О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
София, 07.02. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на дванадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ……………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………….………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 671 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 20212/29.ХІ.2017 г. на „ЧЕЗ Разпределение България” АД-София, допълнително означена още и като „Молба за преюдициално запитване”, която е била подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 2146 на Софийския апелативен съд, ГК, 11-и с-в, от 23.Х.2017 г., постановено по т. д. № 3193/2017 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 900 на СГС, ТК, с-в VІ-9, от 12.V.2017 г. по т. д. № 7808/2016 г.: за осъждането на това ел. разпределително дружество да заплати – на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД – на ищцовото „КА-5” АД-София сума в общ размер от 147 709.69 лв. (сто четиридесет и седем хиляди седемстотин и девет лева и шестдесет и девет стотинки), същата с вкл. ДДС, представляваща получена на отпаднало основание временна цена за достъп до ел. разпределителната мрежа за периода от 14.ІХ.2012 г. до 31.ХІІ.2013 г. по 16-те процесни данъчни фактури, както и ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от датата на завеждане на делото (27.Х.2016 г.) и до окончателното й изплащане, а също и мораторна лихва в размер на сумата от 38 029.21 лв. (тридесет и осем хиляди двадесет и девет лева и двадесет и една стотинки) – съответно на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за периода от 16.ІV.2014 г. и до датата на завеждане на делото.
Оплакванията на търговеца-касатор са както за недопустимост /”произнасяне по непредявен иск”/, така и за неправилност /вкл. „очевидна” такава/ на атакуваното въззивно решение – предвид явната му необоснованост, но също и заради постановяването му не само в нарушение на материалния закон, но и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира обезсилването на този съдебен акт, респ. – неговото касиране.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата електроразпределителното дружество неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърденията си за недопустимост и за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение /чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК/ , още и с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с този свой акт по съществото на спора САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните двадесет и четири правни въпроса:
1./ „Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. 36а, ал. 2 ЗЕ за определяне на цената на достъп за производителите на електроенергия от ВЕИ до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България, съответно – следва ли чл. 16, § 3 от същата директива да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на ел. разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до ел. разпределителната мрежа, в случай, че при транспониране на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата, както и допустимо ли е, при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл. 16, § 4 от въпросната директива на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига или с индивидуален административен акт на ДКЕВР или – при отсъствието на такъв акт /ИАА/?”;
2./ „Следва ли чл. 16, § 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на Директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?” (т. 1 от искането за преюдициално запитване до съда на ЕС);
3./ „Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който до допуска изрично приложението на чл. 16, § 4 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с: а.) индивидуален административен акт на ДКЕВР или б.) отсъствието на такъв ИАА?” (т. 1 от искането за преюдициално запитване до съда на ЕС);
4./ „Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първостепенния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да им оповести констатацията си и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства?”
5./ „Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение – без да се предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?” (т. 5 от диспозитива на искане по реда на чл. 267, ал. 3 от ДФЕС, във в чл. 629, ал. 1 ГПК до Съда на ЕС, неразделна част от съдържанието на настоящето изложение);
6./ „Допустимо ли е въззивният съд да се позовава на каузални разрешения на ВКС, постановени във влезли в сила решения на негови състави по реда на чл. 290 ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е било допуснато касационното производство по реда на чл. 288 ГПК?”
7./ „Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт”?;
8./ „Задължително ли е за решаващия съд тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл. 195 АПК по аргумент за противното /per argumentum a contrario/ към процесните правоотношения?”
9./ „Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 АПК?”;
10./ „Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от ХОПЕС, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановени по конкретно дело от Върховния касационен съд:
~ който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа;
~ който е задължителен за долустоящите съдилища и
~ който е приет без да се отчита правото на ЕС и, по-специално, разпоредбата на чл. 16, § 3 от Директива 2009/28/ЕО, правото на собственост по чл. 17 от ХОПЕС и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС,
е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, имащо за свой предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?”;
11./ „Допуска ли общностното право и, по-специално, принципът на ефективност, съществуването на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както той е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на последното в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава ел. енергия до разпределителната мрежа?” (Вж. т. 7 от диспозитива на искането да преюдициално запитване);
12./ „Следва ли чл. 17, § 1 от ХОПЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на ел. разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до ел. разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, който впоследствие е бил отменен с влязло в сила съдебно решение?” (т. 2 от диспозитива на искането за преюдициално запитване);
13./ „Дали определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа” за производителите на електроенергия от ВЕИ ограничава страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена, както и кое е императивното правило на закона, което постановява, че „конкретния размер на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор се определя винаги въз основа на административен акт – решение на КЕВР /ДКЕВР – бел. на ВКС/, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер?”;
14./ „Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник (сложен фактически състав от договор и нещо друго или само смесен сложен фактически състав) и, ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход?”
15./ „Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и, ако се отличава, коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици?”;
16./ „Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието?”;
17./ „Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за прилагане на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки?”;
18./ „Следва ли правото на ЕС и, по-специално, принципите на правната сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително изпълнение е допуснато по силата на закона и с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично да води отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за този достъп от страна на оператора на мрежата?”;
19./ „Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, да се възприема като конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?”;
20./ „Допустимо ли е въззивният съд, при обосноваване на своите правни изводи, да не посочи приложимата материалноправна норма, от чиито диспозитив извежда релевантните за спора факти?”;
21./ „Допустимо ли е въззивният съд да не изпълни задължението си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите им, наведени във въззивното производство, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с тези възражения и доводи, които са относими към правния спор?”
22./ „Допустимо ли е въззивният съд да откаже изрично да разгледа и обсъди тези доводи на основание наличие на задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод?”;
23./ „Допустимо ли е въззивният съд да откаже да се съобрази с качеството на субекта (търговец) и да откаже да приложи правилата на втория, квалифициращ търговската сделка критерий по чл. 286, алинеи 2 и 3 от ТЗ, както и дали е допустимо – при какви условия и предпоставки, въззивният съд, вкл. и без възражение от страната да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция (презумпции), каквато е тази по чл. 286 ТЗ?”;
24./ „Допустимо ли е въззивният съд да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ – данъчна фактура, съдържаща основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а паричното задължение надлежно и своевременно е изплатено?;
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „КА-5” АД-София писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на направените в настоящето касационно производство разноски в размер на сумата 6 100 лв. (шест хиляди и сто лева) – съгласно приложените към отговора пълномощно и договор за правна защита и съдействие № А-673811/15.ІІ.2018 г. Инвокиран е довод, че: „Формулираните 10 въпроса /или 24 въпроса/, с оглед съставния характер на повечето от тях, правните аргументи към същите и реферираната съдебна практика, не обосновават наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на „ЧЕЗ Разпределение България” АД-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че такъв въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/ трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
По твърдението на касатора по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК – за вероятен порок на въззивното решение /по см. на чл. 281, т. 2 ГПК/:
То е въведено с довод, че договорната отговорност изключва отговорността за неоснователно обогатяване „по определение”, а оттам – че липсвала процесуална легитимация за водене на кондикционен осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, понеже възникналият спор бил досежно изпълнението на действащ договор за достъп до електроразпределителната мрежа, „приложим към който може да бъде само иск по чл. 79 ЗЗД”.
