо, при уважаване на предявения иск, жалбоподателят би имал основание да търси отмяна на влязлото в сила решение по другото дело, с което е отречено правото му на собственост върху дворното място.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по следните въпроси:
1. Идентични ли са установителните искове за липса на суперфициарна собственост по отношение на сграда, построена в чужд имот и за липса на редовни строителни книжа за нея от една страна и искът по чл.7 ЗВСОНИ от друга.
По този въпрос въззивното определение влизало в противоречие с ТР №1/1995г. и ТР №6/2006г. на ОСГК на ВКС, а освен това той бил от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
2. Нередовността на строителните книжа за построена в чужд имот сграда само и единствено от тяхната нищожност ли е обусловена, или може да бъде изведена и обусловена и от други нарушения и незаконосъобразност при издаването им, различни от нищожност.
По този въпрос се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / противоречие с ТР №6/2006г./ и чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
3. Налице ли е правен интерес и допустим ли е иск за установяване липсата на пречки за настъпване на реституция по ЗВСОНИ и ЗОСОИ на застроен след одържавяването недвижим имот, в частност – установителен иск за липсата на редовни и надлежни строителни книжа за изградената от трети лица в имота сграда, както и установителен иск, че те не са нейни суперфициарни собственици. Такива искове попадат ли в обхвата на исковете по чл.7 ЗВСОНИ.
По този въпрос се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / противоречие с ТР №6/2006г./ и чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
4. Длъжен ли е съдът да преценява правния интерес от предявените искове с оглед на заявения петитум и обстоятелствата, на които се основава – в рамките на очертания с исковата молба спор, както и да вземе предвид оспорванията на исковете от страна на ответниците.
По този въпрос обжалваното определение на въззивния съд влизало в противоречие с други определения на ВКС.
5. Налице ли е правен интерес от предявяване на установителни искове за липса на суперфициарно право на собственост, както и за липса на надлежни строителни книжа за притежавана сграда в чужд имот, ако ищецът би могъл да ползва решението по делото като основание за отмяна на друго влязло в сила решение. Правният интерес може ли да се поражда от възможността решението по това дело да се ползва като основание за отмяна на друго влязло в сила решение.
По този въпрос се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие с определение №578 от 13.07.11г. по ч.т.д. 429/11г. на ВКС, второ търг.отд./ и чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 6. Налице ли е правен интерес за ищеца от предявени своевременно в рамките на друго производство инцидентни установителни искове, неприети за разглеждане в основното производство и отделени в самостоятелно производство, когато решението по основното дело влезе в сила преди разглеждането на отделения в отделно производство инцидентен установителен иск.
Въпросът е продиктуван от обстоятелството, че искът, който е предмет на разглеждане в настоящото производство, е бил предявен като инцидентен установителен иск в друго производство, приключило с влязло в сила решение. По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
7.Установителният иск, че ответниците не са суперфициарни собственици на сграда, както и че тя не е построена с редовни строителни книжа, представлява ли иск за собственост към минал момент, след като такова искане липсва в исковата молба.
По този въпрос се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.2 ГПК /противоречие с определение №134/15.03.12г. по ч.гр.д.№447/11г. на ВКС, първо гр.отд./ и чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
8. Налице ли е правен интерес за собственика на имот, съседен на имота, в който е построена сграда, за предявяване на установителни искове против нейните собственици, че не са суперфициарни такива, както и че същата сграда не е построена с редовни строителни книжа. По този въпрос имало противоречие с определение №134/15.03.12г. по ч.гр.д.№447/11г. на ВКС, първо гр.отд.
Ответникът в производството И. Ц. Г.-Т. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Ответникът А. Ю. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Първият въпрос не е определящ за изхода на правния спор и затова по него не може да се допусне касационно обжалване. Въззивният съд не е застъпвал становище за идентичност между исковете за собственост и исковете по чл.7 ЗВСОНИ. Неговите решаващи мотиви се свеждат до това, че твърденията, на които се основава отрицателният установителен иск, са преклудирани с изтичането на срока по чл.7 ЗВСОНИ. И това действително е така, доколкото предявеният от Х. Б. иск, че ответниците не са суперфициарни собственици на процесната сграда, се основава на твърдения за нищожност на административния акт и договора за учредяване право на строеж за тази сграда, сключен през 1956г. със СГНС, поради допуснати нарушения на нормативни актове.
