О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 490
гр. София, 18.07..2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Н. т. д. N 2797 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото, „Йоаниц Груп” ЕООД /н/, [населено място], срещу решение № 1439 от 21.06.2017г. по в.т.д. № 1712 / 2017г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 124/19.12.2016 г. по т.д. № 23/2016 г. на Окръжен съд – Враца за отхвърляне на предявените от дружеството искове срещу „Пени Маркет България” ЕООД /н/, [населено място], общ. Е. П., област София и при условията на евентуалност срещу Д. А. Б. за сумата 595 821,91 лева, представляваща неизплатено възнаграждение по рамков договор за строителни дейности при преустройства от 15.02.2012 г., за което са издадени фактури, и за сумата 1 000 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 12.01.2012г. до 29.02.2016г., като дружеството е осъдено да заплати направените по делото разноски.
В жалбата е инкорпорирана частна жалба срещу въззивното решение, в частта с която е потвърдено определение № 78/13.02.2017 г. на Окръжен съд –Враца, с което е оставено без уважение искането за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, чрез намаляване на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на Д. Б..
Касаторът иска отмяна на въззивното решение като неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Не споделя извода на съда, че задължението е погасено поради извършено плащане от „Пени Маркет България” ЕООД /н/ на Д. А. Б., която на свой ред е предала парите на „Йоаниц Груп” ЕООД /н/. Претендира направените по делото разноски за три съдебни инстанции.
Главният ответник по жалбата и по делото, „Пени Маркет България” ЕООД /н/, в представения отговор изразява подробно становище за липса на основания за допускане на касационен контрол, като по същество намира жалбата за неоснователна.
Ответникът по жалбата и по делото по предявения при условията на евентуалност иск, Д. А. Б., [населено място], не представя писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Между страните не се спори, че в процесния период, а и след него дружествата са били в търговски отношения, произтичащи от договор за строителни дейности при преустройства, който по същината си е разновидност на договора за изработка по чл. 258 и сл. от ЗЗД. Исковата претенция е за реално изпълнение на задължението на първия ответник в качеството на поръчващ да заплати на ищеца възнаграждение по конкретни фактури, които, според твърдението в исковата молба, са издадени за извършени от него СМР.
За да отхвърли предявения иск срещу главния ответник „Пени Маркет България” ЕООД, първоинстанционният окръжен съд е установил, че дружеството е заплатило сумите по процесните фактури. Плащанията са извършени по посочените в тях банкови сметки и изпълнението му има погасителен ефект. Независимо, че по-голямата част от плащанията са извършени по банкова сметка, чийто титуляр е ответницата по евентуалния иск, Д. Б., длъжникът се е освободил от задължението си на основание чл.75 ЗЗД, тъй като изпълнението е направено на лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението. Посочената във фактурите банковата сметка, по която да бъде изплатено задължението, е на Б..
За да отхвърли предявения иск срещу евентуалния ответник, Д. Б., окръжният съд е кредитирал установеното от счетоводната експертиза, че за задълженията по процесните фактури по личната банкова сметка на ответницата Б. „Пени Маркет България” ЕООД е превело общо сумата 490 533,27 лева. Същевременно по делото са представени разписки за предадени на управителя А. Н. суми с основание „Плащане по фактури” в общ размер 594 770 лева. За суми в същия размер, внесени от управителя Н. в касата на „Йоаниц Груп” ЕООД, са представени приходни касови ордери и квитанции към тях. В показанията си управителят Н. е обяснил причината, наложила този начин на разплащане по договора, а именно съществуването на запори върху банковите сметки на дружеството. Същият е потвърдил, че е получил сумите от бившата си съпруга и е внесъл същите в касата на дружеството. В заключение първостепенният съд е констатирал, че Б. не е действала като привиден кредитор, а като лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено, тъй като нейната банкова сметка е била посочена в издадените от управителя на дружеството – ищец фактури. Също така страните са търговци и в отношенията между тях е приложима разпоредбата на чл.301 ТЗ, съгласно която, когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. В периода, в който са издадени процесните фактури и са извършвани плащанията по тях, управителят на „Йоаниц Груп” ЕООД и ответницата Б. са били съпрузи и противопоставяне не е било налице, а тъкмо обратното – банковата сметка на съпругата е била посочвана от самия управител в съставените от него фактури. С оглед на изложеното е прието, че ответницата Б. не се възползвала от изпълнението, поради което и евентуалният иск е счетен за неоснователен.
На основание чл.272 ГПК, въззивният съд е препратил към изложените от първоинстанционния съд правни изводи. Решаващият състав е приел, че ответникът „Пени Маркет България” ЕООД /н/ своевременно е представил в първото по делото заседание фактури, непредставени от ищеца, които отразяват претендираните от него суми, с оглед наведените правоизключващи възражения в отговора на исковата молба. За неоснователно е счетено и оплакването за недопустимост, съответно за неправилност на ССЕ, работила по поставени от ищеца задачи. Посочено е, че експертизата не може да направи логически констатации без да вземе предвид всички доказателства и факти по делото. По-конкретно, не може да се отговори на въпроса относно плащане по конкретна фактура без да се изследва обстоятелството, дали плащането е извършено по посочената в самата фактура банкова сметка. Според апелативния съд, неоснователно е и оплакването, че първоинстанционният съд неправилно, въпреки направените възражение за относимостта им към спора и свидетелствуващия им характер, е приел като доказателства по делото, представените с отговора на исковата молба от ответницата Б., разписки, касови ордери и квитанции. Посочено е, че от ССЕ се установява, че с тези документи ответницата е предала на управителя, А. Н., сума в общ размер от 388 570 лева. Същата сума и в същия период от време Н. е внесъл в касата на дружеството, като постъпленията са отразени по Дт с/ка „Разплащателна сметка в лева” и по К/т с/ка 493 „Разчети със собственици”. Изложени са съображения, че тези обстоятелства се подкрепят и от събраните гласни доказателства на св. Н.. Въз основа на това е прието, че посочени обстоятелства са относими към предмета на делото и съдът не е допуснал нарушение като ги е приел.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които, според касатора, са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора: „1/ Може ли съдът да прилага чл.272 ГПК, когато са налице непълноти и противоречия в първоинстанционното решение, както и когато има изрично наведени възражения срещу правилността на първоинстанционното решение, които няма как да бъдат коментирани от самия първоинстанционен съд?; Означава ли приложението на чл. 272 ГПК, че валидно направени възражения на страните могат да бъдат игнорирани и оставяни без никакъв коментар, включително когато не са били и е нямало как да бъдат коментирани от първоинстанционния съд, към чиито мотиви препраща въззивният по реда на чл. 272 ГПК?; Може ли въззивният съд да препраща по реда на чл.272 ГПК към липсващи мотиви на първоинстанционния съд, включително когато е било направено изрично възражение и искане за произнасяне по тези мотиви?; 2/ В кои случаи преклузивният срок по чл.370 ГПК вр. чл. 133 ГПК не е крайният момент за представяне на писмени доказателства; може ли да се представят писмени доказателства след срока за отговор на исковата молба, щом като не е било направено възражение с отговора, което да се нуждае от уточняване в по-късен момент? 3/ Дали чл.301 ТЗ се прилага спрямо изпълнение на търговска сделка или само спрямо сключването й?; 4/ Какви обстоятелства са достатъчни, за да се приеме, че лице, получило плащането по един договор между други две лица, може да се ползва от разпоредбата на чл.75 ЗЗД?; Как следва да се установи овластяването, респективно възползването от направеното на трето лице плащане, така че то да има погасителен ефект?; 5/ Допустими ли са доказателства за извършени в брой плащания на суми, за стойността на които ЗОПБ предвижда задължително плащане по банков път?”; Касаторът се позовава на наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение № 163/17.01.2012 г. по т.д. № 965/2010 г. на І т.о. на ВКС, решение № 37/01.04.2009 г. по т.д. № 106/2008 г. на ВКС и решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол, предвид следното:
Първият въпрос, който е от три подвъпроса, не е обуславящ изхода на спора, тъй като се основа на невярното твърдение, че препращайки към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК, апелативният съд е игнорирал оплакванията на касатора въззивната жалба. В случая, независимо от извършеното препращане към мотивната част на първоинстанционния акт, решаващият състав се е произнесъл по оплакванията в жалбата, но ги е счел за неоснователни. Представените разписки, ПКО и квитанции са ценени с оглед всички обстоятелства по делото, вкл. във връзка със счетоводните записвания на дружеството и свидетелските показания.
Вторият въпрос също не може да обуслови допускането на решението до касация, предвид факта, че противно на приетото от въззивния съд, въпросът съдържа твърдение, че липсва направено в отговора на исковата молба възражение, във връзка с което се представят доказателствата в първото по делото съдебно заседание, като същевременно с исковата молба ищецът е въвел в предмета на делото твърдението, че ответното дружество е отказало плащането, поради погасяване на дълга чрез плащане.
Въпросът за приложението на чл. 301 ТЗ спрямо изпълнението на търговска сделка не покрива общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като водещите мотиви на съда са други, а именно, че Б. се явява лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено по см. на чл.75 ЗЗД да получи плащането т.е. че е налице престиране на некредитор с погасителен ефект.
Четвъртият въпрос отново не може да предпостави допускането на решението до касация, с оглед на това, че отговорът на същия е фактологически – зависи от конкретните обстоятелства по делото.
Последният въпрос също не е обусловил изхода на спора, предвид факта, че крайният извод на съда се основава и на осчетоводяване на плащането от ищцовото дружество.
С оглед липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на допълнителните селективни критерии.
По частната жалба:
За да приеме жалбата по чл. 248, ал.3 ГПК за неоснователна, съставът на въззивния съд е констатирал, че договореното възнаграждение е получено от адвоката изцяло в брой, което е обосновало извода, че същото е съобразено с изискването, дадено в т. 1 на ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Посочил е, че правнозначим за присъждане на адвокатско възнаграждение е фактът на реалното му заплащане.
Касаторът поставя следния въпрос, като значим за изхода на спора и постановен в противоречие на цитираното ТР: „Когато в договора за правна помощ е уговорено плащане, за което по силата на нормативен акт е задължително същото да бъде извършено по банков път, как следва да бъде установено извършването на това плащане, за да бъде присъдено претендираното адвокатско възнаграждение по правилата на чл. 78 ГПК?”
Настоящият състав намира, че поставеният въпрос не е обуславящ за изхода на делото, тъй като липсва произнасяне по него от въззивния съд, който е приел, че след като уговореният хонорар е реално заплатен, същият следва да бъде присъден на извършилата плащането страна.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице предпоставките за допускане въззивното решение, вкл. на инкорпорираното в него определение по чл. 248 ГПК, до касация.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1439 от 21.06.2017г. по в.т.д. № 1712 / 2017г. на Апелативен съд –София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.