В процесния случай спорът е бил съсредоточен върху това дали заплатената от търговеца настоящ ответник по касация на оператора „ЧЕЗ Разпределение България” АД-София сума в размер на 147 709.69 лв. подлежи на връщане – като получена от последното на отпаднало основание /чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД/. Процесната сума е била формирана по 16 бр. данъчни фактури, издадени в периода 30.ІХ.2012 г. – 31.ХІІ.2013 г., представлявайки парична престация по сключен между страните по делото договор за изкупуване на електрическа енергия. Конкретният спорен елемент от нея е т. нар. „цена за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа”, като подлежаща на определяне от тогавашната Държавна агенция за енергийно и водно регулиране /ДКЕВР, а сега само КЕВР – изм., ДВ, бр. 17 от 6 март 2015 г./. За процесния период от около година и 4 месеца със свое решение № Ц-33/14.ІХ.2012 г. ДКЕВР е определила временни цени за достъп и съобразно с тях е било извършено плащането на „КА-5” АД-София към търговеца настоящ касатор, формиращо претендираната в процеса сума. Като индивидуален административен акт това решение № Ц-33 на ДКЕВР е било обжалвано по административен ред и така, с решение № 4659/3.ІV.2013 г. на Върховния административен съд по адм. дело № 13239/2012 г., потвърдено впоследствие с решение № 6086/2013 г. на 5-членен с-в на ВАС, то е било отменено.
Както бе посочено и по-горе, низовите съдилища са приели, че кондикционният осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД на „КА-5” АД-София срещу търговеца настоящ касатор е основателен, позовавайки се на създадената по реда на чл. 290 ГПК трайна практика на ВКС, чиито решаващи мотиви са били основани върху разбирането, че размерът на възнаграждението по такъв вид двустранни договори е винаги предмет на изключителната регулационна дейност на държавата, в лицето на ДКЕВР, т.е. въпросът за неговия размер не е относим към договорната свобода на страните. С издаването на решение № Ц-33/14.ІХ.2012 г., с което ДКЕВР е определила, считано от 18.ІХ.2012 г., временни цени за достъп до преносните и разпределителните мрежи за производители на ел. енергия от възобновяеми енергийни източници, ползващи преференциални цени, е бил завършен смесеният фактически състав с гражданскоправни последици, пораждащ задължението на тази категория производители на ел. енергия да заплащат на електропреносните или на електроразпределителните дружества възнаграждение за осигурения достъп до поддържаните от тях мрежи. Ето защо именно отмяната по реда на АПК на индивидуалния адм. акт, обективиран в горепосоченото решение на ДКЕВР по определяне на временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа, предпоставя задължение за връщане на формираните въз основа на същото решение № Ц-33 и заплатени от производителите на операторите на ел. разпределителни мрежи временни цени за достъп, като получени от последните на отпаднало основание – по см. на чл.55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД.
По релевираните от касатора предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол:
На плоскостта на горепосоченото разграничение, проведено в мотивите към т. 1 от цитираното тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., в процесния случай по необходимост се налага извод за отсъствие на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като едната половина от релевираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата правни въпроси са с изцяло хипотетичен характер (тези с №№ 1, 2, 3, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 17, 18 и 19), докато останалите 12 правни въпроса се отнасят до правилността на атакуваното въззивно решение: тези с №№ 4, 5, 6, 7, 8, 9, 16, 20, 21, 22, 23 и 24. Поради това безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от допълнителните предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. ГПК. Напротив: категорично може да се констатира, че с множество, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави от двете отделения в ТК на ВКС е било прието, че отмяната по реда на АПК на индивидуален административен акт, какъвто е решение № Ц-33/12.ІХ.2012 г. на ДКЕВР, определящо временни цени за достъп до ел. разпределителна мрежа, предпоставя задължение за връщане на формираните въз основа на същото и заплатени от производителите на ел. енергия от възобновяеми източници на операторите на ел. разпределителни мрежи временни цени за достъп, като получени от последните на отпаднало основание – по см. на чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД. По въпроса за правните последици от отмяната на административния акт, с който се определят временни цени достъп до ел. разпределителната мрежа – отпада ли с обратна сила основанието на задължението за плащане на такава цена и поражда ли задължение за връщането й на отпаднало основание, има създадена съдебна практика по чл. 290 ГПК, обективирана в следните актове на състави от ТК на ВКС: Решение № 28/28.ІV2016 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 353/2015 г.; Решение № 104/27.VІ.2016 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 1610/2015 т.; Решение № 126/16.VІІІ.2016 г. на І-во т.о. по т. д. № 1592/2015 г.; Решение № 12/31.І.2017 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 2297/2015 г.; Решение № 220/23.І.2017 г. на І-во т.о. по т.д. № 3486/2015 г. и Решение № 224/21.ІІ.2017 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 2654/2015 г. Във всички тях по въпроса за темпоралното действие на постановеното от ВАС решение, с което е било отменено решение № Ц-33/14.ІХ.2012 г. на ДКЕВР, е било прието, че конститутивното действие на съдебното решение настъпва с обратна сила; действа от момента на издаването на индивидуалния административен акт; с обратна сила отпада основанието за дължимост на паричната престация, което обуславя основателността на кондикционния осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД.
Следователно Върховният касационен съд вече трайно и безпротиворечиво се е произнасял по съществото на такива искове, приемайки, че те са допустими.
В горецитираните решения на състави от двете отделения на ТК на ВКС е даден ясен отговор на въпросите кое е основанието за уважаване на иска за неоснователно обогатяване /разместването на имуществени блага/ и кога е отпаднало основанието за плащане на цената, както и за значението на допускането на предварително изпълнение на въпросното решение № Ц-33/14.ІХ.2012 г. на ДКЕВР. Съставите от ТК на ВКС са дали отрицателен отговор на питането дали размерът на цената на услугата „достъп до ел. разпределителната мрежа” за производители на ел. енергия от ВЕИ, различен от определяният от ДКЕВР, подлежи на договаряне между страните по договора за достъп. Както ВКС многократно е посочвал, при наличие на негова трайна практика по въпросите, предмет на произнасяне на въззивната инстанция, по които се иска допускане на обжалването, приложното поле на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, на които се позовал касаторът, е изключено. Отделно от това, след влизането в сила на ЗИДГПК (Обн. ДВ, бр. 86 от 27.Х.2017 г.) първата от тези две точки на чл. 280, ал. 1 ГПК е с променено съдържание: релевантният за изхода на конкретното дело правен въпрос да е бил „решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз”.
В заключение, при базисна констатация за липса на противоречива практика на състави от ТК на Върховния касационен съд, но също и на състави от ГК на същия, неговото Общо събрание на гражданската и търговска колегии, със свое ТР № 7/4.Х.2018 г., постановено по тълк. дело № 7/2017 г., е отклонило предложението на председателя на Висшия адвокатски съвет за приемане на тълкувателно решение по следните въпроси:
1. Представлява ли индивидуалният административен акт /ИАА/ на ДКЕВР, постановено на основание чл. 32, ал. 4, вр. чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ, с който определят пределни цени на мрежовите услуги по договорите за достъп до електроразпределителната мрежа:
а.) самостоятелно аа) основание за плащане като ИАА с преки гражданскоправни последици или бб) самостоятелно основание за плащане на ежемесечно парично задължение за осигурен достъп до електроразпределителната мрежа по см. на чл. 55, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД;
б.) съществен елемент от договор за доставка на ежемесечна услуга – достъп до електроразпределителна мрежа, представляващ източник на облигационно правоотношение и на субективно задължение за плащане на договорна цена и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на административния акт като евентуален такъв елемент;
в) елемент от сложен смесен фактически състав /двуелементен ССФС/ като единен източник на облигационни права и задължения, включващ договор за доставка на услугата „достъп до мрежови услуги” /гражданскоправен елемент/ и ИАА по определяне на предена цена /адм. елемент/ и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на единия от елементите /административния/ върху: аа) валидността, съдържанието и действието на другия елемент /договора/; бб) изпълнените задължения от съдържанието на договора и вв) погасените поради изпълнение правоотношения?;
г) условие /какво/ за сключване на договор за доставка на услугата „достъп до мрежови услуги” и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на това условие за съществуването, валидността и съдържанието на сключените и изпълнени договори при наличието на това условие?