Не е определящ за изхода на спора и вторият въпрос. Въззивният съд е приел, че предмет на делото е само един иск, а именно – че ответниците не са суперфициарни собственици на процесната сграда. Той не е разглеждал като отделен иск заявеното в петитума на исковата молба изявление, че процесната сграда е построена без надлежни и редовни строителни книжа, т.е. че тя представлява незаконен строеж. В обжалваното определение няма никакви мотиви за това дали строителните книжа са нередовни и защо – дали поради тяхната нищожност като административни актове, или произтича от други причини. Затова не може да се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по такъв въпрос и той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая следва да се отбележи и това, че самостоятелен иск за установяване незаконност на едно строителство е недопустим, тъй като представлява нерегламентиран в закона установителен иск за факти с правно значение. За пълнота на изложението следва да се добави, че незаконното строителство по смисъла на ТР №6/2006г. на ОСГК на ВКС е от значение само при реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, но не и когато дворното място е одържавено по ЗОЕГПНС, както е в случая.
По третия въпрос – извън исковете за собственост, недопустимо е предявяването на самостоятелни установителни искове за наличието или липсата на пречки за настъпване на реституция по ЗВСОНИ. Въззивният съд изобщо не е разсъждавал по такъв въпрос, затова и по него не може да се допусне касационно обжалване. По този въпрос няма противоречие с ТР №6/2006г. на ОСГК на ВКС, нито пък той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Четвъртият въпрос е значим за конкретното дело, но по него няма противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС. Правният интерес от предявения иск е преценен от въззивния съд с оглед конкретните специфики на казуса и това е в пълно съответствие с приетото в определение №134/15.03.12г. по ч.гр.д.№447/11г. на ВКС, първо гр.отд. Останалите определения на ВКС, на които се позовава жалбоподателят, разглеждат различни аспекти на правния интерес при отрицателните установителни искове, които не се поставят по настоящото дело. Специфичното в настоящия случай, което не се среща по другите изброени от жалбоподателя дела, е това, че в хода на процеса с влязло в сила решение е отречено правото на собственост на ищеца върху дворното място, а именно твърдението му че е собственик на мястото обуславя правния интерес от отрицателния установителен иск за собствеността на сградата в това място.
На следващо място – принципната възможност за ищеца да ползва решението по един иск като основание за отмяна на друго влязло в сила решение сама по себе си не обосновава правен интерес от иска. Ако той е недопустим на някакво друго основание, съдът следва да го пректари. Затова петият въпрос също не е обуславящ изхода на правния спор и по него не следва да се допуска касационно обжалване.
Шестият въпрос не е съобразен със спецификите на настоящия казус. Действително, искът на Х. Б. за отричане правото на собственост на ответниците върху процесната сграда е бил предявен като инцидентен установителен иск в рамките на друго дело, по което е висял обуславящ спор – за отричане правото на собственост на ищеца върху дворното място, върху което е построена спорната сграда. Макар в рамките на първоначалното производство инцидентният установителен иск за сградата да е бил скрепен с правен интерес, след отделянето му в самостоятелно производство и влизане в сила на решението по обуславящия иск, този интерес е отпаднал. Тук следва да се направи необходимото уточнение, че надлежен ответник по сегашния иск е само И. Т., която още преди завеждане на делото е закупила имота от първата ответница А. Ю., а именно между Х. Б. и И. Т. има влязло в сила решение за дворното място. Правният интерес от иска за мястото е преценен от въззивния съд при тези специфични обстоятелства, които не се вместват в шестия въпрос и затова той не е определящ за изхода на делото и по него не следва да се допуска касационно обжалване.
Седмият въпрос не е свързан с решаващи мотиви на въззивния съд, явява се страничен за спора по настоящото дело и затова по него също не следва да се допуска касационно обжалване.
Неотносим към спора по настоящото дело е и осмият въпрос, по който възивният съд не е излагал мотиви, а освен това липсва противоречие между обжалваното въззивно определение и посоченото от жалбоподателя определение №134/15.03.12г. по ч.гр.д.№447/11г. на ВКС, първо гр.отд., което касае съвсем различна хипотеза. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1951 от 25.09.12г. по ч.гр.д.№3093/12г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: