О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 490
София, 09.11. 2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 1201 по описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Джи.Ди.Джи.Риал естейт“ ЕАД и Г. Х. К. чрез адв. Г. А. срещу решение № 329/27.11.2017 г. на Пловдивски апелативен съд /П./, Търговско отделение, І-ви състав по т.д. № 457/2017 г., с което е потвърдено на решението на Пловдивски окръжен съд /ПОС/, признаващо за установено, че настоящите касатори дължат солидарно на „Лизинг Финанс“ ЕАД с предишно наименование „Пиреос Лизинг България“ АД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 10009/2014 г. по описа на Пловдивски районен съд /ПРС/, а именно: сумата от 338669.04 евро главница, представляваща неизплатена сума – непогасената, с настъпил падеж и обявената за предсрочно изискуема главница, включваща вноските от 2-ра до 84-та съгласно погасителния план по споразумение за търговски заем от 27.06.2013 г. към договор за финансов лизинг № 554/2006 от 16.10.2006 г., договор за финансов лизинг № 567/2006 от 31.10.2006 г. и споразумение от 02.04.2012 г. към двата договора за финансов лизинг с нотариална заверка на подписите на страните по споразумението; сумата от 10969.73 евро – договорна лихва за периода 01.09.2013 г. – 28.02.2014 г. и сумата от 7897.15 евро лихва за забава за периода 01.11.2013 г. до 28.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.06.2014 г. – датата на постъпване в съда на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до окончателното изплащане на същата главница. Присъдени са разноски.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – „Лизинг Финанс“ ЕАД с предишно наименование „Пиреос Лизинг България“ АД оспорва допускането на жалбата и същата по същество по съображения в писмен отговор. Не претендира разноски.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК, поради следните съображения:
За да потвърди решението на ПОС, уважаващо иск по чл.422 ал.1 ГПК на „Лизинг Финанс“ ЕАД с предишно наименование „Пиреос Лизинг България“ АД, П. е приел, че ищецът има заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, издадена на 30.06.2014 година по ч.гр.д. № 10009/2014 година по описа на ПРС, за сумата от 338669.04 евро, представляваща неизплатена главница за периода от 01.09.2013 г. до 28.02.2014 г., по споразумение от 27.06.2013 г. към договори за финансов лизинг № 00554/2006 г. и № 00567/2006 година, за сумата 10069.73 евро, договорна лихва за периода от 01.09.2013 г. до 28.02.2014 г. и за сумата 7897.15 евро лихва за забава, дължима за периода от 01.11.2013 г. до 28.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, от датата на подаване на заявлението на 27.06.2014 г., до изплащане на вземането, за които суми е издаден и изпълнителен лист от 01.07.2014 г. Против заповедта на изпълнение е подадено възражение по чл.414 ал.2 ГПК от длъжниците в заповедното производство, в резултат на което и в изпълнение указанията на заповедния съд, ищецът по делото е предявил в срока по чл.415 ал.4 ГПК установителен иск по чл.422 ал.1 ГПК за съществуване на своите вземания по издадената заповед за изпълнение на парични задължения по чл.417 ГПК. Сумите по тази заповед за изпълнение са във връзка със сключени през 2006 г. два договора за финансов лизинг между „Лизинг Финанс“ ЕАД и лизингополучателя „Джи.Ди.Джи.Риал естейт“ ЕАД с поръчител Г. Х. К.. По силата на тези договори лизингополучателят „Джи.Ди.Джи.Риал естейт“ ЕАД е придобил собствеността на два недвижими имота в [населено място], ползването на които му е предоставено /приемателно-предавателен протокол от 16.10.2006 г. за единия имот и констативен протокол от 02.04.2012 г. за другия, с който страните признават факта, че към деня на нотариалното прехвърляне на собствеността, а именно 01.11.2006 г. е предадено владението на имота/. На 02.04.2012 г. страните са подписали споразумение към двата договора с направен разчет на задълженията по тях и е констатирано към същата дата неизпълнението на задълженията на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски с настъпил падеж при посочен размер, вкл. и размера на лихвата, приет е и план за погасяване на дължимото, но в срока за изпълнение на споразумението договорите за финансов лизинг и самото споразумение от 02.04.2012 г. били развалени от лизингодателят с нотариална покана, след което е сключено ново споразумение от 27.06.2013 г., с което страните са установили към датата на подписването му размерите на неизплатените задължения на лизингополучателя към лизингодателя с посочени размери, като отново е постигнато съгласие за начина и срока на погасяването им. В споразумението е поето задължение за сключване на нови предоговорени споразумения за оставащите задължения. Последвало е сключване на нови два договора за финансов лизинг през 2013 г. за същите два недвижими имота с посочена лизингова цена, финансирана от лизингодателя. При тези данни П. е приел, че между страните е имало сключени през 2006 г. два договора за финансов лизинг, но тези договори не са обвързвали страните към датата на подписване на споразумението от 27.06.2013 г., тъй като са развалени с връчена на 13.05.2013 г. нотариална покана от лизингодателя. С последвалото споразумение от 27.06.2013 г. според П. не е постигнато съгласие за новиране на договорите за финансов лизинг от 2006 г. след като към тази дата те са били развалени, а споразумението от 27.06.2013 г. има характер на установителен договор между страните относно прекратените предходни договори и неуредените отношения във връзка със задълженията на лизингополучателя към лизингодателя. Именно за дължимото от лизингополучателя и солидарния длъжник към лизингодателя е поискано издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Искането е обосновано с неизпълнение на вземания, произтичащи от споразумението от 27.06.2013 г. към двата договора за финансов лизинг от 2006 г. и предходното споразумение от 2012 г.
В изложението си касаторът посочва следните правни въпроси, за чието разрешение твърди противоречие със задължителна съдебна практика: „І.1.Преклудира ли се по реда на чл.370 ГПК възражението за нищожност на правната сделка, предмет на спора, с изтичане на срока за отговор? Длъжен ли е съдът служебно да се произнесе по приложението на императивна правна норма? ІІ.2. Допустимо ли е въззивният съд да се позовава на липса на твърдения за релевантни факти при условие, че не е изпълнил задължението си по т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и не е поправил процесуалните нарушения на първоинстанционния съд при провеждане на процедурата по чл.143 и чл.145 ГПК и пороците на доклада, изразяващи се в отсъствие на посочване на обстоятелствата, от които произтичат правата на страните и правната им квалификация – чл.146, ал.1, т.1 и т.2 ГПК? І.3. От съществено значение за точното приложение на закона и развитие на правото е въпросът доколко сключването на последващо споразумение, което не третира въпросите на неизпълнението, може да санира пълното неизпълнение на двустранен договор от кредитора, предаде годна да служи на предназначението си вещ по договор за лизинг? Допустимо ли освобождаването от имуществена отговорност за пълно неизпълнение на двустранен договор чрез клауза за неотговорност, извличана по тълкувателен път от съдържанието на същия договор“ І.4. Съдът е разрешил в противоречие със задължителната съдебна практика въпроса за задължението на въззивния съд по чл.12 ГПК да обсъди всички доказателства по делото, които имат значение за съществуването на спорното право.
Материалноправният или процесуален въпрос, въведен в изложението по чл.284 ал.3 ГПК трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда /т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. С оглед гореизложеното относно установеното и прието от фактическа и правна страна от П., формулираните въпроси не са обсъждани в този им вид, нито са обусловили по някакъв начин изхода на спора. Формулираните въпроси са теоретично поставени, без да почиват на доказателствата по делото, на възраженията на страните или на приетото от съда – така никой не е твърдял, нито съдът е приел саниране на пълно неизпълнение на двустранен договор, нито е прието освобождаване от имуществена отговорност за пълно неизпълнение /І.3. от въпросите/. Както се посочи по-горе П. не е приел, че е налице новация на задълженията между страните със споразумението от 27.06.2013 г., приел е, че това споразумение има характер на установителен договор между страните относно предходни договори и неуредените отношения между тях във връзка със задълженията на лизингополучателя към лизингодателя. Същото се отнася и за формулирания въпрос І.4. Касаторите не посочват необсъдените от П. доказателства, които имат значение за съществуващото между страните спорно право. Твърди се за различия в съдържанието на документите /непосочени/, неконстатирани от П., като самите касатори също не посочват различията. Посочени са само „нотариални покани“ и „протоколите за предаване на актива по двете дела“, като се твърди, че не можело да се приеме изпълнение на задължението на лизингодателя за предаване на имота за лизинговане. Но имотите са приети с приемателно-предавателни протоколи, цитирани от П., поради което така формулираните въпроси в този им вид не са обусловили решаващите изводи на съда. Доколкото въпросите са необуславящи изхода на спора, не е налице и сочения допълнителен критерий за селекция за разрешението им, а именно чл.280 ал.1 т.1 ГПК /противоречие с ППВС № 7/1965 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/ или хипотеза по чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски, тъй като ответникът по касационната жалба не претендира такива.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 329/27.11.2017 г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, І-ви състав по т.д. № 457/2017 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.