2. Представляват ли сделките по чл. 84, ал. 2 ЗЕ, сключени при отсъствие на определени по реда на чл. 32 ЗЕ цени или в отклонение от утвърдените с ИАА пределни цени:
а) нищожни сделки поради противоречие със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД или на друго основание /какво/, ако са сключени при: аа) цени, по-ниски или равни на определените пределни цени; бб) цени, по-високи от определените пределни цени и вв) свободно избрани от страните цени, без наличие на определена по реда на ЗЕ пределна цена /поради бездействие или нищожност на ИАА/;
б) частично нищожни по отношение на уговорката за цена сделки, чиито елемент от съществено съдържание може да се замести от: аа) ИАА за определяне на пределна цена или бб) от определената с ИАА пределна цена;
в) сделки при незавършен фактически състав.
3. Има ли преобразуващо действие отмяната на допуснат до предварително изпълнение ИАА, изразяващо се в преуреждане с обратна сила на валидността, законосъобразността и правните последици на:
а) правните действия и дължими престации, осъществени в периода на предварителното му изпълнение, ако му се признава качеството на самостоятелен източник на гражданскоправни последици /непосредствен източник на задължение за плащане/;
б) правомерно възникналите и погасили се поради изпълнение облигационни отношения в периода на предварителното му изпълнение;
в) основанието на възникналите и погасени поради изпълнение граждански правоотношения в периода на предварителното изпълнение;
г) основанието за извършените престации в хода на предварителното изпълнение и осъществяване на същите гражданскоправни правоотношения и
д) по отношение на договорите с периодично или продължително изпълнение, заварени от акта на отмяна?
4. Търговска или гражданска сделка е договорът за доставка на мрежови услуги, сключен на основание чл. 104 ЗЕ? Приложими ми са към него правилата на търговските сделки по чл. 286 – 301 ТЗ и, в частност, тези на чл. 292 и чл. 301 ТЗ? Представляват ли договорите за мрежови услуги договори с продължително или периодично изпълнение и дължи ли се връщането на даденото по тях пи отпаднало основание, ако са договори за периодично изпълнение?
5. Разполага ли с процесуална легитимация за предявяване на иск за връщане на дадено на отпаднало договорно основание /чл. 55, ал. 1, хипотеза 3-та ЗЗД/ лице, което към момента на предявяване на иска е обвързано от действието на договора, основание за престацията /даването, чието връщане се претендира/? Прилагат ли се правилата на т. 1 от ПП1/1979 г. на ВС на РБ към договорите по чл. 104 ЗЕ, които не са прекратени към момента на предявяване на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, изр. 3 ЗЗД?
6. Допустимо ли е, съгласно чл. 16, § 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО, операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай, че при транспонирането на Директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата директива?
7. Платената цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата, при която цената за достъп е определена от ДКЕВР /сега – КЕВР/ с индивидуален адм. акт с допуснато предварително изпълнение, и този ИАА впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение, представлява ли законно придобит доход по чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета?
8. Допускат ли принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания отмяната на ИАА, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично да води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи с в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?
9. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила ИАА, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?
По твърдението на касатора за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение /чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК/:
Това твърдение се основава на предположението, че „вероятно законодателят разбира неправилност на акта /по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК/, която е явна, ненуждаеща се от доказване, несъмнена и безспорна”. Така в процесния случай очевидната неправилност била резултат „на необосновани фактически изводи, неизпълнено задължение за приложение на императивна правна норма и съществени процесуални нарушения, които са осуетили изясняването на фактическата страна на спора”.
Тези представи на касатора за очевидната неправилност – като специално основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК /наред с вероятната нищожността и вероятната недопустимост на съответния съдебен акт/ за допускане на атакуваното въззивно решение до касационен контрол – „независимо от предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК”, не могат да бъдат споделени.
За да е налице очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение като предпоставка за допускането му до касация, е необходимо преди всичко неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от ВКС „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Но доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграниченото между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане