О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 491
София, 21.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 02.06.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2869 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Р. Р. от [населено място], чрез пълномощника му адв.Й. Е. – ВАК, против въззивно решение на Варненския окръжен съд № 499 от 21.05.2014 год., по т.д.№ 387/2014 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Варненския районен съд № 5781 от 14.12.2013 год., по гр.д.№ 3040/2012 год. е отхвърлен, като неоснователен, предявения от настоящия касатор срещу П. Х. П. установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 14 500 лева, представляваща неиздължена част от вземане по запис на заповед, издаден на 13.04.2009 год. за сумата 15 000 лева с падеж на 25.04.2009 год., ведно със законната лихва, считано от 26.07.2011 год., до окончателното и изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, по ч.гр.д.№ 11259/2011 год. на В..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, депозирано към касационната жалба, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че решението на Варненския окръжен съд е постановено „в разрез с практиката на ВКС досежно обсъждането на събраните по делото доказателства, както и че с обжалвания съдебен акт е налице произнасяне по материалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като не е разпределена правилно доказателствената тежест.
По отношение на формулирания правен въпрос: ” Когато сумата по запис на заповед се дължи въз основа на отделни правоотношения, следва ли съдът в производството по чл.422, ал.1 ГПК да излага подробни мотиви за всяко едно от тях и следва ли ако едното правоотношение остане недоказано, то иска да се уважи до размера на другото доказано правоотношение?”, се поддържа селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Алтернативно е изразено и становище за неоснователност на заявените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявения положителен установителен иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК, въззивният съд, въз основа на преценката на доказателствения материал по делото, е приел, че ищецът, при въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, не е установил наличието на твърдяните от него в исковата молба заемни правоотношения – сключване на договори за заем с ответника и предоставяне на същия на определени парични суми- в размер на 5000 лв. и в размер на 10 000 лв..С оглед на това е изградил и правен извод, че издаденият от ответника запис на заповед, макар и редовен от външна страна документ, не обезпечава изпълнението на конкретните въведени с исковата молба каузални сделки, сключването на които е останало недоказано в процеса, поради което материализираното в менителничния ефект субективно право на парично вземане в полза на ищеца – поемател в размер на 15 000 лева е недължимо и не подлежи на изпълнение.
При обосноваване на горния правен извод решаващият състав на въззивната инстанция се е позовал на въведената с чл.164, ал.1, т.3 ГПК забрана за изслушване на свидетелски показания относно установяване на договори на стойност над 5 000 лева и на липсата на дадено от ответника съгласие, което да води до преодоляването и, съобразно процесуалното правило на чл.164, ал.2 ГПК. По отношение на гласните доказателства, които е приел за допустими с оглед стойността на единия от договорите за заем, ненадхвърляща сумата от 5 000 лева, В. е отрекъл достоверността им, поради констатирано вътрешно противоречие в показанията на разпитаните свидетели и несъответствието им със сочените от самия ищец факти.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, като израз на диспозитивното начало и равенството на страните в гражданския процес. Значимият за решаващите правни, а не фактически, изводи на въззивния съд правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск. Обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, уредено по действащия ГПК като факултативно, а не задължително, без жалбоподателят да е посочил този релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос, както и по правни въпроси, различно от изрично формулираните от последния, като касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК е оправомощена единствено да преформулира или доуточни същите, но не и да ги изведе вместо страната, въз основа на съображенията в касационната жалба или изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В случая в изложението на основанията за достъп до касационен контрол единственият формулиран от касатора правен въпрос, който е съобразен с критериите в задължителните разяснения на т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС е този, дали когато сумата по запис на заповед се дължи въз основа на отделни правоотношения, следва ли съдът в производството по чл.422, ал.1 ГПК да излага подробни мотиви за всяко едно от тях и следва ли ако едното правоотношение остане недоказано, то иска да се уважи до размера на другото доказано правоотношение?”. Същият се състои от две части, но по отношение на всяка една от тях поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, аргументирано с ”липса на константна съдебна практика”, е недоказано.
На първо място твърдението за липса на съдебна практика е невярно, тъй като с цитираната и от касатора задължителна практика на ВКС – т.3 на ППВС № 1/53 год., ППВС 1/85 год., т.19 на ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК, служебно известни на настоящия съдебен състав, решения на ВКС – № 554/08.02.2012 год., по гр.д.№ 1163/2010 год. на ІV г.о., № 27 от 02. 02. 2015 год., по гр.д.№ 1163/2010 год. на ІV.о. и др., която въззивният съд изцяло е съобразил, е даден отговор на първата част от така формулирания от касатора правен въпрос, имаща самостоятелно значение. Отделен е въпросът, че твърдението на касатора за немотивираност на въззивното решение въобще не съответства на данните по делото, предвид изложените от Варненския окръжен съд подробни съображения относно релевантните за спора факти за всяко едно от отделните сочени за възникнали между страните каузални правоотношения, при съобразяване на въведените от последните доводи и възражения.
Що се касае до обосноваността на така изложените мотиви, която всъщност касаторът оспорва в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и до правилността на извършената преценка на доказателствата, то тя е предмет на осъществявания от ВКС касационен контрол, след допускане на касационната жалба до разглеждане по същество и като ирелевантна за предпоставките за допускане на касационното обжалване не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
На второ място наличието на формирана задължителна практика на касационната инстанция, само по себе си, както е посочено в задължителните разяснения на т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, изключва приложението на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, освен ако тази практика не се нуждае от осъвременяване, поради настъпила промяна в обществено икономическите условия и законодателство при които е била създадена, но такива доводи нито са въведени от касатора, нито обективно съществуват в разглеждания случай.
Във втората си част поставеният от касатора правен въпрос е хипотетичен, тъй като по него въззивният съд не се е произнесъл, приемайки за недоказани и двете твърдяни от ищеца заемни правоотношения, за гарантиране изпълнението на които процесният запис на заповед да е бил издаден, поради което със същата тази част, имаща отново самостоятелното значение на правен въпрос, не е доказана общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Отсъствието и, според задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС изключва задължение за касационната инстанция да се произнесе по въведената допълнителна предпоставка – критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Други конкретни правни въпроси касаторът не е формулирал, но дори и да се приеме, че такъв процесуалноправен въпрос може да бъде изведен, без да бъде нарушено диспозитивното начало и равенството на страните в процеса от изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба и той се свежда до разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотеза на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и въведено от ищеца в исковото производство каузално правоотношение, то по отношение на същия не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, поддържано от жалбоподателя – противоречие със задължителната практика на касационната инстанция, обективирана в ТР № 4 от 18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС.
С т.17 на цитираното ТР на ОСГТК на ВКС е прието, че в производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът – кредитор, снабдил се със заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.9 ГПК доказва вземането си по менителничния ефект, а при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, във вр. с което е издадена ценната книга, всяка от страните по правилото на чл.154, ал.1 ГПК доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването или несъществуването на вземането по записа на заповед. Поради това и доказването на каузално правоотношение, като причина за издаване на ценната книга, е необходимо само в случаи на въведени от страните твърдения или възражения за обвързаността и с конкретно каузално правоотношение, от които длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяване на задължението по записа на заповед. При въведено от ищеца твърдение с исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението на което е било обезпечено с издадения запис на заповед, както е и в разглеждания случай, предметът на делото не се променя, но ищцовата страна, сочи обезпечителната функция на ценната книга спрямо каузалното правоотношение, като по този начин доказва вземането си, основано на нея. Следователно Варненският окръжен съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил въведеното с исковата молба твърдение, че издаденият от ответника запис на заповед обезпечава изпълнението на задължението на последния по два договора за заем, сключени между страните и след като е счел, че то е недоказано от ищеца, комуто, по правилото на чл.154, ал.1 ГПК, е и доказателствената тежест, е отрекъл същият да има вземане по каузални правоотношения, които ценната книга, въз основа на която е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№11259/2011 год. на ПРС, да обезпечава.
Що се касае до твърдението, че въззивната инстанция е процедирала в несъответствие с практиката на ВКС относно вмененото и от процесуалния закон задължение да обсъди всички събрани по делото доказателства, то следва да се посочи, че установено с чл.12 ГПК, разпоредба , аналогична на чл.188 ГПК/ отм./, същото е част от императивно възложената на решаващия съд правораздавателна функция, поради което изпълнението му в съответствие с изискванията на ГПК, което касаторът оспорва, като относимо към процесуалната законосъобразност на обжалваното решение подлежи на касационна проверка само при разглеждане на касационните оплаквания по същество, но е ирелевантно за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, независимо дали това оплакване на страната е въведено като въпрос на процесуалното право, какъвто в случая не е и формулиран изрично.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, които с оглед изхода на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 150.00 лв., реално заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие № 265599 от 28.08.2014 год., сключен с адв. Р.М.-ВАК.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд № 499 от 21.05.2014 год., по т.д.№ 387/2014 год.
ОСЪЖДА А. Р. Р. от [населено място] да заплати на П. Х. П. от [населено място] сумата 150.00 лв./ сто и петдесет лева/ , деловодни разноски за производството пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: