О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 490
София, 14.04. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на девети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 266 по описа за 2015 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационни жалби срещу въззивно решение № 422/21.10.2014 г. на Смолянския окръжен съд, постановено по гр.д. № 266/2014 г.
С него, въззивният съд, като е изменил решението на първостепенния Девински районен съд, е осъдил ЮЦДП Т.П. Д.”, да заплати на А. С. М. сумата от 4 476 лева, представляваща разликата над изплатената сума от работодателя до пълния размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, ведно със законната лихва върху главницата, считаното от датата на депозиране на исковата молба – 27.02.2014 г. до окончателното й изплащане, както и направените разноски по делото за двете инстанции съобразно уважената част от иска в размер на 556 лева.
Отхвърлил е иска за разликата над 4 476 лв. до претендирания размер от 14314 лв., ведно с лихвата за забава.
Ищецът А. С. М., чрез адв. З. С. от АК С., обжалва въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете му и са присъдени съдебноделоводните разноски по делото. Иска неговата отмяна и уважаване на исковете му в пълен размер, както и присъждане на всички сторени по делото съдебноделоводни разноски. Касационните доводи са за неправилност поради неточно приложение на материалния закон и необоснованост.
Ответникът ТП Д. „Д.”, [населено място], представлявано от директора В. М. Б., чрез адв. З. Р. Ч., обжалва въззивното решение в частта, с която е осъден да заплати на насрещната страна суми по чл. 222, ал. 3 КТ, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 78, ал. 1 ГПК. Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне изцяло на исковете, ведно с присъждане на съдебноделоводни разноски по делото.
Няма депозирали отговори по касационните жалби в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Страните не спорят и въззивният съд е установил, че със заповед № 12/02.01.2014 г. на Директора на ТП „Д.“ Д., на осн. чл. 325 ал. 1 т. 1 КТ, е прекратено трудовото правоотношение с А. М., заемащ длъжността „главен инженер“ по взаимно съгласие и поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Работодателят е определил на М. да се изплатят 6 брутни заплати, на осн.чл. 222 ал. 3 КТ. М. е получил обезщетение в размер на 10 164 лв., но счита, че му се дължи сума от 24 478 лв., тъй като база за определяне на обезщетението е трудовото възнаграждение за месец декември 2013 г., а от него не следва да се изключва сумата от 2 238 лв. , начислена като допълнителна работна залата.
Въззивният съд намерил, че в държавните предприятия по чл. 163 от Закона за горите и в техните поделения формирането на работната заплата е от два компонента. Първият компонент е възнаграждение по утвърдените поименни щатни разписания, които могат да се нарекат условно основна заплата. Вторият компонент е допълнително възнаграждение с постоянен характер. Съдът се е аргументирал с Вътрешните правила за организация на работната заплата в Южноцентрално държавно предприятие и неговите териториални поделения от 2012 г., анализирал е писма, изготвени от работодателя за предходни начислявания на доплащане по ФРЗ за предходни периоди и се е съобразил със заключението съдебно-икономическа експертиза, изслушана от въззивния съд.
Съдът намерил, че в случая намира приложение, както разпоредбата на чл. 17 ал. 1 т. 3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата – касае се за допълнително трудово възнаграждение, определено с наредба, което има постоянен характер, така и разпоредбата на чл. 17 ал. 1 т. 2 от тази наредба – системата за заплащане на труда, регламентирана в чл. 1 ал. 6 от Наредба № 22.
Съдът установил, че на М. е било начислено, наред с основното трудово възнаграждение за месец декември 2013 г., още и допълнително трудово възнаграждение от 2 238 лева. След като съобразил, че тази сума, мака и начислена през месец декември, е дължимата за четвъртото тримесечие на 2013 г., намерил, че 1/3 от нея, а именно в размер на 746 лева, следва да бъде включена в базата, по която да се определи дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. В заключение, като умножил по 6 сумата от 746 лв., съдът присъдил 4 476 лева – неплатена част от обезщетението на М. по чл. 222, ал. 3 КТ., поради което в тази част обжалваното решение следва да бъде отменено и се присъди на ищеца сумата от 4 476 лева.
По касационната жалба на ищеца А. С. М.: основните доводи са необоснованост в извода на въззивния съд, че от допълнителното трудово възнаграждение в размер на 2 238 лева, получено през декември 2013 г., само 746 лв. следва да се включат в базата, по която се определя обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ.
Касаторът М. обосновава допускане на касационно обжалване с въпроса – при определяне на обезщетението по чл. 222, ал. 3, предл. второ КТ, ще следва ли да се вземе пълния размер на възнаграждението, така, както е начислено и изплатено при получаване на последното брутно трудово възнаграждението от служителя, или при определяне на размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3, предл. второ КТ, възнаграждението по Наредба № 22/14.12.2012 г., което е част от обезщетението по чл. 222, ал. 3, предл. второ КТ, се разделя на три за всеки месец от тримесечието и в обезщетението се включва една трета от възнаграждението. Според касатора въпросът е от значение за осъвременяване на тълкуването на чл. 222, ал. 3, предл. 2 КТ във връзка с приложението на системата за заплащане на труда, определена с Наредба № 22/2012 г. за условията и реда за определяне на средствата за работната заплата в държавните предприятия по чл. 163 ЗГ и техните териториални поделения.
Така поставен въпросът е фактологичен. Уточнен от съда е – каква част от допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, изплащано регулярно в края на период, по-голям от един месец, следва да се включи в обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ.
Така уточненият материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е от значение за постановения резултат, но няма основания за допускане на касационно обжалване за разрешаването му с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото.
Няма никакво съмнение, а и съдебната практика е непротиворечива, че базата за определяне на обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ е брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за изплащане на обезщетението, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, в което се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Ако допълнително трудово възнаграждение се изплаща с оглед положен труд за период по-дълъг от един месец, ясно е, че в месечното брутно трудово възнаграждение се включва само онази част от сумата, относима за месеца.
По касационната жалба на ответника ТП Д. „Д.”, [населено място]:
Страната обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: следва ли да се слага знак на равенство между средствата за работна заплата и трудовото възнаграждение; допълнителното възнаграждение има ли постоянен характер или не. Не се излагат съображения с оглед коя хипотеза по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се допусне касационното обжалване за разрешение на поставените въпроси.
Въпросите са неотносими към постановения резултат. Съдът не е сложил знак на равенство между средствата за работна заплата и трудовото възнаграждение; от съществено значение е дали допълнителното трудово възнаграждение, платимо на тримесечие, се включва в брутното трудово възнаграждение на ищеца. Ясно е, че допълнителното възнаграждение може да има както временен, така и постоянен характер и съдът не е приел нещо различно. За казуса е от значение кое допълнително трудово възнаграждение се включва в брутното трудово възнаграждение. В случая, въззивният съд е приел, че сумата, въз основа на която е присъдил доплащане на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, е допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер. Във връзка с този извод няма повдигнати правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а евентуалното несъгласие, не е основание за допускане на касационно обжалване. Във всички случаи касаторът е длъжен да обоснове и наличие на някое от допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. – 3 ГПК, каквато обосновка в случая липсва.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 422/21.10.2014 г. на Смолянския окръжен съд, постановено по гр.д. № 266/2014 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: