8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 490
гр. София, 18.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3009 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС ЖИВОТ” ЕАД, представлявано от юрисконсулт И. Н., срещу решение № 1891 от 18.07.2018г. по в.гр.д. № 4881/2017г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, с което, след отмяна на решение от 10.07.2017г. по гр.д. № 2759/2015г. на СГС, ГО, касаторът е осъден на основание чл.134 ЗЗД вр. чл.199а КЗ /отм./ вр. чл.233, ал.1 КЗ /отм./ да заплати на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” ЕАД сумата 50 152,83 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Живот” за настъпил риск „смърт” на кредитополучателя Й. С. Б., съставляваща остатък от задължение по договор за кредит № 2615/R06/16.10.2006г., дължимо за периода от 03.03.2014г. до 23.10.2033г., както и да заплати на ищците Д. А. Б., Ц. Й. Б. и М. Й. Б. разноски за първоинстанционното производство в размер на 2 488 лева и разноски за въззивната инстанция в размер на 2 488 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че ищците, наследници на кредитопоручателя, имат материалноправна легитимация да предявят косвения иск по чл.134 ЗЗД, въпреки че в хода на делото не е доказано наличието на всички изискуеми предпоставки от фактическия състав на цитираната разпоредба, в това число, че са кредитори на банката. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че ищците имат извъндоговорно вземане, обосновано с намаляване на пасива им при погасяване на задълженията по договора за кредит, като сочи, че при действието на КЗ /отм./ не съществува задължение на банката при настъпване на застрахователно събитие да претендира изпълнение на задълженията по договора за застраховка от застрахователя, а не от наследниците, което задължение да обоснове качеството им на кредитори. Поддържа, че не е налице и бездействие от страна на банката, тъй като тя е предявила извънсъдебно искане за изплащане на застрахователно обезщетение, но не е инициирала съдебно производство, тъй като е приела аргументите на застрахователя за основателни. Сочи, че не е налице и застрашаване на възможността за удовлетворяване на ищците с оглед качеството на кредитодателя – търговска банка. Излага съображения за неправилност на изводите на въззивния съд относно релевираните от него основания за отказ за плащане на обезщетение. В изложението си по чл.284, ал.4, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:
1. Притежават ли наследниците на застраховано лице – кредитополучател по застраховка „Живот”, сключена между банката – застраховащ, и застрахователя, процесуална и материалноправна легитимация по косвения иск по чл.134 ЗЗД?
2. Наследниците на кредитополучателя – застраховано лице, имат ли качеството на кредитор на банката по смисъла на чл.134 ЗЗД?
Касаторът твърди, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 138 от 15.01.2015г. по т.д. № 1727/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 669/2015г. по т.д. № 3089/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 243 по т.д. № 2126/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 165 по ч.т.д. № 1263/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
3. Предварително представеното писмено съгласие от застраховано лице по смисъла на чл.199а, ал.2 КЗ /отм./ по застраховка, сключена между кредитор – застраховащ и първоначалния застраховател, валидно ли е по отношение на последващ застраховател/и по застраховка със същия предмет – имуществено или неимуществено благо на длъжника? Касаторът поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Касаторът поддържа още, че въззивното решение е очевидно неправилно, като излага съображения за неправилност на изводите за неприложимост на общите условия към груповата застраховка „Живот” по отношение на застрахования кредитополучател на основание чл.147а ЗЗП, в сила от 25.07.2014г. и на изводите във връзка с материалноправната легитимация на ищците по иска по чл.134 ЗЗД, както и излага съображения за липса на мотиви на въззивния съд във връзка с въпроса относно липсата на съгласие за застраховане на кредитополучателя Б..
Ответниците Д. А. Б., Ц. Й. Б. и М. Й. Б., представлявани от адв. В., оспорват касационната жалба. Правят възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като първите два поставени въпроса не са решени в противоречие с практиката на ВКС, а по третия въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие със закона и липсва допълнителното основание по чл.280, ал.1 ,т.3 ГПК. Релевират и възражение за неоснователност на довода на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение. Излагат подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Ответникът по касация „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел, че на 17.10.2006г. между „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД – в качеството на кредитор, и Й. С. Б. – в качеството на кредитополучател, е сключен договор за банков кредит, обезпечен с ипотека, за сумата 32 000 евро, като в договора ищцата Д. А. Б. е посочена като солидарен длъжник и в това си качество го е подписала. Приел е, че кредитът е покрит със сключена застраховка „Живот” в полза на кредитора „Банка Пиреос България” АД и е със застрахован кредитополучателят. Приел е, че по делото не е спорно наличието на писмено съгласие от кредитополучателите във връзка с отпуснатия кредит от 16.10.2006г. да бъде сключена застраховка „Живот” при условията на договор за застраховка „Живот” на кредитополучатели, сключен между банката и ответника, и във връзка с чл.199а, ал.2 КЗ /отм./ е приел, че в случая е налице съгласие на длъжника. Изложил е съображения, че когато се сключват договори за застраховка „Живот” и „Злополука”, обезпечаващи настъпването на „финансов риск”, с обект живота, здравето или телесната цялост на физическо лице, при смърт на кредитополучателя настъпва покритият застрахователен иск, като за банката се поражда притезателното право да получи застрахователно обезщетение, равняващо се на неизпълнените парични задължения по сключен договор за банков кредит. Посочил е, че при настъпване на застрахователен риск всички остатъчни парични вземания на банката, възникнали по договора за банков кредит, следва да бъдат удовлетворени именно от уговореното застрахователно обезщетение – чл.199а, ал.1, изр.1 КЗ /отм./. Въззивният съд е приел, че в случай на настъпил покрит застрахователен риск и бездействие на банката да упражни правата си чрез уговореното застрахователно обезщетение да удовлетвори остатъка от паричните задължения по договора за банков кредит, кредитополучателят, респ. неговите наследници като страна по договора за застраховка може да предявят иск срещу застрахователя за реално изпълнение на договорното задължение за заплащане на уговореното застрахователно обезщетение на бенефициера /банката/ и по този начин ще се постигне обезпечителната цел на този договор за имуществено застраховано. Посочил е, че обстоятелството дали наследниците на кредитополучателя са кредитори на банката, респ. дали банката е титуляр на материалното право да иска от застрахователя заплащане на застрахователно обезщетение, обуславят не възникването на процесуалното право да предяват сурогационен иск, а неговата основателност. Посочил е, че за да се прецени дали ищците са кредитори на банката /ползващо се лице по застрахователния договор/, следва да бъде установено тяхно вземане спрямо банката на договорно или извъндоговорно основание. Въззивният съд е обосновал извода си за наличие на посочената предпоставка за основателност на предявения иск с неизпълненото извъндоговорно задължение на банката да упражни своето право на иск спрямо застрахователя и с намаляването на пасива на наследниците на кредитополучателя, които приемат наследството с всички права и задължения при погасяване на задълженията по договор за ипотечен кредит и потребителски кредит. Посочил е, че доколкото не се е установило от банката да е инициирано извънсъдебно или съдебно събиране на дължимото по груповата застраховка обезщетение, то е налице бездействие при упражняване на имуществените права на съищеца по договора за застраховка, както и че пасивността на банката води до застрашаване удовлетворяването на правата на ищците.
Във връзка с релевираното от ответника възражение за наличие на основание за отказ за плащане на обезщетение по смисъла на чл.184 КЗ /отм./, въззивният съд е обсъдил приетите по делото две съдебно-медицински експертизи и е приел, че от тях, както и от многобройната медицинска документация е видно, че заболяването на Й. Б. е констатирано през 2010г., т.е. четири години след сключване на договора за банков кредит. Приел е, че след установяване на заболяването Б. е претърпял оперативна намеса, като в издадената епикриза е посочено, че се изписва в добро общо състояние. Усложнението в здравословното му състояние, както и вещите лица подчертават, не се дължи на неговото поведение, а е свързано с тежестта на самото заболяване. През 2013г. Б. е бил подложен на химиотерапия, но въпреки проведеното лечение, е починал вследствие на заболяването си.
Въззивният съд е посочил, че застрахователна полица № ІАВРВ – 0001 представлява групова застрахователна полица за застраховка „Живот” на кредитополучателите на „Банка Пиреос България” АД, в която като застрахован е определено всяко едно физическо лице, което е кредитополучател и което е дало съгласие в писмен вид да бъде застраховано съгласно условията, посочени в застрахователния договор и за когото е издаден застрахователен сертификат. Взел е предвид, че Й. Б. е дал писмено съгласие дни след подписване на договора за кредит – 06.11.2006г. и към тази дата липсват данни той да е страдал от онкологично или друго заболяване и в този смисъл липсват данни в подадената от него декларация /съгласие/ да е отразил неистина или да е затаил истина.
Въззивният съд е изложил и съображения, че в конкретния случай са неприложими Общите условия към Застрахователната полица, тъй като същите не обвързват потребителя, като се е позовал на чл.147а от ЗЗП, в сила от 25.07.2014г. Поради това е приел, че Общите условия към заастрахователна полица – чл.8, ал.2, не обвързват потребителя по отношение на задълженията му да уведоми застрахователя за промяна в здравословното му състояние, настъпило след подаване на декларация -съгласие за сключване на застрахователен договор в полза на банката – кредитор.
По тези съображения въззивният съд е счел, че са налице основания за ангажиране на отговорността на застрахователя. Съобразявайки обстоятелството, че ищцата Д. Б. е солидарен длъжник по договора за ипотечен кредит, е приел, че същата е задължена да погаси ? от поетия дълг, поради което и с оглед заключението на ССЕ частта, обезпечена от застрахователния договор, покриваща риска „смърт” на кредитополучателя Й. Б., е в размер на 28 089,08 евро в левова равностойност 54 937,30 лева. Поради това е приел, че предявеният от ищците иск за сумата 50 152,83 лева е основателен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият правен въпрос е обсъждан от въззивния съд, но е разрешен в съответствие с формираната постоянна съдебна практика, обективирана в решение № 138 от 05.01.2015г. по т.д. № 1727/2014г. на ВС, ТК, ІІ т.о. Съгласно тази практика кредитополучателят, който е застраховал живота си срещу определени рискове, респ. наследниците на застрахования по групова застраховка „Живот” кредитополучател, имат правен интерес и активна процесуална легитимация да предявят иск против застрахователното дружество в защите на имуществените права на банката, като искат осъждането на застрахователното дружество да заплати на ползващото се лице по застрахователния договор – банката, дължимата застрахователна сума при осъществяване на застрахователното събитие, ако твърдят наличие на предпоставките на разпоредбата на чл.134 ЗЗД, а именно: 1/ ищецът /процесуален субституент/ да твърди, че има качеството на кредитор спрямо дадено лице /в случая банката/, т.е. че има вземане към това лице, възникнало на договорно или извъндоговорно основание; 2/ ищецът да твърди, че неговият длъжник и титуляр на правата, които се защитават с предявения иск, бездейства и не упражнява имуществените си права; 3/ неупражняването на правата на длъжника на ищеца да заплашва удовлетворяването на последния, т.е. с бездействието си длъжникът да рискува да намали имуществото си; 4/ ищецът в качеството си на процесуален субституент следва да претендира осъждане на ответника не са себе си, а за носителя на притезанията. Прието е, че наличието на тези предпоставки подлежи на преценка от съда, разглеждащ спора по същество, и зависи от събраните по делото доказателства. Видно от мотивите на въззивното решение, не е налице противоречие с така формираната съдебна практика. Вторият въпрос по начина, по който е формулиран, не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като разрешаването му е обусловено от конкретните факти по делото – от твърденията на ищците, с които обосновават качеството си на кредитори на банката – бенефициер по застрахователния договор, и от ангажираните за установяването им доказателства. Въззивният съд не се отклонил от посочената съдебна практика, като е формирал изводите си във връзка с този въпрос след обсъждане на твърденията на ищците, обосноваващи качеството им на кредитори на банката, а във връзка с тези изводи въпрос не е поставен.
Третият материалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Въззивният съд е приел, че по делото не е спорно наличието на писмено съгласие от кредитополучателите във връзка с отпуснатия кредит от 16.10.2006г. да бъде сключена застраховка „Живот” при условията на договор за застраховка „Живот” на кредитополучатели, сключен между банката и ответника, и във връзка с чл.199а, ал.2 КЗ /отм./ е приел, че в случая е налице съгласие на длъжника, но не е обсъждал дали такова съгласие, дадено във връзка с договор, сключен с първоначалния застраховател, е валидно и по отношение на последващ застраховател по застраховка със същия предмет, а процесуалноправен въпрос във връзка с липсата на обсъждане на този въпрос не е поставен. Поради това поставеният въпрос не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Изложените от касатора доводи са за неправилност на изводите на въззивния съд поради противоречието им с материалния закон и поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на изложените от касатора доводи – основания по чл.281, т.3 ГПК, по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На основание чл.38, ал.2 ЗА на адв. Ц. В. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1 525,94 лева, определено съобразно чл.9, ал.3 вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004г..
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1891 от 18.07.2018г. по в.гр.д. № 4881/2017г. на Софийски апелативен съд, 10 състав.
ОСЪЖДА ЗД „Евроинс Живот” ЕАД да заплати на адв. Ц. В., ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. Ц. В. сумата 1 525,94 лева /хиляда петстотин двадесет и пет лева и деветдесет и четири стотинки/ – адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
3